Петък, 29 Май 2020

Събота, 25 Февруари 2017 13:14

Размишления пред парадния вход

(не по Некрасов), а за AFISH.BG по Маргарита Петкова

В живота всички влизаме през парадния вход. Няма задни вратички, няма протекции, няма „Минете пред другите, щото сте с връзки”.

С плач възвестяваме, че ей ни на, голи и еднакви, в началото на пътя. После ни водят по този път, после избираме сами как да продължим. И като употребявам понятието параден вход, правя го в смисъл на правилен, а не на триумфална арка. Въпреки че всеки от нас си има своите големи или малки победи, под окичения с цветя свод на които минава, доволен от себе си. Или самодоволен. А самодоволството е винаги с отрицателна конотация. Самодоволството е лягането на стари лаври, още по-зле – на измислени такива.

Самодоволството е като скачане на батут в опит да надскочиш себе си.

Което е на практика невъзможно, ама пък как опиянява, а? Скок! – и заемаш висока позиция в службата. Подскок! – и се разполагаш като пет пари в кесия на мечтано местенце. Скок-подскок! – и светът е в краката ти, в ушите ти звучат фанфари, виждаш в ниското долу обърнатите към теб лица на тълпата, която скандира името ти, ти си голям, ти си велик, ти си Господ! Миг-два и отново си… на продънения батут, който вече не те изтласква нагоре. Пропадаш и над главата ти вместо заслепяващото слънце на славата, която sic transit, се вее скъсано платнище и стърчат изкривени пружини. Можеш да се вземеш в ръце, да си направиш съответните изводи и да изпълзиш на четири крака изпод бившите си подскоци, да се огледаш и да тръгнеш към следващия вход.

Пътят е дълъг, но все още имаш време.

Време винаги има. Ако си вървиш по пътя, а не припълзяваш към някой следващ батут, на който да си подскачаш като зайче-байче, излязло от шапката на фокусник. Защото тия зайчета, ги упояват, за да стоят мирно за номера. После ги прибират в клетката до аплодисментите на следващото представление.

Аплодисменти за фокусника, не за зайчето.

Номерът е да го разбереш. Играчът на батут и зайчето от цилиндъра не влизат никога през парадния вход на цирка. За тях е онзи, задният, непривлекателния, с прокъсана завеса. Те просто забавляват публиката. Плащат им за това – с пари или с моркови и зеле. Според каквото. Докато участват в номерата. Докато имат земни дни или млади тела. Не съм се отклонила от темата за парадния вход, напротив. Размишлявам.

Размишлявам за криворазбраните парадни входове.

За влизането през тях като придружител на някого, когото са поканили, защото си е заслужил това право, като извоювал с работата си поканата сам, като вмъкнал се в тарапаната, докато разпоредителят се е разсеял, като носен по течението на наплива. Просто по стечение на обстоятелствата. Веднъж. Следващия път най-вероятно няма да ти се получи и ще търсиш задния вход. Ще се промъкнеш с цената на компромиси. ОК. Нали казах – избираш си пътя сам.

Като лъв или като гладиатор ще влезеш, е твой проблем. Вероятността да оцелееш е фифти-фифти. Преценявай.

Обаче без да се надценяваш, защото си зависим от публиката. И ако днес тя вдига палци нагоре, утре тези палци могат да се обърнат безпощадно и безвъзвратно. Затова премисляш за теб ли е арената. За теб ли е това поприще, този коридор на пистата, тази летва, която искаш да прескочиш, за теб ли е триумфалната арка, към която си се устремил с всичка сила, а тя е въздигната лееееко встрани, нищо че я виждаш право пред себе си. Въпрос на сбъркана перспектива е. А перспективата е нещото, което се дава на всеки, но не всеки може да я прецени правилно. И после се сърдим на живота. Че е несправедлив. Не, не е.

Несправедливостта е точно толкоз, колкото и справедливостта.

Не говоря за държавен и обществен строй, за политически игри и интриги, говоря единствено за вътрешния мир на всеки отделен човек. За възможността да имаш реална преценка на възможностите си. Тафтологията ми е нарочна – с раждането ти тази възможност ти е дадена, а самооценката трябва да си я развиеш сам. Така представено изглежда много точно и ясно, но всъщност изобщо не е. „Никоя птица не може да лети по-високо от себе си.” Факт. Някои го разбират, други продължават да подскачат на батута, без да мислят, че и той душа носи и колкото по-високо те изстрелва, с толкова по-голяма тежест ще се приземиш обратно върху него и неизбежно ще го продъниш.

Защото с подскоци не става. Става с изнурителен ежедневен маратон.

И като скъсаш с гърди поредната финална лента, пиеш вода, просваш се за няколко мига на тревата встрани и после ставаш и продължаваш. Върху цветята, хвърлени от възхитените хора пред краката ти, под освиркванията и завистливите дюдюкания, покрай пейзажа наоколо, от който и ти си неизменна подробност. В отредения ти отрязък от време. Към последния параден вход там някъде в далечината, със скромните и еднакви за всички размери от два кубика. Пръст. В тях никой не скача. Спускат го бавно. И тържествено, според както е заслужил.

От парадния вход към живота до парадния вход към смъртта е твоето тиренце. Не ти давам акъл как да го извървиш. Просто размишлявам на фона на самодоволното нагоре-надолу наоколо.

Маргарита Петкова

Източник: AFISH.BG

Оставете коментар