Понеделник, 23 Юли 2018
Петък, 12 Януари 2018 11:43

„Лошо, Седларов, лошо!”

Откъс от романа на Свобода Бъчварова „Опасен чар”, едноименният филм по който е любим на зрителската аудитория, но колцина знаят кой е авторът на българския Остап Бендер.

— А сега, уважаеми…?

— Седларов! — услужливо отвърна собственикът.

— Уважаеми гражданино Седларов, нека разгледаме вашата работилница и експонатите — този миниатюрен Лувър!

— Какво?

— Спомени… Но да вървим, Седларов. Ще се пръсна от любопитство…

— Стараем се, другарю капитан, и ние… как да кажа… да научим народа на красивото!…

— Похвално е, Седларов, че в този век на техниката и прагматизма все още се срещат хора естети, за които красотата е смисъл на тяхното съществувание!

— Не искам да се хваля, но така си е!

— Е? Апре ву, Седларов!

— Какво?

— Нищо, нищо… Предпочитам да се движите пред мен и, докато ходим, искам кратко и стегнато описание на дейността в това предприятие.

— Имаме пластмасов цех за народни кукли…

— В какъв смисъл народни? Сега всичко е народно!

— Носиите.

— Да, носиите, сърцето на българския фолклор, душата на българската жена, изплакала очите си в тези шевици, тук и само тук се отразява душата й, а не като на Запад — в прането, готвенето и побоищата.

— Имаме цех за ковано желязо, две преси, пирографирани изделия, керамика…

— Да оставим производството. Водете ме направо при готовата продукция!

— Ей сега, другарю капитан!…

Залата на експонатите бе една барака, но доста чиста и прилична. Тук на една маса се намираше продукцията на моделите. Соколинов вдигна някакъв предмет.

— Това какво е?

— Мече.

— Пишете, за бога, че е мече, иначе ще го сбъркам с паяк.

— Казва „мамо“…

Седларов го натисна по корема и се чу противен грач.

— Похвално…

Соколинов вдигаше и разглеждаше предметите един по един.

— Мартенички?… Добре. Щъркелче с бебе… Правилно! България трябва да се бори за висока раждаемост! Детско столче-цукало… вероятно от дърводелския цех?

— Харчи се много.

— Не виждам цените?

— Това са само модели.

— Крокодил или бразилски алигатор? Прилича на динозавър! Защо не се движи?

— Пружината му е повредена.

— Лошо, другарю…?

— Седларов!

— Лошо, Седларов, лошо! Никаква красота, никаква функционалност! Кой е дизайнерът ви?

— Какво?

— Питам кой прави моделите?

— Ами… аз! — скромно заяви той.

— Вие сте следвали Художествена академия?

Последният отрицателно поклати глава.

— И сте специализирали в Мюнхен? Ученик на Пол Клее! Влияние на Пикасо? Продължител на Пироманишвили?… А сега, дайте си документите! Цени, производство, пласмент, заплати, месечни отчети и така нататък! Ако и документацията ви е така красива, както равнището на продукцията, ще трябва да ви изпратим командировка в Софийския централен затвор. Повярвайте ми, той е просто университет за хора с художествени наклонности, както в Константинопол е била Магнаурската школа за Кирил и Методий и синовете на българските царе! А вие сте млад все още… Ще излезете запазен…

— Другарю капитан, моля ви, мене ще ми стане лошо…

— Моля, документите!

Той извади от бюрото папки, разписки, кочани… Изведнъж Седларов събра сили и се озъби:

— Кой сте вие всъщност?

— Аз ли? — учуден каза Соколинов. И след кратък размисъл продължи: — Аз съм капитан Буревестников, ясно ли е?

— Тъй вярно!

— А сега, махайте се и ме оставете да работя на спокойствие!

Така капитанът от Соколинов стана Буревестников. Той обожаваше Максим Горки. Защото е бил босяк. Не бе чел от него нищо, освен юбилейните заглавия в печата, сред които му се бе мярнала някога запаметяващата дума Буревестник.

Седларов излезе с нежелание. На очите му имаше сълзи. А капитанът разкопча мундира, свали фуражката си, седна на бюрото и разлисти първата папка. Почна да си взима бележки. Не след дълго някой почука на вратата.

— Мога ли да вляза? — попита собственикът. Той носеше поднос с чаши и чинии.

Буревестников с нескрито любопитство погледна таблата. Без да иска, се облиза.

— Едно кафенце, кифличка, малко луканчица… — опита да се засмее Седларов. — Едно кентче… работата ви е трудна… чувствайте се у дома. Ще мога ли да ви поканя на вечеря?

— Излезте и ме освободете от присъствието си!

Когато прелюбезният домакин излезе, Буревестников се нахвърли на яденето. Но веднага след това продължи да работи. Така го завари вечерта. Лампата светеше, а Буревестников здравата се трудеше, по риза. Пушеше от „Кента“. Отново се почука на вратата и се появи неизменният Седларов.

— Другарю Буревестников, моля ви… Ще се погубите… Вие трябва да се щадите!…

— Когато човек работи за щастието на народа, думата „щадене“ е неподходяща! Елате, Седларов! Застанете зад мене! Досега само изчислявам нерегистрираната печалба. Тя е от порядъка на петцифрено число и забележете, само за последните три месеца!… Всъщност от колко години е предприятието?

— От пет.

— Вероятно ще стигнем до шестцифрено число. А млад човек сте, нелишен от способности… С голям стаж в търговията. Защо не останахте в бакалския бранш?

Уплашеният Седларов нещо промуча.

— Ясно. Красотата ви е привличала. Изкуството! В душата на всеки бакалин се крие артистът! Съжалявам, Седларов. Следващата ни среща ще бъде в следствения отдел.

— Не ме погубвайте! — изхълца Седларов. — Имам само тая къща, жена и едно-единствено дете — момиче, от женски пол.

— Ето как един артист си отива от света! Още Нерон го е казал! Кво вадис домине!… Но къщата е триетажна. Видях и две леки коли.

— Имам още една, скапана…

— Вие правите колекция от скапани детски играчки и скапани коли? Лошо, другарю Седларов, лошо! Какъв пример ще дадете на детенцето си?

— Тя е вече трета година кандидат-студентка.

— И с вашите финансови възможности не сте могли да я пробутате? Странно! Познавам един кожухар. Момчето му го изпратиха на държавни разноски в Италия да учи пеене. Иначе заекваше. А момичето му скоро ще завърши Художествената академия, отдел „Текстил“, макар че е далтонистка.

— Не ми беше по силите! Кандидатства за кинорежисьор!

— Аз очаквах повече от вас! Вие ме разочаровахте, Седларов!

— Вечерята е готова, другарю капитан! Ще благоволите ли да ни зачетете? Жената цял ден готви…

— Избършете си сополите, усмихнете се… Ха така! Животът, другарю Седларов, е пред вас. Не загубвайте любопитството си към живота! Да тръгваме!

© Свобода Бъчварова, „Опасен чар”

© Издателство на БЗНС, 1986

Свързани статии (по етикет)

  • Петък, 12 Януари 2018 11:43
    „Отново вдигна поглед към портрета на Големия брат. Колосът, който възседна света!”

    Откъс от романа „1984” на гениалния антиутопист Джордж Оруел, роман, в който понякога ни се струва, че сме действителни персонажи

    Пронизителен тръбен зов разцепи въздуха. Бюлетинът! Победа! Когато тръбният зов предхожда новините, винаги означава победа. Всички в кафенето бяха разтърсени като от електрически ток. Дори сервитьорите се сепнаха и наостриха слух.

    Тръбният зов отприщи неимоверно силен шум. Развълнуван глас вече дърдореше по телекрана, но от самото начало беше почти заглушен от ликуващия рев отвън. Новината като стрела обиколи улиците. Все пак можа да чуе достатъчно от онова, което говореха от телекрана, за да разбере, че всичко беше станало точно така, както го бе предвидил: огромна, тайно събрана и пристигнала по море армада, внезапен удар в тила на врага, бялата стрела раздира опашката на черната. В олелията се долавяха откъслеци от тържествуващи фрази: „Невероятна стратегическа маневра — съвършена координация — пълен разгром — половин милион пленници — пълна деморализация — контрол над цяла Африка — доближаване на войната до обозримия й край — победа — най-голямата победа в човешката история — победа, победа, победа!“

    Под масата краката на Уинстън конвулсивно се движеха. Не бе мръднал от мястото си, но в съзнанието си тичаше, тичаше бързо, беше с тълпите вън и крещеше „ура“ до оглушаване. Отново вдигна поглед към портрета на Големия брат. Колосът, който възседна света! Скалата, о която се разбиваха азиатските орди! Помисли си как преди десет минути — да, само преди десет минути — в сърцето си все още не бе наясно дали новините от фронта ще донесат победа или поражение. О, беше разбита не само евразийската армия! Той се беше изменил много от първия ден в Министерството на любовта, но до този момент не бе настъпила окончателната, неизбежната, изцелителната промяна.

    Гласът от телекрана продължаваше да реди новини за пленници, плячка, кланета, но виковете отвън бяха поутихнали. Сервитьорите пак си подхващаха работата. Един от тях се доближи с бутилка джин. В блажения си унес Уинстън не забеляза, че му пълнят чашата. Вече не бягаше и не крещеше с тълпата. Беше се върнал в Министерството на любовта, всичко бе простил и душата му бе чиста като сняг. Седеше на подсъдимата скамейка, всичко си признаваше и всички уличаваше. Крачеше по облицован с бели плочи коридор с чувството, че върви под слънчева светлина и с въоръжен надзирател зад гърба си. Дългоочакваният куршум пронизваше мозъка му.

    Взря се в огромното лице. Цели четирийсет години му бяха необходими, за да разбере каква усмивка се крие под черните мустаци. О, жестоко, излишно недоразумение! О, твърдоглаво, своеволно изгнание от любящата гръд! Две ухаещи на джин сълзи се стекоха по носа му. Но беше наред, всичко беше наред, борбата бе свършила. Беше спечелил победа над себе си. Той обичаше Големия брат.

    © Превод от английски: Лидия Божилова

    AFISH.BG

  • Петък, 12 Януари 2018 11:43
    „Погледни ме хубаво, аз съм човекът, с когото каза, че ще живееш…”

    Откъс от романа „Слепота” на Нобеловия лауреат за 1998 г. Жозе Сарамаго, който ни напомня, че слепите очи понякога са по-зрящи от виждащите и че слепотата е по-страшна, когато идва отвътре

    Всеобщата радост се замени от нервност, Ами сега какво ще правим, беше попитало момичето с тъмните очила, аз няма да успея да заспя след случилото се, Никой няма да успее, смятам, че трябва да продължим да седим тук, каза възрастният с черната превръзка, прекъсна се, сякаш все още се колебаеше, но после завърши, И да чакаме. Зачакаха. Трите пламъчета на лампата осветяваха кръга от лица. В началото си говориха оживено, искаха да разберат как точно се беше случило, дали промяната се е проявила само в очите, или е усетил нещо и в мозъка, после малко по малко думите замряха, в даден момент първият ослепял се сети да каже на жена си, че на другия ден ще се приберат в дома си, Но аз все още съм сляпа, отвърна тя, Няма значение, аз ще те водя, само който се намираше там и следователно чу със собствените си уши, можеше да разбере как в толкова прости думи можеха да се съчетаят толкова различни чувства, като това да закриляш, да проявяваш гордост и властност. Вторият, който възвърна зрението си, късно през нощта, когато олиото в лампата вече свършваше и едвам мъждукаше, беше момичето с тъмните очила. През цялото време беше стояла с отворени очи, сякаш зрението трябваше да влезе през тях, а не да се възстанови отвътре, внезапно каза, Струва ми се, че виждам, беше по-добре да е благоразумна, не всички случаи са едни и същи, дори обикновено се казва, че няма слепота, а слепи, макар че опитът на времето ни доказа, че няма слепи, а слепота.

    Тук вече са трима зрящите, ако се появи още един, ще станат мнозинство, но дори и радостта от връщането на зрението да не беше споходила останалите, животът за тях щеше да стане по-лесен, а не агонията, която беше до днес, вижте само състоянието, до което стигна онази жена, като скъсана струна, като пружина, която вече не издържа на напрежението, на което постоянно е била подлагана. Може би затова тъкмо нея прегърна първо момичето с тъмните очила, тогава кучето, облизало сълзите, не знаеше на коя първо да се притече, тъй като и двете плачеха. Втората прегръдка беше за възрастния с черната превръзка, сега ще узнаем в действителност колко струват думите, толкова ни трогна онзи диалог от по-предишния ден, от който се роди хубавата уговорка, че тези двамата ще заживеят заедно, ала сега ситуацията се промени, момичето с тъмните очила има пред себе си стар човек, когото вече може да види, край на емоционалните идеализации, на измамната хармония на пустинния остров, бръчките са си бръчки, плешивостта си е плешивост, няма разлика между една черна превръзка и едно сляпо око, това й казва той, но с други думи, Погледни ме хубаво, аз съм човекът, с когото каза, че ще живееш, а тя отвърна, Добре те познавам, ти си човекът, с когото живея, в крайна сметка има думи, които струват повече, отколкото са искали да изглеждат, а тази прегръдка струва колкото тях. Третият, който си възвърна зрението, когато утрото започваше да просветва, беше лекарят, сега вече нямаше място за съмнение, да си върнат зрението и останалите беше въпрос на време. С

    лед като минаха естествените и предвидими изблици, за които предварително дадохме достатъчно информация и сега не виждаме необходимост да повтаряме, макар и да става дума за главните герои в този истинен разказ, лекарят отправи въпроса, който чакаше, Какво ли става навън, отговорът дойде от самата сграда, където се намираха, от долния етаж някой излезе на площадката с викове, Виждам, виждам, ако така вървят нещата, слънцето ще изгрее над един празничен град.

    © Превод от португалски: Вера Киркова

  • Петък, 12 Януари 2018 11:43
    „С тази жена не е нито рядкост, нито неудобство да мълчиш…”

    Откъс от нашумелия роман „Химера” на определяния от читателите като „чудовищно талантлив” американски писател Джон Барт

    Аз цял следобед играя на топка с дъщерите им в двореца, а вечерта пия бира с Антея, разговорът ни е най-общ и спорадичен – с тази жена не е нито рядкост, нито неудобство да мълчиш. Привидно няма думи или постъпки, които недвусмислено издават желание от страна и на двама ни. Поведението на царицата, която намирам за привлекателна, показва, че е изтощена: цял следо¬бед движенията ù са тежки и бавни като на илот, работил две поредни смени; вечерта тя седи почти неподвижно и често, след като мигне, очите ù остават затворени половин минута, а когато най-сетне отново ги отвори, въздъхва тежко.

    Всичко това предизвиква възхитата ми, но е повече или по-малко абстрактно; някъде към девет и половина Антея казва: "Ще се изкъпя и ще си лягам, Белерофонт", а аз отговарям: "Добре". До дворцовата баня се стига по тесен коридор от залата за пиене на бира, където седим; а за храма на Атина аз трябва да мина по същия коридор, затова още не бързайте да посрещате с извити вежди факта, че двамата заедно поемаме по въпросния коридор. Ако тя поспре и се обърне към мен, преди да завие към банята, кой би могъл уверено да твърди, че всъщност не е било, за да си пожелаем лека нощ?

    © Превод от английски: Надежда Розова, изд. „Лист”

Оставете коментар