Понеделник, 18 Ноември 2019
Петък, 25 Октомври 2019 06:56

Български хелзинкски комитет – камуфлажът на юдите

Според буквата на закона, тази организация не би трябвало да получи съдебна регистрация, защото в името си съдържа най-съществената съставка от наименованието на съществуваща вече организация – „Хелзинкски“, което създава предпоставка да заблуждава гражданите и обществото, че е истинският блюстител на договореностите от 1975 г. в Хелзинки.

 автор: Румен Воденичаров

След европейското съвещание в Хелзинки през 1975 год. много българи бяха обсебени от темата за „правата на човека“. Хората заживяха с големи надежди за свобода на словото и свободно пътуване зад граница. Това беше голям пробив в системата, но чак сега се разбира, че една от причините за този пробив е било мълчаливото съгласие на ръководителите на СССР да приемат измамата за полети на НАСА до Луната.

Само 15 години след Хелзинкското съвещание договореностите между Изтока и Запада бяха забравени. Утвърдените държавни граници започнаха да се променят: първо в Германия, след това в Чехословакия и Югославия. Не закъсняха и кървавите конфликти. Европейските държави станаха 29. Процесът „Хелзинки-75“ беше умъртвен, но комитети, по-точно неправителствени организации (НПО), носещи това име, останаха.

Първата американска НПО, която се заинтересува от дейността на нашето Независимо дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ) беше „Хелзинкски наблюдател (Helsinki Watch-New York)“ с председател г-жа Джери Лейбър. По аналогия с тази правозащитна НПО, чийто гост бях през март 1990г., на 15 ноември 1990 г. в Софийския градски съд регистрирахме Сдружение “Хелзинкски наблюдател-България“. Очаквахме да станем член на Международната организация „Хелзинки уоч“ със седалище Виена. Естествено, разчитахме на финансиране, защото в нея членуваха „филантропът“ Джордж Сорос, писателят Артър Милър, както и много други знаменитости.

Не трябваше да мине много време за да проумеем, че концепцията за „правата на човека“ представлява заблуда, ефективно оръжие за дискредитиране на политически противници и дори за промяна на политически режими без пряка военна намеса. Веднага, след като нашето сдружение непредпазливо заяви, че правата на човека могат да принадлежат само на отделната личност и в демократична България няма как да се говори за „права на малцинствата“ (езикови, етнически, религиозни, сексуални), „Хелзинкски наблюдател-България“ (тогава с председател Румен Воденичаров и секретар Георги Лунд) получи от Виена отказ за членство в международната правозащитна организация. Джордж Сорос, информиран от соросоиди като Стефан Тафров, Деян Кюранов и Димитрина Петрова, беше силно възмутен, че нашето сдружение настоява (съгласно разпоредбите на новата демократична Конституция) правата на гражданите винаги да са обвързани със задължения, че сме против етническите партии, против всякакви Рамкови конвенции за защита на национални малцинства и че сме дори за временно въвеждане изпълнението на смъртното наказание. В своята автобиографична книга „Сорос за Сорос“ (Soros on Soros) мегаспекулантът си спомня за грешното решение по отношение на Румен Воденичаров така: „В България бяхме привлекли за каузата на „ОО“ човек, който се оказа яростен ксенофоб и расист.“

По изпитана тоталитарна практика след 2 години (1992 г.) Сдружението “Хелзинкски наблюдател-България“ беше дублирано с „по-правилното“, наречено „целесъобразно“ „Български Хелзинкски комитет“ (БХК) с председател Красимир Кънев. Според буквата на закона, тази организация не би трябвало да получи съдебна регистрация, защото в името си съдържа най-съществената съставка от наименованието на съществуваща вече организация – „Хелзинкски“, което създава предпоставка да заблуждава гражданите и обществото, че е истинският блюстител на договореностите от 1975 г. в Хелзинки. Не и в България, където все още съдебната власт не е в пълно съгласие с разпоредбите на Конституцията.

Правилните СМИ веднага започнаха да популяризират дейността на дублетната организация – БХК, главно с акцент върху правата на малцинствата. Рингът беше освободен единствено за Кънев, съпругата му Петрова и разрасналата се около яслата на Сорос правозащитна компания от юристи. Финансирането на БХК бе повече от обилно: от „ОО“, от 6 чужди фондации и евроинституции, плюс посолствата на САЩ и Холандия. Всяка година БХК се отчиташе с Доклад за състоянието на човешките права в България. Оказа се, че текстовете в докладите на БХК и Държавния департамент на САЩ са доста сходни, почти идентични. Тоест, Красимир Кънев и компания си присвоиха правото да бъдат източникът от последна инстанция, който да снабдява чуждестранни държавни институции с оценки за България. Нещо повече, като член на Изпълнителния комитет на Хелзинкската федерация във Виена (1998-2007 г.) и член на борда на Европейския център за правата на ромите в Будапеща (2007-2010 г.), Кънев представлява успешно български жалбоподатели в Страсбург, шета из ЕС и клевети България за всичко, което е жизнено важно за нашата национална идентичност: положението в затворите, отказа за регистрация на ОМО „Илинден“, казуса с алтернативния синод, правната защита на мигранти и бежанци, свободата на хора с различна сексуална ориентация, Истанбулската конвенция и пр.

Много бързо, лишен от конкурентна автентична правозащитна НПО, Българският Хелзинкски комитет опротивя не само на патриоти и националисти, но и на всички, които виждат физиономията на Кънев по телевизионните канали. Той не пропуска да заблуждава, че БХК е уважавано сдружение, но лично аз не съм срещал човек, който да уважава хора, които ощетяват и клеветят Родината си, защитават нарушителите на закона и дори убийци. И не е случайно, че днес в  България, когато за една организация се каже, че е неправителствена (НПО), веднага замирисва на соросоиди, евроатлантици или ромски барони.

Нашето автентично, но останало камерно, сдружение „Хелзинкски наблюдател-България“, още преди 25 години отваряше очите на сънародниците ни („с клечки“, както казваше Хайтов) за вредната дейност на юдите-правозащитници от БХК.„Когато България си има Красимир Кънев (т.е. БХК), врагове не и трябват“,писахме през 1995 г. по повод на разпространеното платено изследване на положението в българските затвори.

Чашата на прословутото българско търпение преля с номиниране от БХК на убиеца Пол Фрийман (Австралия) за „Човек на годината“ за дейността му в „Българско  затворническо дружество за рехабилитация“(?!) Протестите на различни български партии все пак отмениха номинацията. ВМРО-БНД и БНС заявиха на всеослушание„Българският Хелзинкски комитет е подривна терористична организация и инструмент за унищожаване на нацията“. Под петиция за забрана на БХК се подписаха 10 хиляди души.

С протекцията на властта и на чуждестранните му донори, на които е на ясла, БХК обаче продължава по изпитания алгоритъм:

- Семинари за съдии и адвокати (разбирай за зарибяване на същите);

- Номинация за „Съдия на годината“, например на съдия Калпакчиев;

- Раздава мнения по съдебни казуси: когато престъплението е скандално, мнението се дава само от Кр. Кънев в „лично качество“;

- Решение на независимия съд, което не може да бъде обжалвано;

- Предсрочно освобождаване или изплащане обезщетение на осъдения за сметка на българската държава;

- Облагодетелстване на семейството на председателя на БХК Красимир Кънев;

Това е само едно от гражданските НПО, финансирани от Сорос срещу България.Ако не бъдат квалифицирани като „агенти на чуждо влияние“ и прогонени, както направиха Нетаняху в Израел, Орбан в Унгария и Путин в РФ, то в недалечно бъдеще България ще се сдобие с етнически партии, които открито ще заявяват искане за автономия. Циганският терор и убийства, неплащането на ток, вода и обществен транспорт ще бъдат третирани като малцинствени права. Избиването на гражданите по пътищата от необразовани водачи без свидетелство за управление на МПС ще продължи да бъде ежедневие.

Winbet - удвои тръпката от играта! (18+)

Конфликтът на БХК с правовите норми на българската държава не е от вчера. Тези лъже-правозащитници бяха наречени дори и от двата враждуващи синода „юдите от БХК“. За своя голяма победа БХК смята разрешаването на двойното гражданство на нашите изселници в Турция в нарушение на сключените двустранни договори и с явна стратегическа подривна цел. Всичко, което днес може да бъде актуализирано след 30 години псевдодемокрация, е казано и написано до институциите на Република България от Сдружение “Хелзинкски наблюдател-България“. Реакция на нашите предложения за законови промени няма. ДПС остава балансьор, а циганските барони усвояват лесни пари от Запад с помощта на нелегитимния „Български Хелзинкски комитет“. Трябва ли да гръмне бомба в софийското метро за да се стресне българското общество?

„Извършва се историческо мародерство.Фарисеите трябва да бъдат изгонени от храма!“, призоваваше нашите законодатели  проф. Николай Генчев преди 25 години по повод проникването на сектите. Юдите от БХК са още по-опасни от фарисеите. Те паразитират върху правата на човека не за 30, а за 330 сребърника (в милиони).

И ако не се намери сила, която да спре разрушителната им дейност, без преувеличение може да се каже, че България изживява последните десетилетия, в които тя е държава на българите.

Поглед инфо

 

Свързани статии (по етикет)

  • Петък, 25 Октомври 2019 06:56
    Проф. Пламен Киров: Панов прекали с опита за грубо вмешателство и натиск върху съдии

    Има случаи, в които съм се чудил ние с колегите съдии дали четем едни и същи закони, или защо ги разбираме по различен начин, казва преподавателят по конституционно право и бивш конституционен съдия

    Проф. Киров, коментирайте казуса “Полфриймън”, който от седмици е в центъра на общественото внимание?

    Ще започна от това, което направи съставът на Апелативния съд, председателстван от съдия Калин Калпакчиев. Със свое определение този състав предсрочно условно освободи от изтърпяване на остатъка от наказанието Джок Полфрийман. Последният беше осъден за убийство и опит за убийство на български граждани. Казусът е интересен не заради друго, а защото поставя въпроса могат ли да бъдат коментирани решенията на съда, като разбира се, няма спор по въпроса, че те трябва да бъдат изпълнявани след влизането им в сила.

    Всъщност редно ли е да се коментират съдебни решения и да се поставя под съмнение правотата на съда?

    В българското общество целенасочено се налага разбирането, че съдебните решения не се коментират, а се изпълняват. Без съмнение съдебните решения следва да се изпълняват. Две мнения по въпроса няма, но дали не могат да се коментират – моето мнение се разминава с това на голяма част от магистратите. Магистратите не са богове, свръхчовеци, не са безгрешни, а са хора. Още римляните са казали “Errare humanum est” човешко е да се греши. След като са хора като всички останали, значи, че и те не са предпазени от грешки и когато са допуснали такива защо обществото да не ги коментира? Никой не може да забрани на хората да четат и коментират мотивите към едно или друго съдебно решение. В демократичното общество и държава всеки акт на държавен орган може да бъде коментиран и дискутиран. Поведението на политиците, законите, приемани от парламента, указите на президента, инициативите на правителството, та дори действията на прокуратурата са пред погледа на обществото и то може да изрази мнение по тях. Как да бъде въведена забрана, да се коментира върху правилността на съдебните актове? По стечение на обстоятелствата съм чел доста съдебни актове и за съжаление има случаи, в които съм се чудил ние с колегите съдии дали четем едни и същи закони, или защо ги разбираме по различен начин. Има и съдебни решения, които са произнесени “контра легем”, но са влезли в сила и са изпълнени. Как да не може да се коментират мотивите, или отсъствието на такива в съдебните актове? Това е неприемливо в общество, в което правото на мнение е изведено в конституционна ценност.

    Има ли нещо, което Ви смущава в мотивите за предсрочното освобождаване на Полфрийман? Достатъчно аргументирани ли са твърденията, че той се е поправил?

    Точно това исках да коментирам. Безспорно съдебният акт е мотивиран по някакъв начин. За да се стигне до определението, с което престъпникът е предсрочно условно освободен от изтърпяване на наказанието “лишаване от свобода”, трябва да се направи констатацията, че лицето се е поправило вследствие на вече изтърпяната част от наказанието. Така е постигната основната цел на всяка наказателна мярка – превъзпитание на дееца. Как обаче се стига до този извод, в конкретния случай – на базата на аргументи, че лицето е полагало труд през цялото време, през което е било в затвора? Като полага труд, Джок Полфрийман намалява срока на своето наказание – значи е мотивиран да полага труд, независимо дали се е поправил или не. Какво е субективното отношение на дееца към извършеното от него деяние не става ясно. Дали той е осъзнал престъпния характер на поведението си в миналото, дали вътрешно в себе си го е отрекъл, никой не може да каже. В случая полагането на труд не е доказателство, че лицето се е поправило. На следващо място, вследствие на престоя в затвора престъпникът е научил български език. Извинявайте, но ако един български гражданин е осъден на 20 години затвор в Австралия, той със сигурност за това време ще научи английски език. На следващо място Полфрийман е развивал активна дейност във връзка с правата на затворниците. Да, той осъществява такава дейност, но по този начин се стреми да защити преди всичко собствените си интереси. Това, че защитава правата при затворниците, само по себе си също не доказва, че лицето се е поправило. Освен това затворникът е контактувал с духовници, водил е беседи с тях, междувременно завършва дистанционно висше образование. Да, уплътнявал си е времето, а това, че човек е чел малко повече книги, за да постигне някаква степен на образование – това също не може да се приеме, че е относимо към формиране на едно ново отношение към извършеното в миналото деяние.

    Моля ви, коментирайте застъпничеството на Българския хелзински комитет.

    Дадената положителна характеристика на Полфрийман, особено след скандала същият да бъде обявен от този комитет за “човек на годината”, идва като че ли в повече. И като се допълни излязлата информация, че част от съдебния състав е имала много близки отношения с различни проекти на тази неправителствена организация, ми се струва, че се поставя сериозна сянка на съмнение върху безпристрастността на този състав. В резултат на всичко виждаме, че се предлага мярка при която лицето излиза на свобода, но не в последните 2-3 години от една много дълга присъда, а той изтърпява едва малко повече от половината от наказанието. Би трябвало да си дадем сметка, че това лице в момента, в който излезе на свобода, ще напусне юрисдикцията на България.

    Тогава по-какъв начин ние ще контролираме условността на това предсрочно освобождаване?

    Когато лицето не е под българска юрисдикция, нашите институции могат да следят неговото поведение и дали няма да извърши друго престъпление в изпитателния срок. То най-вероятно ще бъде доста далеч от нас и ние по никакъв начин не можем да следим поведението му. Постановената мярка не е помилване, а предсрочно условно освобождаване от изтърпяване на остатъка от наказанието. Тепърва ще трябва да се упражнява контрол, за да се следи дали наистина лицето се е поправило. Такъв контрол е невъзможен, когато Полфрийман напусне територията на Р България, а това разбира се ще се случи. На следващо място, какво става с обезщетението на близките на жертвата на престъплението. Не е трудно да осъзнаем, че напускането на територията на България практически означава само едно – тези финансови задължения изобщо няма да бъдат изпълнени. И се появява един съдебен състав, както виждаме със съмнителна безпристрастност, който постановява определение, вследствие на което лицето излиза на свобода. Е каква да бъде реакцията на българското общество?! По-голямата част реагира остро, спонтанно и емоционално, защото чувството за справедливост отново е накърнено, при това не от ефекта на съдебния акт, а от това, че той е необоснован, нелогичен и неправилен. Част от магистратите пък скочиха с гърди да бранят един от активните членове на Съюза на съдиите – Калин Калпакчиев. Така едни достойни, в голямата си част хора, се вкараха в неравна битка с общественото мнение, само защото членуват в организацията Съюз на съдиите. Като похлупак на всичко в набралата инерция обществена реакция дойде и намесата на председателя на ВКС Лозан Панов.

    Защо според Вас шефът на ВКС Лозан Панов пусна официално обръщение, с което настояваше час по-скоро да бъде пуснат на свобода Полфрийман? 

    Очевидно една от целите е да бъде защитен Калин Калпакчиев. През последните дни чета и препрочитам обръщението на Лозан Панов, което е качено на страницата на ВКС и просто не мога да реша към кой литературен жанр да го причисля. На първо място не знам защо едно лично мнение и обръщение на магистрат е оповестено като документ на ВКС. Не разбирам и дали това обръщение ангажира мнението на всички съдии от ВКС. Този въпрос остава открит и най-вероятно някакъв отговор трябва да му се даде. Питам се и като какъв Лозан Панов прави това обръщение. Като висш магистрат – надали, защото обръщение към българския народ по конституция могат да правят държавният глава, премиерът и председателят на Народното събрание – все политически лица. Самото обръщение е пълно с политически квалификации и размислите на Лозан Панов по отношение на българската демокрация. Ако това обръщение е направено от председателя на ВКС като юрист, т.е. ако той изразява мнението си по казуса с определението на Апелативния съд, то би могъл да заключи дали става дума за един стабилен акт, който е влязъл в сила и следва да се изпълни, както и че такъв акт не подлежи на по-нататъшно атакуване и нищо повече.

    Правомерно ли би било такова становище?

    При положение, че Панов смята определението на Апелативния съд за окончателно, може да призове то да бъде изпълнено. В самото обръщение обаче е налице опит за грубо вмешателство и целенасочен натиск върху персонално изброени съдии, влизащи в състава на ВКС, който ще разгледа искането на Главния прокурор за възобновяване на производството. Квалификациите са много интересни – магистратите са приканени първо много бързо да се произнесат по един, както каза Лозан Панов, “елементарен от правна гледна точка казус, за да се сложи край на беззаконието и произвола”. На кое беззаконие и произвол? Че Джок Полфрийман правомерно е държан в център за бежанци. Лозан Панов пряко въздейства върху убеждението на магистратите по един категоричен начин, така че те да се произнесат, подчинявайки се на неговото мнение по казуса. Това е недопустимо. Именно затова ми се струва, че мястото на Лозан Панов въобще не е в съдебната власт. Такъв груб натиск върху независимостта на съдебен състав не съм чувал до сега да си е позволил никой магистрат. Още повече, става дума за висш магистрат административен ръководител на ВКС. В обръщението съзирам директна заплаха към магистратите, които трябва да се произнесат правилно, защото ако съставът се произнесе в разрез с желанието на Панов, би настъпил апокалипсис, тотален крах на правовата държава и върховенството на закона. Това вече е прекалено. В обръщението макар и индиректно се дава оценка и на процедурата за номиниране и избор на нов главен прокурор. И тук квалификациите са твърде тежки като се стига до изключително остро противопоставяне и даване на необосновани оценки спрямо колеги от съдебната власт. Да не забравяме и невъздържаното и неуместно поведение на Панов по отношение на част от членовете на съдийската колегия на ВСС и тяхната естествена и правилна реакция да му поискат оставката.

    Как да си обясним острите реакции и протестите, свързани с избора на нов главен прокурор?

    Не бива да ни учудва, че има остри реакции и протести за избора на конкретен кандидат. Ние си имаме политически партии, чиито политически програми са концентрирани най-вече върху желаната от тях реформа в съдебната власт, която пък се свежда до борба с главния прокурор. Когато такива политически субекти насочат своята активност по отношение на съд, прокуратура и следствие, естествено, че могат да се индуцират подобни прояви. Струва ми се, че това което наблюдаваме, е резултат на целенасочена дейност на политически субекти. Всъщност получи се едно “хорово” изпълнение, като се намесиха и неправителствени организации, Висшия адвокатски съвет, Съюза на съдиите, както и “солисти” в лицето на известни анализатори и общественици. Лозан Панов не остана безучастен.

    Критиките първоначално бяха насочени срещу това, че има една единствена кандидатура за главен прокурор. Това прецедент ли е?

    И в миналото е имало единствени кандидатури. Настоящата ситуация не е драматично изключение. Нали промените от 2015 г. на Конституцията и обособяването във ВСС на две колегии – съдийска и прокурорска, имаше за цел именно това – при назначаването на магистрати в съответните квоти – съдиите да се произнасят при назначаването на съдии и да предлагат кандидатури без намесата на прокурорите, както и обратното. Това беше “революционната” промяна на Конституцията, предложена от Христо Иванов. Е, това е факт. Имаме разделение на две колегии. Прокурорите, очевидно се обединяват около една кандидатура, тази на Иван Гешев. И това се приема в някои среди като изключително проблематично, застрашаващо едва ли не по-нататъшното развитие на съдебната власт и на правовата държава. От друга страна се приканваше министърът на правосъдието да номинира алтернативна допълнителна кандидатура. А представяте ли си какво щеше да стане, ако в състезанието, вместо кандидатура от професионалните среди бъде издигната и предпочетена политическа кандидатура на министъра на правосъдието. Тогава обвиненията щяха да са, че изпълнителната власт си налага удобен за нея главен прокурор. И затова, съвсем естествено министърът на правосъдието отказа да предложи кандидатура.

    Пламен Киров е професор е по конституционно право в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Бил е заместник-председател на Централната избирателна комисия (ЦИК). От 2006 до 2015 г. е конституционен съдия. По това време Пламен Киров е представител на България във Венецианската комисия за демокрация чрез право. Специализирал е в Гърция, Малта, Холандия и САЩ. В момента проф. Киров е комисар в КЗК.

    *Павлина Живкова, в-к “Труд”. Подзаглавието е на “Правен свят”.

  • Петък, 25 Октомври 2019 06:56
    Петър Волгин: Проява на тежка мозъчна увреда е опитът на превърнеш един австралийски убиец в символ на "борбата за човешки права"

    Проява на тежка мозъчна увреда е опитът на превърнеш един австралийски убиец в символ на "борбата за човешки права". А точно с това се занимават през последните седмици софийските либерали

  • Петък, 25 Октомври 2019 06:56
    Волгин: БХК или "Америка за България" писаха словото на Лозан Панов?

    Петър Волгин коментира в социалната мрежа безпрецедентната намеса на шефа на ВКС в работата на магистратите по случая "Полфрийман"

Оставете коментар