Събота, 18 Ноември 2017
Вторник, 07 Ноември 2017 13:07

Ето защо е това униние в България

Диаграма на българското отчаяние. На това прилича последното проучване на изследователския център "Тренд", проведено по поръчка на германската фондация "Фридрих Еберт". Ето защо:

За какво ти е Бюро по труда, ако не успява да ти намери работа? Вижте какво пише в проучването, поръчано от германската фондация “Фридрих Еберт”: Бюрата по труда са намерили работа само на 1 процент от хората, обърнали се към институцията. Този 1 процент говори не просто за ниска успеваемост, а за липса на каквато и да било институционална адекватност. Същинска изненада е, че при подобна неефективност на държавния механизъм цели 42 процента от хората все пак са се обърнали към него. Колкото да разберат, че тази врата няма да се отвори, дори и неуморно да хлопат по нея.

Как да им вярваш?

Тези данни заслужават вниманието ни, защото могат да послужат като обяснение за генералното недоверие към българските институции. По няколко пъти в годината социолозите предлагат алармиращи допитвания до общественото мнение, от които става ясно, че доверието на хората в много държавни институции е твърде ниско. Българите не вярват на правосъдието, не вярват на правителството, не вярват на парламента - все места, до които съвсем малко хора имат директен достъп и впечатления от първа ръка. Случаят с Бюрата по труда е по-различен, защото става дума за общуване с държавата, което се основава на личен опит и е обусловено от битова необходимост. Нещо повече дори: то е продиктувано от увереността, че когато потърсиш помощта ѝ, държавата е длъжна да откликне. 52% от българите смятат, че държавата е именно “длъжна” да им осигури работа. Преди да оценим тази нагласа като адекватна или не, нека видим как изглежда взаимодействието между държавата и гражданите през очите на самите хора: половината българи смятат, че държавата трябва да им намери работа. И почти толкова хора наистина се обръщат към нея, когато изпаднат в нужда. Но само 1 процент от тях получават това, което са търсили. Ако бяхте на мястото на този анонимен субект, наричан “държавата”, нямаше ли да се опитате да промените нещо?

Твърди се, че печалният 1 процент успеваемост се дължи на множество фактори, за които “държавата” не може да отговаря. Например, че на хората се предлага работа, но те я отхвърлят, понеже или парите са малко, или работата е в друг град, или не е по специалността. И че ако безработните не бяха толкова капризни, успеваемостта щеше да е много по-висока. Може и да е така. Но къде са тогава обясненията в медии, реклами, брошури, социални мрежи и каквото друго е измислено за успешна комуникация между институциите и гражданите? Къде е разяснението какво следва и какво не следва да се очаква от “държавата”?

Фактът, че много българи продължават да обитават фиктивното поле на комунизма и да вярват, че хем не трябва да се плащат данъци, хем образованието и здравеопазването трябва да са безплатни, хем “държавата” трябва да е нещо като разпределител на работни места, е многократно коментирано бедствие. Но въпросът тук не е защо хората мислят така, а защо подобни нагласи остават без отговор.

Бездействието на държавата

В случая с Бюрата по труда нещата изглежда са стигнали дотам, че въпросът трябва да се постави ребром: институциите трябва или да бъдат закрити, или да започнат да си вършат работата. Последното означава включително и това - да обясниш какви точно са функциите и задачите на държавните институции и на търсещия работа, когато и двете страни имат една и съща цел: да се намали безработицата.

Засега правителството практикува най-обикновено бездействие: консумира негативни новини като сегашното изследване, мълчаливо прехвърля отговорността върху “капризните” безработни и вместо да измени нещо в политиката си, просто изчаква отношението на хората да се промени. А междувременно става ясно, че цялата огромна институция, наречена “Бюра по труда”, изобщо не се смята за източник за информация при търсенето на работа. Безработните разчитат преди всичко на познати или на обяви, но не и на институциите, създадени специално за тази цел.

Текст: Татяна Ваксберг, dw

Оставете коментар