Неделя, 21 Януари 2018
Четвъртък, 11 Януари 2018 12:59

Защо е полезно да се изложим пред чужденците

Дойде дългоочакваният момент. Плочките пред НДК са подредени, дворецът е с измити прозорци, специално закупената за целта иглолистна растителност е строена в големи, бели саксии, новите тоалетни са в експлоатация, всички лампи светят (което си е новина), в центъра на София денонощно се мете, а онзи ден докато си купувах кафе от будка край “сърцето на Европа” за идните шест месеца, продавачката ми каза, че можело да си платя и с евро, защото “нали сме председатели”. Пак по тая причина преди няколко дни се проведе учебна евакуация на двореца, покрай която видяхме безброй служители с папки с логото на председателството да се мотаят недоволни около НДК в 21 часа вечерта.

Наред с всичко това правителството е стабилно, Валери Симеонов е спокоен, Бойко Борисов - кооперативен, коалицията е в прекрасни делови отношения, мнозинството в парламента изглежда монолитно, а обещанието на Доган, че предсрочни избори няма да има, окръглява картината на една спокойна държава, оазис на Балканите, където “гостите се събуват до вратата” (по фактите за България, съобщени в официалния Туитър акаунт на българското европредседателството).

Всичко това щеше да звучи умилително, ако събитията в държавата наистина се ограничаваха до лъскане на столичния център и до неуморното повтаряне на новата любима фраза на Борисов, че България е малка, но велика страна.

Общата картина

Но на фона на всички тези усърдни приготовления няма как да пропуснем да отбележим, че в 11-я ден от новата година броим твърде много трупове - шест при масово клане, един на бизнесмен, близък до управляващата партия, и един, който беше намерен съвсем случайно. В допълнение трябва да кажем и това: всичките ни усилия да редим бутафорни плочки и да снимаме грънци и красиви природни гледки, с които да илюстрираме родината си, очевидно не дават особен резултат - западната преса продължава да описва България като място с ширеща се корупция, без върховенство на правото и с потъпкана медийна свобода.

В този смисъл: вместо да буди умиление със своята провинциалност, стартът на европредседателството удивително напомня на комичния разказ на Чудомир “Имен ден”, в който в дома на бай Митя Могилков е обявена “пълна мобилизация” за посрещането на Димитровден. Трескавата подготовка, която включва почти основен ремонт на къщата, построена на “заграбено място”, накрая катастрофира в опитите на семейството за тържественост, а домакините, с рани и болежки, в крайна сметка отменят празника.

Поради ред причини България не може да отмени председателството си, но пък управляващите успешно отмениха усещането за “стабилност”, във внушаването на което бяха концентрирани всичките им усилия от създаването на коалицията до момента.

Реалността

Реално погледнато, нямаше как да бъде другояче. Дори и без поредицата убийства в първите дни на новата година. Най-големият проблем на България е, че нейните граждани нямат вяра на институциите ѝ. Това е генералната драма. Държавата отдавна не е източник на стабилност за населението, а това прави невъзможна ролята на стабилен европейски партньор на западните страни, която се опитваме да изиграем.

Изключително показателен е фактът, че разследването на разтърсилото обществото шесторно убийство роди вицове, но не и усещане, че някой се грижи за сигурността на това общество. Символно се оказа и мълчанието на някои медии за фактите около 8-годишното издирване на предполагаемия извършител за други престъпления. Съвсем очаквано говорителите на статуквото се опитаха да прехвърлят отговорността на съда, а не на правоохранителните органи, които не са успели да заловят сочения за убиец на семейството от Нови Искър.

Символно бе и показното убийство на бизнесмен, близък до управляващата партия. Символни са и коментарите на обикновените хора, че “никога няма да се разбере какво точно се е случило”. Символно е и поведението на медиите, които с охота премълчават обстоятелства около пика на престъпленията в последните дни.

Саморазкриването

Символни в първия ден на председателството са и деветте протеста, които ще блокират столицата. Шествията са белег именно за липсата на доверие в българските институции. Гражданите някак интуитивно желаят да заявят исканията си пред чужденците, защото знаят, че това е единственият им шанс да бъдат чути.

Разбира се, властта не стои безучастна. Тя успешно противопоставя. В отговор на искането за законност (протеста за Пирин), управляващите вадят картата за “туристическо развитие” на Банско. В отговор на искането за достойно заплащане на полицаите премиерът иронично предоставя билборди за “всеки, който иска да се оплаче”. В отговор на искането за медийна свобода Делян Пеевски пише обръщение, в което обещава да разобличава “олигарси” в личните си медии, за които доскоро твърдеше, че не са негови.

Така изглежда стабилността преди европредседателството (а и по принцип) в България. Бутафория, зад която се крие неистовият копнеж на властимащите да запазят статуквото. Положителното обаче е, че под прожекторите имитациите няма как да останат скрити. Нещо повече - видимата нестабилност може да се окаже истински двигател за промени. Затова и контрапротестите в Банско, и обръщенията на Пеевски са всъщност полезни - тъй като разкриват общия контекст. И илюстрират защо стабилността е невъзможна. Наред с това те са моментна снимка на властта, с която лесно може да се илюстрира защо в България институциите нямат никакво значение, защо няма върховенство на правото и защо свободата на медиите е симулация.

В този ред на мисли: добре, че не можем да постъпим като героите в Чудомировия „Имен ден" и да отменим председателството. Защото именно то може да разруши бутафорията.

Коментар на Полина Паунова, Дойче Веле

Свързани статии (по етикет)

  • Четвъртък, 11 Януари 2018 12:59
    Питие за Жан-Клод и нека оркестърът да свири химна на ЕС...

    От година и половина насам слушаме легенди, предания и вълшебни приказки за митичното Българско Европредседателство. Дежурните бардове на властта и персоналните обожатели на Бойко Борисов изкараха безчетни хонорари като венцехвалят и възпяват очакваните постижения, забележителните успехи, бляскавите геополитически стратегии. Още от средата на миналата година бомбардировката от оптимизъм започна да промива мозъци със свръхсветлинна скорост. Медиите се разляха от розова патетика, за да ни обясняват за това как ключовите думи на нашето велико председателство ще бъдат "кохезия, консенсус и конкурентноспособност", но едва ли има дори и кьорава електорална единица, която разбра какво се крие зад всичко това.

    Всъщност замисълът може би не беше от никакво значение.

    ГЕРБ като удавник се хванаха за председателството, за да напомпят омаломощените си мускули, изтъняли от корупционните афери в НДК, покрай стената на границата, аферите със суджука и "Кумгейт". Разтърсващото "усещане" (нали така твърди Екатерина Захариева) за корупция стана така всеобхватно, че май на Борисов му остана единствено да се хване като удавник за снимките със световни лидери и да разчита, че те ще възпламенят рейтинга му отново и ще го паркират пак в социологическите небеса. Заради това началото на председателството се очакваше от всички. От някои - заради парадния блясък, от други - заради възможността да крещят. В крайна сметка и едните и другите май останаха разочаровани. Защото, когато шоуто започна, то се оказа доста по-различно отколкото смятахме. Поне мен неговото начало ме изненада по начина, по който човек се изненадва, когато върху главата му се стоварва строително скеле.

    В началото на нашето председателство с особена светлина засия фигурата на шефа на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер. Да бъдем честни - него европейската преса отдавна го подозира, че след 4 следобед е толкова развеселен, че в главата му има единствено мисли кой друг политически лидер да разцелува при официално посрещане. Което аз възприемам не като компромат, а като лъч светлина за ЕС. Докато в Съюза има политици, които знаят как да ценят епикурейските радости, за Европа има шанс. В крайна сметка и без това колективният образ на евробюрократа у нас от ден на ден засиява с все по-мрачна и потискаща светлина и добре, че е Юнкер да ни дава знак, че не всичко е задръстено и консервативно, въпреки екзотичната му принадлежност към ЕНП (партия, чийто евроелит напомня на птеродактили с допотопните си разбирания по някои теми).

    У нас шефът на ЕК се раздаде напълно, за да покаже, че е отворен към радостите на живота и към възможностите на европредседателството ни. В София Юнкер тръгна не да издирва стратегията на правителството за следващите шест месеца, а се насочи към конкретиката - шопската салата и луканката. Обяви, че ги харесва, а към тях спомена, че му допада и културата, но пропусна да уточни дали под това разбира изпълнение на песента "Шушана" или има нещо друго наум. Очевидно, за да получи повече от тези природни дарове на вечерата, Юнкер обяви, че цяла България трябва да му е благодарна. Ако не бил той да подпише, страната ни още нямало да бъде член на ЕС и щяла да мръзне в чакалнята при лузърите. Вероятно заради това ден по-късно от парламентарната трибуна Волен Сидеров съвсем официално обяви, че възнамерява да подари на Юнкер бутилка ракия и философски се запита дали това може да се окачестви като корупция. Не знам дали това е корупционна практика, но със сигурност можем да заподозрем таен и конспиративен план на лидера на "Атака". С една бутилка ракия той е в състояние да обезглави ЕС поне за седмица и да накара Юнкер да захвърли люксембургското гражданство и да подаде документи за българско. Така и не разбрахме дали шефът на ЕК е употребил подаръка на Сидеров, когато заяви, че не може да си представи някой по-добър от Бойко Борисов, но можем да подозираме, че в това изявление със сигурност има намесена високооктанова течност. Плюс шопска салатка. Защото едното прекрасно пасва с другото. По европейски.

    Другият костюмар от Европа, председателят на Европейския съвет Доналд Туск, пък реши да участва в състезанието "да спечелим сърцата на десетината души, които гледат пряко откриването по телевизията" и дръпна речта си на български, като я обогати с цитат от "Отечество любезно" на Вазов. Трябва да му признаем - българският при всички положения му се отдава по-добре отколкото на Цвета Караянчева, но оргазмичните въздишки, които се навдигнаха след нея, можеха да бият произволен порнофилм по кабелната телевизия. На мен отношението на Туск ми хареса, но се отвратих от поредната вълна от сервилност, която заля нета. Туск бе възвеличан до статут на политически гигант, нещо, което силно се отрича в родната му Полша. Но никой не е пророк в собственото си село. В София шефът на Евросъвета наистина демонстрира класа. Но тези, които едно време във виновното лято на 2013 година ходеха като лакеи да ръкопляскат пред френското посолство, сега пак демонстрираха неизтребимия манталитет на иконома. Като се почна с едни лирични възхищения, премина се през любовни стонове и се стигна до екзалтации от страст, отдаденост и "Кама сутра".

    После обаче нещо в любовта се пречупи и залиня. Някой преведе речта на Туск при откриването на естонското председателство, реч, пълна с автентично възхищение и лични чувства. Тогава изведнъж българският на еврочиновника започна да горчи. Да не говорим, че от душата му тук се отпусна екзотичното сравнение, че историята на Балканите е по-интересна от "Игра на тронове". Признавам си откровено, аз не съм гледал сериала, но съм чел от кора до кора книгите на Джордж Р.Р. Мартин и смея да твърдя, че аналогията никак не е ласкателна. Четенето на Мартин те научава никога да не се привързваш към някой герой, защото в момента, в който започнеш да го харесваш и да му стискаш палци, той бива убит по някой безмилостен и отвратителен начин.

    Това намек за намеренията на ЕС към България ли е? Или просто опит Балканите да бъдат изкарани някаква върховна политическа екзотика, която радва с кървища, варварски страсти и безмилостен секс? А това, че сме потомци на Спартак беше готина ремарка, ама чисто исторически е леко брутална. Спартак е човек от земите, които са по-интересни от "Игра на тронове", който се е бил с войските на Рим и е бил пленен, а след това оглавява най-голямото въстание на роби в историята на империята. Като бледен и съзерцателен юноша много обичах книгата на Рафаело Джованьоли "Спартак", в която този бунт беше описан в романтична светлина, но фактът си е факт - Спартак е борец срещу Рим, обединителят на територии тогава. Да четем ли това като подтекст, че България може да създаде някоя крамола срещу ЕС? А може би сме прекалено подозрителни. Може това да е било просто предупреждение да не даваме твърде много ракия на Юнкер.

    Проблемът в тази красива картина на всеобща любов е само един. В същия ден, в който Юнкер долетя да налита на луканката, а Туск обяви, че министър-председателят ни е страшилище за тракийски воини, Лиляна Павлова случайно или не разкри отношението на ГЕРБ, а и на управлението към ЕС. Тя бе поставена в неловката ситуация да коментира един твърде нелицеприятен факт - че в деня на официалното откриване на председателството в София имаше девет протеста. Народът гневно излезе по улиците по всякакви теми - от защитата на Пирин до гнева от вдигането на цената на водата. И тогава Павлова, която очевидно се изживява като някакъв небесен аристократ, долетял от облачните висини, обяви, че да протестираш и да разчиташ Европа да чуе е малко като да се оплачеш на арменския поп. ЕС в ролята на арменския поп. Това дори и авторът на речите на Туск нямаше да може да го роди като крилата фраза. Но тя представлява реална проекция на отношението на правителството към плебса по улиците. За него (кабинета) недоволството няма никакво значение, защото няма да има кой да го чуе, отрази и запомни. Идеята е никой да не вдига шум, да не се бунтува, но дори и да го прави, да не разчита на каквато й да е чуваемост. Павлова, без да го каже пряко, буквално обяви, че тук ще идват някакви чиновници, фиксирани само в своето собствено благополучие и няма по никакъв начин да успеят да разграничат протеста на българите във всичките негови форми. Европредседателството е само сцена за изпъкването на Бойко Борисов, а всичко останалоса досадни подробности и мрънкащ народ. И този народ бе оставен без надежда, защото, според Павлова, ЕС е някаква форма на арменския поп. Класика в жанра. Всъщност напук на онези, които си мислят, че ЕС може да бъде възпиращ фактор, тя вероятно има основание за думите си. Юнкер и Туск само където не се обясниха в любов на Борисов, без да дадат дори малък знак, че са наясно какво се случва тук и как нашата "стабилност" е всъщност будна кома на една държава, потънала в безвремие и отчаяние. Тъжно е, но в страната на луканката и шопската салата очевидно трябва да свикнем с това усещане.

    Но млъкни, сърце и налей едно малко на Жан-Клод.

    Така поне ще има един доволен.

    Александър Симов, Pogled.info

  • Четвъртък, 11 Януари 2018 12:59
    Плевнелиев окончателно в отбора на Симеон и Паси, бившият президент забрави царското хокане за Русия

    Представители на близо 60 европейски медии зададоха своите въпроси за България и приоритетите на председателството на среща със Симеон Сакскобургготски, бившия президент Росен Плевнелиев и Соломон Паси. Тя се проведе в София Тех Парк. Модератор на пресконференцията беше Максим Бехар. Бившият премиер от НДСВ участва в срещата в качеството си на член на Висшия политически консултативен борд за Българското председателство.

    Сакскобуррготски започна встъпителните си думи със спомени как идвайки в България, основната цел на неговото правителство е да върне страната отново в Европа, първо чрез членството й в НАТО, а след това и в Европейския съюз. Той изтъкна, че това е станало в резултат на усилието на всички, на една всеобща национална мобилизация. Сега, когато вече 11-та година България е пълноправен член на ЕС и председателства за първи път Съвета на ЕС, основният приоритет на страната трябва да бъде – Западните Балкани да станат част от ЕС. Няма друг начин за Европа да остане обединена.

    На въпрос на журналисти коя е думата, с която може да опише българското председателство, той каза, че според него това е "шанс". Всяка държава членка сама за себе си няма шанс. На въпрос за неговото мнение за членството на България в Еврозоната, където не всички страни се радват за влязат, той отговори: “Действително страната се забави, но трябваше да се вземат предвид някои рискове, заради икономическата криза. Сега до година или две, смятам, че ще се присъединим, защото изпълнихме всички изисквания.”

    Журналистите се интересуваха още от живота на Сакскобургготски в чужбина и за отношенията България - Русия. Симеон отбеляза, че както винаги е твърдял, не бива да пренебрегваме връзките си с Русия. Фактът, че сме изцяло в ЕС ни позволява да гледаме на нея като на партньор, не от подчинена позиция, а като държава, пълноправен член на ЕС. Същото важи и за Турция, с която имаме интерес да намерим диалог. “Трябва да капитализираме историята, не да й обръщаме гръб”, завърши отговора си бившият министър-председател.

    На въпрос за конфликта изток-запад и дали има усещането, че България е по-ниска класа държава от западните държави-членки на ЕС, той отговори: “Най-доброто, което можем да направим е да постигнем стандартите, които се изискват от нас. Хубаво е по-богатите държави да проявят повече разбиране към другите. Преди всичко е нужно да гледаме позитивно какво е било преди 10 години и какво е сега. “Какво се е променило, откакто България е член на ЕС? Трябва да дадем шанс на младите поколения да се изкажат по темата.”, заключи Царят. След края на пресконференцията, Сакскобургготски проведе индивидуални разговори с журналисти от испански, френски и белгийски медии. 

    Бившият президент Росен Плевнелиев пък очевидно е преглътнал критиките на Царя, който го нахока за позицията му спрямо Русия и са си стиснали ръцете. Тримата със Соломон Паси са неразделни и са взели присърце европредседателството ни и ролята им в борда на събитието. Сакскобургготски нарече поведението на Плевнелиев спрямо Москва небалансирано и неразумно, но от старата вражда вече няма и помен. Влюбеният бивш държавен глава се присламчи радушно в компанията на доскорошните си критици, с които си стиснаха ръцете в "името на председателството". 

  • Четвъртък, 11 Януари 2018 12:59
    Михаил Вешим пред BIG5: Министрите се държат все едно управляват Вселената. От ЕС да не я дават на натегачите, с капацитета си могат да разрушат и нея!

    Никой в ЕС не взема политиците ни насериозно. Потупват ги любезно като домакини. Комплексът „да не се изложим пред чужденците“ в национална черта, която идва още от Петко Каравелов. Целувката на Юнкер с Борисов уста в уста ни върна към соца и близостта между Брежнев и Живков. Разликата с комунизма е, че днес имаме право на протести. „Гербовите марки“ като Юлий Москов нямат самостоятелна стойност. Те са важни, когато са прилепени към властта. Не ходя на театър, защото се дразня как публиката вече се разсмива само на звуци, издадени от задните части, каза пред BIG5 писателят и главен редактор на в. „Стършел“ Михаил Вешим.

Оставете коментар