Неделя, 22 Юли 2018
Петък, 29 Юни 2018 21:16

Що е то държавност и има ли тя почва у нас?

Високото обществено положение прилича на планина, която отдалеч изглежда така правилна по форма и толкова приветлива на вид... Но когато човек се изкачи на върха й, вижда се обкръжен от магарешки тръни и зверове... Емануил Роидис (1835–1904 г.) – гръцки писател, публицист и езиковед.

В Речник на българския език, издание на Българската академия на науките, Институт по български език, т. 4, стр. 569, като смисъл на думата „държавност“ е дадено: „качество на държавен“.
Логично би било да предположим, че това понятие най-плътно би съответствало на структурата, предназначена да осъществява функционирането на публичната власт: законодателна, изпълнителната и съдебна, както и на апарата за нейното прилагане, тоест на самата държава, понеже именно то, като понятие, произлиза от нея и се дефинира посредством характеристиките на държавата.

Точно такава би била процедурата за изясняване що е държавност в нейния български вариант, в случай, че върху територията, обозначена на глобусите с „България“, пулсираше организмът на една нормална държава.
Когато очертанията на тази структура в правно-морален аспект са деформирани, размити и гротескно изкривени, както е понастоящем в България, то, ако сме достатъчно силно мотивирани от желанието да сме частица от нормално, а не от социопатно общество, пред нас има само един вариант как да решим алтернативата, очертана от френско-алжирския революционер Франц Омар Фанон (1925–1961 г.), че „Всяко поколение трябва да открие своята мисия и да я изпълни или да й измени“.

На пълнолетното българско население и от двата пола не се налага да броди през девет земи в десета, за да открие своята мисия. Тя е да разруши настоящата квазидържава, функционираща в угода на едно (псевдо)елитарно малцинство. После, както птиците изграждат гнездата си, сламка по сламка, да издигне конструкцията на държавата България, като преди това се информира кои страни са възприели и имплементирали при тях най-прогресивните форми на народовластие, упражнявани по широкия свят от индивиди с развито чувство за собствено достойнство, готови – ако се наложи, – да следват максимата на Томас Джеферсън (1743–1826 г.), американски философ, държавен и политически деец, президент на САЩ (1801–1809 г.): „Дървото на свободата има нужда от време навреме да се полива с кръвта на патриоти и тирани“.

Концепцията на Шарл Монтескьо (1689–1755 г.), френски просветител и социолог, за разделението на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна; за създаване на система от „тежести“ и „противотежести“ при управлението на една страна, по негово време е била революционна доктрина, чието предназначение е било да отхвърли упражняването на еднолична власт от страна на френския крал, почиваща върху представата за нейния божествен произход.
Повече от два века по-късно тази идея може да служи само за стъпало в развитието на теорията за държавното управление в полза на гражданите. В никакъв случай не последното.
Политическата практика на представителната демокрация, независимо за кой от реализираните в историята нейни варианти става въпрос: парламентарна монархия, либерална демокрация, теологическа демокрация или социалистически тип представителна демокрация, убедително свидетелства, че при всяка форма на този род държавно управление се наблюдава явление в социален аспект, характерно и за предхождащите демокрацията форми на съществуване на държавата.
Това повтарящо се в различните обществено-политически формации явление е наличието на една малобройна част от цялото население в дадена страна, което малцинство е неразривно свързано с властта в държавата – политическа и икономическа. Прието е тези групи да бъдат наричани „елити“. Елити не в смисъл на „най-добри представители“, а в социално-биологичен смисъл – индивиди, които се оказват на върха на социалната и на хранителната верига в своя колектив.

Ето къде е Гордиевият възел, който трябва да бъде разсечен. Веднъж и завинаги!

Неотдавна слушах по радио „Алма матер“ един материал на Ясен Бояджиев от „Дойче веле“. Темата: „Дупките по пътищата в България и Швейцария“. Всъщност статията представляваше своего рода социален пътепис от два различни свята. Как у нас темата за ремонтите на пътищата се е превърнала в дъвка за политиците, които си правят балончета от нея, оцветени или в сладникаво-розово – ГЕРБаджийските пропагандни балони, или в катранено-черно – опозиционната критика. Както изяснява авторът на материала в „Дойче веле“, а и без неговото откритие целокупното българско население е напълно в крак с прозрението, че ремонтите умишлено се правят некачествено – понеже единствена цел от страна на изпълнителите им е да си максимизират печалбите. Държавните пък чиновници, независимо дали на национално или на местно ниво в общините, броят облаците по небето, вместо да се вторачат в качествените индикатори за извършените ремонти. Понеже или участват в схемите за източване на финансовите ресурси – независимо дали са по европейски или национални програми, – или най-малкото са наясно, че набъркат ли се в тресавището да си изпълняват както им е вменено служебните задължения, може и да се окаже, че вече са неподходящи на работните си места.

Там пък, в Швейцария, хората сами решавали какви ремонти да се правят, общинските чиновници само подготвяли за всеки пълнолетен гражданин информационен пакет със снимки на дефектите по пътищата, които би трябвало да бъдат ремонтирани, пък после на общо събрание на желаещите да присъстват на него измежду гражданите, били решавани въпросите за финансирането – чрез гласуване на различните предложения: увеличаване на данъците или теглене на кредит, за който пак солидарно са гаранти всички граждани. Затова и никога не чакат дупките да добият размерите и дълбочината на българските, понеже после ремонтите биха им стрували 10–15 пъти повече.
Най-важното правило в другия, швейцарския свят е, че който политик поеме някакъв ангажимент пред своите избиратели и не го изпълни, никога повече не получава от тях възможност да повтори този трик, сиреч няма шанс отново да заеме публична длъжност. Докато Борисов, Бойко, както припомня журналистът от „Дойче веле“, вече 17 години, откакто е на публични длъжности, все раздава обещания наляво и надясно за оправяне на пътищата, а след ремонтите те отново и отново дефектират. В които мероприятия той си има и много помощници по места. В София например – г-жа Йорданка Фандъкова, която е перфектна илюстрация на мисълта на доайена на чикагската неолиберална икономическа школа проф. Милтън Фридмън, че най-лесно се харчат чужди пари за чужди цели.

В този, нашия, нешвейцарския свят, ние овчедушно търпим тези, на които пак ние заработваме заплатите, да си вършат работата некачествено, да не говорим, че твърде често и доста подозрително дали не и за лична изгода, и отново им позволяваме да залягат в окопите на властта. Именно „окопи“, понеже българският (псевдо)елит се намира в непрекъсната война със суверена си относно допуска до установяване на контрол как те, от сервизната служба на държавната администрация, си изпълняват служебните задължения. В реалния български социум, който не само, че дори не е паралелен на швейцарския, но направо си е устроен по модел „антишвейцарски“, на гражданите им е позволено единствено в изборния ден да си избират кой политически шут да ги забавлява срещу космически хонорари, които шутовете сами си требват.

Авторът на материала Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България

Свързани статии (по етикет)

  • Петък, 29 Юни 2018 21:16
    Да изскубем домораслите плевели, за да избуяват националните бурени!

    Докато не настъпи промяната, дейността на магистратите с червени тоги де факто ще минава под работния девиз, послужил за заглавие на настоящата статия

    Славчо Кънчев*

    ... родина, в която господства неразумността, става чужбина.
    Йоханес Бехер (1891–1958 г.) – немски писател

    Винаги, когато минавам покрай монументалната сграда на бул. „Витоша“ № 2 в столицата, това същото здание, пред което са разположени двата огромни лъва и където се помещава Върховната прокуратура на Република България, в съзнанието ми изниква споменът за една трагикомична история, чието място на действие е в близост до една друга постройка, също намираща се в София, на бул. „Цариградско шосе“, срещу Парка на свободата, понастоящем битуващ с възстановеното си име „Борисовата градина“, като е напълно неизвестно какво следващо политическо изнасилване на тази забележителност на града ще спретнат модераторите на историята през идните години, по отношение на наименованието. Относно тази пропита с мистика насока на бъдещето нито Нострадамус, нито дори по-съвременната българска пророчица Ванга са дръзвали да се ангажират с прогнози.

    От другата страна на сградата срещу гората, понастоящем свенливо опакована в рекламни пана, за да не загрозява околната гледка развалината, в която тази триетажна постройка от 60-те години на соца постепенно се превръща, беше ситуиран емблематичният допреди четвърт век ресторант „Ропотамо“. Съборен преди около десетилетие, за да бъде реализиран на негово място замисълът за издигане на един супер небостъргач, с претенцията да окупира първенството на височинност в столицата. Намерението – поне засега, – съществува единствено като новина, изнесена в публичното пространство от масмедиите.
    В сградата на бул. „Цариградско шосе“ в пресечката му с бул. „Пейо Яворов“ се намираше кафе-сладкарница „Феята“ – едно от немногото по време на соца младежки заведения в столицата, символ на известно разчупване на нормите за „примерно“ поведение сред студентството, наравно с „Бамбука“, „Прага“, „Варшава“, по-късно и „Ялта“. Мадамите – посетителки на „Феята“, пристигаха с минижупове и без кръглите биета на аудиторийните пóла. Сервираше се разнообразен алкохол, произведен и по западно направление, а цигарите, които димяха във вътрешните помещения и по терасите, често бяха маркови – закупувани от „Кореком“ с валута, появила се от черния пазар.

    Именно на това място беше създаден споменът, който свързваше в една импресия двете сгради – „Феята“ и Съдебната палата. Веднъж, в късния следобед на един майски ден, когато се бях упътил натам с моята приятелка, станахме неволни свидетели на невероятна сцена. От заведението изскочиха неколцина младежи, подгонени от милиционери, и побягнаха към Парка на свободата. Случката беше в края на 60-те години на миналия век, още не беше извършен основният ремонт на булеварда, който по онова време носеше името „Владимир Илич Ленин“, нямаше още подлези, но липсваше и разделителната мантинела по средата между двете срещупосочни платна за движение на превозните средства. Интензивността на трафика не беше толкова висока, както понастоящем, затова и пешеходците с лекота можеха да пресичат булеварда, и то не единствено по местата, обозначени като пешеходни пътеки.

    Ето защо младежите на спринт се изнасяха към отсрещната гора. После научих, че малко преди това било започнало някакво спречкване между две компании – едната от студенти от ВИФ (Висш институт по физкултура), а другата – на младежи от квартал „Слатина“. По правилата на класическите каубойски филми (които, макар и твърде рядко, все пак се появяваха по българските екрани), свадата бързо прераства в масово меле. Повикани по телефона от управителя Теодор Раденков, скоро дофтасват и ладите с милиционери. Последват опити за арести, но тъй като биячите са близо две дузини, а милиционерите значително по-малко, в суматохата неколцина от скандалджиите се опитват да евакуират от полесражението телесата си, вместо да попаднат в Първо столично районно управление на МВР.
    Затова се изстрелват към гората – майка закрилница, както още в училище хайдушкият епос им е внушил.

    Но милиционерите, за разлика от повечето съвременни полицаи, изобщо не бяха шкембелии, а в отлична форма. И когато единият милиционер пръв постигна най-изостаналият беглец, го халоса с палката отзад по гърба. Чух вик, пронизителен, от цялата душа на младежа: „Помощ! Милиция! Бият ме!“

    В неговото подсъзнание, било от рождение под влияние на пропагандната манипулация, образът на милицията беше органично неотделим от ролята й на защитник на справедливостта.
    „Помощ! Милиция! Бият ме!“ – викаше младежът, въпреки че много добре да знаеше, че бяга именно от милиционерите, и че този, който го е ударил с палката е не друг, а именно милиционер.
    Психолозите биха могли изчерпателно да обяснят неадекватността в поведението на младежа с понятието „когнитивен дисонанс“. Понятието произхожда от английските думи „cognition“ – знание, и „dissonance“ – несъответствие. Това е една от специалните социално-психологически теории, разработена от американския изследовател Л. Фестингер.

    Тази теория твърди, че ако в съзнанието на индивида се сблъскат логически противоречиви знания за един и същи обект или събитие, то той преживява чувство на дискомфорт и се стреми да се избави от него. Стараейки се да реши тази задачи, индивидът реконструира своите знания или социални схващания относно съответния обект или събитие, с цел противоречието между тях да бъде премахнато.
    В описания конкретен случай с младежа, подгонен и бит от милиционер след скандала във „Феята“, когнитивният дисонанс е разрешен, като пострадалият преработва информацията по такъв начин, че все едно не го удря милиционер с палка, а някой друг. Затова и надава вопъл „Помощ! Милиция! Бият ме!“

    Моя милост изпада в същия вид когнитивен дисонанс, когато се окаже в близост до сградата, където се помещава Върховната прокуратура на Република България. Затова и се появява асоциацията със случилото се преди половин век. Като зная функцията на прокуратурата (държавното обвинение), наречено в Съединените американски щати и „адвокат на държавата“, ми иде да извикам: „Помощ! Прокуратурата! Грабят България!“. Но си замълчавам, с много болка в душата.

    Замълчавам си, понеже в качеството си на председател на Управителния съвет на асоциацията за борба против корупцията в България, имам дълъг списък от сигнали, изпратени до тази същата институция, разположена в сградата с двата големи лъва, сигнали, на които прокурорското постановление съдържа стандартното заключение, че „Не са налице данни за извършено престъпление“, и затова разследването се прекратява.

    Ето, именно в тази липса на извънинституционален контрол върху дейността на прокуратурата, е предпоставката за недобросъвестно извършване на вмененото й от Конституцията на Република България, чл. 127 задължение за опазване на законността. Когато бъде подаден сигнал за ощетяване на държавата, а по-късно прокуратурата излезе с постановление за прекратяване на досъдебното производство, то не съществува механизъм за извънинституционално обжалване на прокурорското становище. Може само да се извърви пътя за възражение от районна прокуратура до градска прокуратура, после до последната инстанция – върховна прокуратура. Дойде ли обаче отказ от най-висшата прокурорска инстанция, то – край! Мандалото хлопна!

    Докато системата на прокуратурата не бъде поставено под извънинституционален контрол от страна на гражданското общество по отношение на прекратените прокурорски преписки, тази институция не би могла да се явява демократичен инструмент на правната система.

    Докато не настъпи промяната, дейността на магистратите с червени тоги де факто ще минава под работния девиз, послужил за заглавие на настоящата статия. Неговото прилагане на практика означава да се хвърля прах в очите на гражданите посредством някоя и друга разкрита дребна корупция, като същевременно прокуратурата старателно предпазва от наказателно преследване институционалната корупция за десетки и стотици милиони левове. Всъщност какъв е трикът? Когато прокуратурата проглуши целокупното българско гражданство за някой сгащен самосиндикален индивид, извършил корупционна далавера, та уцелва с един куршум не два, а цели три заека. Първо, демонстрира се „висок професионализъм“ и се оправдават в очите на суверена липсите в джобовете му, причинени от още по-високите заплати на магистратите в червени тоги (по покупателна способност на едно от първите места в Европа).

    Второ, осъществява се превантивната възпитателна функция на правораздавателната сфера в лицето на прокуратурата, да бъде набито в главите на анархо-индивидуалните тарикати, че никой не може да действува по собствен каприз, без нареждане от Системата (партократично-олигархично-бюрократичната система за ограбване на българския народ). И трето, когато никой не далаверосва под масата, то за Системата остава целия потенциален финансов ресурс за присвояване на легален начин – върху масата: нагласени обществени поръчки със завишени многократно цени, концесионни договори със загуба за суверена, приватизационни сделки пак със същия резултат.

    Цялото множество на прекратените преписки всъщност представлява една кутия на Пандора, от която във всеки момент могат да изскочат много левиатани – грамадното морско чудовище, за което се говори в книгата на Йов. Само два примера: едно досъдебно производство, което е извършено непрофесионално (съзнателно или неосъзнато) оставя съответното престъпление без наказание; друг вариант е забавяне на досъдебното производство, за да изтече давностният срок.

    Когато Борис Велчев зае поста главен прокурор, по неговите думи, са били налице хиляди заварени от него преписки с изтекъл давностен срок. Остава да се гадае дали винаги това се е случвало безкористно.
    Ето защо никога, никога, никога, когато съм пред Съдебната палата, не бих отправил зов за съдействие към институцията, твърдяща, че е прокуратурата на Република България, като се надявам, че тя наистина би изпълнила ролята на „адвокат на държавата“. Единственото за което реално служат подадените от Асоциацията за борба против корупцията в България (А. Б. К. Б.) сигнали до прокуратурата за случаи на разхищение на държавни средства, е на основание на отказите от нейна страна да образува досъдебно производство, да бъде изнасяна в публичното пространство фактологично подкрепена информация относно не пропагандираната, а реалната роля на прокуратурата в българското общество, която всъщност чадъросва едрата корупция в България.

    *Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България

  • Петък, 29 Юни 2018 21:16
    Професор Стиглиц ще консултира "Визията за България" на БСП

    "Да общувам с проф. Стиглиц отблизо е истинско богатство. Още повече, когато имаме общи идеи. Обсъдихме засилващите се неравенства и начините за намаляването им", заяви лидерът на БСП Корнелия Нинова. Тя обясни, че напълно споделя заключенията в книгата му “Цената на неравенството”, че резултат от неравенствата е съществуването на два паралелни свята, които функционират един до друг, без да имат досег помежду си.

    "С проф. Стиглиц разговаряхме и за нашата “Визия за България”, която ще обявим на 21 юли", коментира тя. Нинова припомни, че той е посветил част от трудовете си на ролята на държавата в икономиката. "Ние отдавна настояваме държавата да не оставя всичко на свободния пазар, а да запази своята регулаторна функция в ключови сектори. Радвам се, че един от най-големите икономисти в света, носител на Нобелова награда за икономика, смята, че за да работят пазарите така, както се очаква, трябва да има подходящо регулиране от страна на държавата", заяви тя..

    Корнелия Нинова каза, че е отправила покана към проф. Стиглиц да посети България, за да представи своите идеи. "Професор Стиглиц прие да му изпратя нашата "Визия за България", за да ме консултира по темите, залегнали в нея. Там има много от неговите виждания за справедливост за всеки и как неравенството подкопава господството на закона. Разговаряхме занапред да обменяме мнения по определени въпроси, които касаят икономиката и социалната държава", изтъкна тя.

    Джоузеф Стиглиц е един от най-известните леви икономисти в света, носител на Нобелова награда за икономика от 2001 г. и още десетки престижни награди. Завършил е Масачузетския технологичен институт, преподавател в MIT, Принстън, Станфорд и Колумбийския университет. Най-известните му трудове са: “Цената на неравенството", “Голямото разделение”, “Еврото”, “Свободно падане: Америка, свободните пазари, кризата и виновните за нея”.

  • Петък, 29 Юни 2018 21:16
    БСП поиска от Министерство на транспорта да предостави анализите за концесията на летище "София"

    ПГ на „БСП за България” изпрати искане до министъра на транспорта Ивайло Московски във връзка с откритата миналата седмица процедура за определяне на концесионер и възлагане на концесия на летище "София". Това съобщиха от пресцентъра на НС на БСП. Социалистите поискаха да им бъде предоставен анализът на международните консултанти – Световна банка и Европейска банка за възстановяване и развитие за концесията. ПГ на "БСП за България" поиска и решението на МС и документацията за обявяване на процедурата за отдаване на концесия на летище София.

    На брифинг в парламента, миналия четвъртък, социалистите обявиха, че на закрито заседание, като извънредна точка, правителството е взело решение за втори път да даде старт на концесията на летище „София“. Тогава Георги Свиленски обяви, че ПГ на "БСП за България" е последователна през всички години, когато това правителство и предишното, се опитват да отдадат най-печелившото българско държавно дружество на концесия. По думите му летището ни е обект и на национална сигурност и не може да бъде отдадено на концесия по този тъмен и непрозрачен начин. Той разкри, че на летището са започнали съкращения на работници и въвеждане на изискванията на бъдещия концесионер според предварителните условия, за да може, когато му бъде предоставено дружеството, да няма противопоставяне от страна на работниците. Той заяви, че левицата ще застане зад всеки един работник, който бъде неоснователно съкратен, уволнен или изгонен от летището.

Оставете коментар