Неделя, 21 Януари 2018
Вторник, 09 Януари 2018 17:41

Юрий Асланов пред BIG5: Институциите ни удариха дъното по рейтинг за година, харизмата на Борисов вече не може да ги спаси

И без кървавата трагедия в Нови Искър и покушението срещу Петър Христов, пак нямаше да убедим еврокомисарите, че са в безопасност в София, защото всичко, което се случва у нас, е описано в докладите им. Ако иска БСП да е алтернатива, трябва да продължава политиката си, да не се оглежда настрани и да не се съобразява с речите на Доган. Само времето ще покаже кой какво спечели или изгуби на срещата Борисов-Ердоган в Истанбул, заяви пред BIG5 социологът Юрий Асланов.

 

- Г-н Асланов, след кървавата баня в Нови Искър и покушението срещу бизнесмена Петър Христов, как ще убедим нашите европейски партньори, че като председатели на ЕС им предлагаме сигурност и безопасност в София?

- Трудно можем да ги убедим, че в България е настъпила много съществена промяна и се намират в безопасност, откакто се провежда т.нар. мониторинг в областта на вътрешната сигурност и правосъдието. И без тези случаи, на нас щеше да ни бъде трудно отново да им покажем, че имаме особено съществен напредък, защото всичко се отразява в техните доклади. Мисля, че е повече от случайно съвпадението между двата неприятни случая и началото на европредседателството ни. Натрупаното недоверие към институциите и към закона е толкова високо, че в обществото много трудно може да се достигне до признанието, че съвпадението не е случайно. В публичното пространство паралелно се появиха какви ли не конспиративни теории и версии, които вероятно са далеч от истината. Природата на това явление е именно дълбокото недоверие към институциите, към властта и към политиката въобще. То не е от вчера или от днес, а е натрупвано дълги години, но като че ли през последната година пропастта между хората и институциите нарасна съществено.

- Какви са вашите наблюдения? Ще спадне ли рязко рейтингът на управляващите, както и на партиите в коалицията?

- По начало рейтингът на институциите, с изключение на президента, и без това не е голямо. Най-високо е недоверието в съдебната власт, след това в МВР, в парламента и т.н. В правителството имаше един период на оживление, когато ерозията на доверие беше намаляла и имаше леко подобрение. В края на годината обаче видяхме, че стойностите на недоверие отново се връщат и са близки до тези на периода преди парламентарните избори. Да се прогнозира по-нататъшен спад в доверието на институциите, които като че ли са ударили дъното и масово хората не им вярват, е рисковано. Най-вероятно тези стойности ще се задържат дълго време и ще има малки колебания около тях. По-скоро ще се спекулира около рейтинга на някои личности, които трупат обществени симпатии като министър-председателя, например. Това обаче по никакъв начин не се отразява върху рейтинга на правителството, както и на управляващите партии. Нашите изследвания показват, че дори и да се стигне до извънредни парламентарни избори днес, картината в Народното събрание няма да се промени съществено като съотношение между политическите сили. Опозицията запази влиянието си такова, каквото беше на парламентарния вот. Кризата на властта същевременно не вдига процентите на БСП и на ДПС. Ерозията на доверие в управляващите не се съчета с нарастването на тенденции в общественото мнение, които ние наричаме появата на алтернатива. Такава, че да се превърне в много мощна протестна наказателна вълна, която да обере и най-малките остатъци на доверие от действащите институции.

- Какви са ходовете на БСП след речта на Ахмед Доган и изолацията, в която на практика се опитва да постави социалистите?

- Редно е БСП, която се утвърди като основна, да не кажа единствена опозиционна сила, да продължава политиката си и да не се оглежда много настрани, да не се съобразява с този или с онзи, а особено с речите на Ахмед Доган и с ДПС. Дълго време социалистите бяха пришивани към партията на Ахмед Доган, заради което понасяше повече негативи, отколко позитиви. Речите на Ахмед Доган се помнят по-дълго по няколко причини. Той много рядко присъства в публичното пространство с изказвания или действия. Обикновено те са отличаващи се, защото той рядко се появява и нямат време да досаждат, а правят впечатление. Второ – Доган умее да се изразява знаково, за да бъде запомнен. Освен това успява да избира много точни мишени за нападенията си. В случая Ахмед Доган направи услуга на управляващите, но наблюдателите, които са в политическата кухня и отдавна анализират процесите там много отдавна са забелязали неформалната близост между ГЕРБ и ДПС – по силата на съвпадащи се интереси и ключови гласувания в парламента. Това не знам до колко е приятно за управляващите, защото те много енергично се опитваха да се разграничават от подобна близост и знаят, че тази прегръдка е мечешка.

- Ваши колеги анализатори призовават да инициираме като председатели на ЕС премахването на санкциите срещу Русия. Имаме ли потенциала да поставяме темите от дневния ред на Западните сили?

- Всяка една държава, която е в Европейския съюз, има подобен потенциал, стига да чувства сила в себе си и да намери кураж да налага този дневен ред, който да е продиктуван от собствените ѝ национални интереси. Против санкциите срещу Русия се обединяват хора не само в България, а и в официални институции в някои западни държави. Такъв е примерът с резолюцията на френския парламент, както и демарша на правителствата във Вишеградската четворка по този въпрос. България също трябва да се води от своите национални интереси, които диктуват премахването на санкциите срещу Москва, защото българският бизнес и икономиката ни са тежко засегнати от това ембарго. Като че ли обаче страната ни не е готова за самостоятелни действия по този въпрос. Затова се съмнявам, че правителството ни ще направи опит като европредседатели да налага подобен дневен ред в ЕС. Още повече, че в България няма единство по този въпрос. Ако се водим от доминиращото обществено мнение, то е против подобни санкции – нещо, което ние социолозите отчитаме в нашите изследвания. Това обаче е действие, което не се определя от общественото мнение, а от институциите. В момента управляващата коалиция очевидно не е склонна да поставя подобен въпрос на дневен ред. Става дума по-скоро за натиск от страна на опозицията в лицето на БСП. В момемнта обаче това няма как да бъде наложено при сегашната политическа конфигурация.

- Лифтът не можа да разцепи управляващата коалиция, както и тежките думи на валери Симеонов, че не иска повече да вижда Бойко Борисов. Какво би могло да обърне колата на кабинета?

- Аз не мога да се сетя за такава причина, защото водещо в коалицията е интересът. За Обединените патриоти е много по-важно да се задържи кабинетът. Каквито и разногласия да възникват, винаги ще се стига до точката на компромиса в името на властта. Тази коалиция вътрешно е хомогенна и стабилна, но външно – не е особено, защото всички са наясно, че властта ерозира под въздействие на времето. Подобна коалиция няма особено доверие сред хората, защото те не усещат животът им да се подобрява.

- Кой спечели от срещата на Борисов с Ердоган в Истанбул?

- Кой какво е спечелил може би е рано да разсъждаваме. Времето ще покаже. На този етап българският премиер спечели на имиджово ниво, от гледна точка на националния интерес не е ясно какви са ползите за страната ни. Ердоган по същия начин спечели на имиджово ниво точки, защото се показа като по-консенсусен политик, който хвърля мостове към Европа. Нещо, което опровергава част от образа, който си създаде през последните години по други поводи. Рано е да разсъждаваме върху това. Не съм сигурен, че едно такова мероприятие би променило отношението на европейските лидери към Турция точно в този момент и не би снело съмненията на ЕС към Ердоган за „светското“ му поведение.

Интервю на Васил Василев

Свързани статии (по етикет)

  • Вторник, 09 Януари 2018 17:41
    Накъде тръгва Европа (след края на "ерата Меркел")?

    Всички тръпнем - независимо дали си го признаваме - ще успее ли “Мама” да състави нов кабинет. Защото не знаем как би изглеждала Европа без нея. Но истината е, че дори социалдемократите да се съгласят да участват (аз предполагам, че ще стане), ерата “Меркел” вече свърши. Най-вероятно отива към края си и безусловната немска икономическа доминация, защото трите кабинета на Меркел не извършиха ключови реформи, а по-скоро ползваха инерцията на трудовата реформа на Шрьодер. Германия е изправена пред засега нерешими предизвикателства в социалната и демографската, а скоро - и в енергийната и индустриалната политика. Но да оставим икономиката на експертите. Тук става дума за политическата криза.

    Новата “голяма коалиция”, ако изобщо я има, ще е много по-малка (53% от вота) и много по-слаба от предишните две. И няма да може да диктува европейската политика, най-малкото защото тя твърде много се промени. Именно тези промени са причините както за слабостта на основните партии в Германия, така и за политическия ребус в цяла Европа, предизвикан от тази слабост:

    1. Причините за края на ерата:

    Първо, краят на традиционната, центристка европейска социалдемокрация. Можем с относителна сигурност да предвидим, че ако SPD влезе в нов кабинет “Меркел”, ще последва съдбата на някога славните френски и гръцки социалисти, но и на множество други традиционни леви партии в Европа - от Унгария и Полша, та до Холандия. Моделът на мощна, умерена коалиция на всички сили вляво от центъра - от леви социалисти до центристки демократи и либерали, е мъртъв. Митеран, Папандреу, Хелмут Щмидт, Фелипе Гонзалес и дори Сапатеро, Шрьодер и Блеър днес изглеждат фигури от далечно и забравено минало. Най-доброто, което се случва на традиционния ляв център в Европа е да участва в “голяма коалиция” (Германия), унизително да подкрепя десен кабинет на малцинството (Испания) или да бъде част от широка, шарена коалиция с популисти и комунисти (Италия, Швеция). Левиците масово се разделят на радикално леви и умерено десни, класическият следовоенен модел просто умря.

    Второ, огледалният процес върви, макар и по-бавно, в същата посока. Класическите единни християндемократически блокове, обединяващи всичко от десни либерали, през християнски социалисти, та до национални и социални консерватори, все още съществуват (ХДС/ХСС, “Републиканците”, Народната партия в Испания, “Нова демокрация” в Гърция, Социалдемократите - да, така се казва десницата там - в Португалия), но рядко имат сили да управляват извън широки и “големи” коалиции. Но преди всичко - вместо комфорта на единствени играчи вдясно, сега получават остра конкуренция от националистически или либерални формации, често и двете. Почти без изключение, всеки следващ резултат е по-слаб от предишния, което води до тежки последици - евентуална “голяма” коалиция с крехко мнозинство в Германия, кабинет на малцинството с 1/3 от гласовете в Испания, историческо поражение и отпадане на първия тур на президентските избори във Франция, практическо отсъствие от терена в Италия, два мандата опозиция в Гърция и т.н. …

    Трето, и може би най-тревожно, е разделението вътре в големите политически “семейства” по важни политически въпроси. И то не е случайно. Двете големи семейства вече не представляват различните политически настроения и интереси сред гражданите на континента…

    2. Новото разположение на силите:

    Опростенческо и неверно е твърдението, че новото политическо разделение в Европа не е между ляво и дясно, а между либерали и консерватори. Впрочем има само две държави, към които това разделение може да се отнесе - Полша и донякъде Франция - и то с адски много резерви. Всъщност, картината е много по-сложна:

    - Съществуват няколко традиционни фактора: Все по-слабите християндемократи, членове на ЕНП; Стабилните, но стагниращи националисти на Запад; Радикалната западна левица, засилена от завоя на британските лейбъристи наляво (на фона на Брексит това е факт с намаляващо значение), но като цяло - без особен ръст.

    - Има обаче три нови ключови фактора, които в близко бъдеще ще оформят реалните линии на политически сблъсък:

    На първо място, националистическата и евроскептична левица в Южна Европа. Поставям я на първо място, защото управлява втори мандат Гърция, поддържа позициите на първа политическа сила в Италия, очертава се като основна алтернатива на напълно изхабения Рахой в Испания и постигна огромен успех, начело с Меленшон, във Франция (вж. резултатите в южните департаменти). Всички погледи са втренчени в дясно-националистическите партии, но всъщност голямата промяна в баланса започна вляво и на Юг. Това е и логично, защото финансовата криза предхождаше мигрантската, а в Средиземноморието те се и съчетават. “Сириза”, “Подемос”, “Пет звезди” и пр. черпят сили не от ксенофобския национализъм, характерен за богатите, а от пропагандата срещу глобалния капитализъм, наложените от Еврогрупата реформи, егоизма на Севера по бежанските политики и младежката безработица. Няма никакви перспективи тези проблеми да намерят близко решение, съответно - тези партии да рухнат. Да, при стабилен ЕС и добра икономическа среда, те най-вероятно ще се превърнат в новите легитимни левици, на мястото на покойните социалдемократи. Но във всеки кризисен сценарий, те са бомба със запален фитил за цяла Европа. Този вид левица има своите прояви навсякъде, не само по бреговете на Средиземно море, но на север те са по-скоро маргинални, поне засега.
    Националистическата левица на юг прави опити за паневропейска консолидация и явяването й на изборите за ЕП в общи листи и с общ кандидат за президент на Комисията е напълно възможно. Това би й дало огромни нови сили.

    На второ място, националистическите “антилиберални” консерватори в Източна Европа. Мнозина биха ги нарекли “евроскептици”, но те по-скоро черпят сили от пропагандата срещу “диктата от Брюксел” и сблъсъка си с Ангела Меркел по мигрантската тема, отколкото от реални антиевропейски настроения, които са слаби в бившите комунистически страни. Освен това са на власт и напълно наясно, че без европейски средства са загубени. Най-изявените представители са управляващите ФИДЕС в Унгария с едноличния, засега без конкуренти, национален лидер Орбан и “Право и справедливост” в Полша, начело с колоритния Качински. Умишлено не използвам израза “десница” за тази политическа вълна, защото в нея безпроблемно се вписват “левите консерватори” Фицо в Словакия и Земан в Чехия, както и множество по-маловажни лидери и партии. Характерно за тази група е позиционирането по мигрантската тема, левите позиции в социалната политика, ударението на националните традиции и ценности и общоевропейската християнска идентичност. С едно-единствено изключение (Полша на Качински), тя поддържа близки отношения с режима на Путин и умело ползва неговите пропагандни клишета за загубилата ценностите си Европа и нуждата от традиционен, антилиберален модел. Другото общо е съзнанието на избирателите (често много погрешно, но силно), че живеят в европейския Rust Belt със съсипана индустрия, социална система и т.н. Именно това усещане и близостта с политиките на Путин сближава източноевропейските “консерватори” с “Алтернатива за Германия”, която има много силни позиции в бившите социалистически провинции, и с Националния фронт на Марин Льо Пен, която е водеща партия в постиндустриалните райони на североизточна Франция.
    “Rust-Belt консерваторите” от Източна Европа се намират в много особено положение преди изборите за ЕП. Те имат огромна сила в държавите си, изповядват общи ценности и защитават общи политики. Имат и безспорен лидер, който се ползва със симпатии сред по-бедните и традиционно настроени десни избиратели в цяла Европа, идален кандидат за шеф на ЕК на мястото на Юнкер. Но … нямат партия. ПиС са членове на европейските консерватори (които ще загинат с напускането на Великобритания), Фицо и Земан са в ПЕС, а лидерът на компанията - разбира се, Виктор Орбан - е пред изключване от ЕНП, но няма никакво намерение да напуска без бой.

    И на трето, но може би първо по важност място, новите либерални националисти от богатите страни на Западна и Северна Европа. В дискурса за разделението “либерали-консерватори” място за либерални националисти няма. Но всъщност феноменът е толкова силен, че можем да говорим за възстановяване на национал-либерализма от времената преди Първата световна война. Началото беше на север - по време на референдума за Европейската Конституция в Холандия, референдума за еврозоната в Швеция и впоследствие - цялостния дебат около спасяването на гръцките финанси. Смятаният за отдавна покойник десен либерализъм набра сили покрай тези кризи и в момента води дебата в северната десница, като завзема все по-големи територии или от християндемкратите, или вътре в техните партии, или и двете. Характеризира се с икономически и социален либерализъм, симпатии към европейския проект, но крайна въздържаност, граничеща с откровен национален или регионален егоизъм, по въпроси, засягащи националната икономика. Азбучните представители на тази линия са холандският премиер Рюте и новият лидер на немските либерали Линднер, но и поредица политици от класическите десни партии - практически всички скандинавски десни лидери, начело с премиера на Норвегия Ерна Солберг, бившият британски лидер Камерън, новият канцлер на Австрия Курц и председателят на Европейския съвет, бившият полски премиер Туск. Готов съм да провокирам, като кажа, че още три партии, изключително различни една от друга, намиращи се в голям възход, принадлежат към същото семейство - Сюдаданос (гражданите) в Испания, Северната лига в Италия, която изостави крайния национализъм и евроскептицизма, но заложи на регионалния егоизъм и свободния пазар и … “Републиката Напред” на г-н Макрон. Разбирам, че причисляването на Макрон към националистите е прекалена провокация. Но внимателният преглед на посланията му в икономическата и социалната сфера, както и във външната политика, недвусмислено показва, че неговият европейски федерализъм (по-право “еврозонски федерализъм”) е подчинен на националния интерес на Франция и в негово лице тя има най-откровения си националистически лидер от самия Дьо Гол насам.
    Десните национал-либерали имат същия проблем като своя архипротивник - левите консерватори от Изтока. Има подкрепа, има потенциал за огромно развитие, има изявени лидери. Но са разделени между ЕНП и АЛДЕ (като във всяка формация съжителстват с непримирими идейни опоненти), а най-силният (и най-различен от останалите) лидер - Еманюел Макрон - засега няма паневропейска принадлежност. От друга страна, визиите на Макрон, от една страна, и Линднер и Рюте, от друга, засега изглеждат непримирими по ключови въпроси и можем да очакваме, че на предстоящите избори за ЕП те ще бъдат противници, или поне опоненти.

    3. Европейските избори: Кой срещу кого?

    Едно е сигурно - ПЕС ще издигне слаб кандидат за Президент на ЕК и ще претърпи тежка загуба. Дори не си струва да ги обсъждаме, ако не ни изненадат радикално в близките 2-3 месеца.

    ЕНП ще се яви на изборите силно разделена. Орбан и Меркел ще водят кампания един срещу друг. Статуквото в партията около Жозеф Дол и Жан-Клод Юнкер е напълно изхабено и нито един от реалните лидери няма да му обръща внимание. Туск най-вероятно ще играе собствена игра, продиктувана от една страна от конфликта му с Качински в Полша, а от друга - от собствените му, добре аргументирани, по-скоро национал-либерални възгледи. Кой ще бъде водещият кандидат? Преди пет години, това изглеждаше дребен въпрос. ЕНП беше единна, управляваше 70% от Европа и със сигурност щеше да спечели. На конгреса в Дъблин, изборът на Юнкер беше предопределен от апарата (аз, като делегат, гласувах за Барние, но той самият чудесно знаеше, че няма никакъв шанс). Сега партията е в упадък, лидер не се вижда на хоризонта, повечето възможни фигури разделят, а не обединяват. Силен, макар и противоречив, избор би бил Курц, но той е вече канцлер. И все пак, именно той изглежда фигурата, която най-лесно може да сближи различните фракции и най-вероятно ще има огромна тежест при избирането на кандидата. При всяко положение, няма нито кандидат, нито платформа, които да обединят избирателите на партиите от ЕНП. Аз виждам двама перфектни кандидати - Ангела Меркел и Бойко Борисов. И казвам второто с по-малко ирония, отколкото си представяте.

    Крайната левица най-вероятно ще успее да се обедини, и ако го постигне, ще победи и довърши ПЕС. Аз поне не знам кой би могъл да бъде лидерът, може би г-н Меленшон, комуто френската избирателна система дава минимални шансове за кариера у дома?

    Десните либерали надали ще се явят заедно, по-скоро ще бъдат разделени между АЛДЕ и ЕНП, а “Северната лига” ще остане при националистите. Г-н Верховстат пак ще бъде водещ кандидат на либералите, с класическа програма на европейски федералист. Възможно е самият той да се върне към консервативно-либералните си корени, но е трудно да си представим, че ще убеди Рюте и Линднер в нуждата от европейски федерален данък и бюджет.

    Националистите в Европа традиционно са разделени между няколко групи, които системно се разцепват и преливат една в друга, а партиите или само депутатите често сменят лагера. Сега най-системната група - тази на консерваторите и реформистите - е пред разпад, поради напускането на Великобритания, която даваше между 60 и 80% от състава на групата. Евентуално напускане на ЕНП от Орбан би могло да доведе до сериозна консолидация и - начело с него - силно представяне, но засега тази перспектива не е реалистична.

    Можем лесно да си представим, че в следващия Европейски Парламент, ЕНП и ПЕС няма да имат нито мнозинство, нито изтъкнати фигури за лидер на ЕК и председател на Парламента. Това рязко ще покачи акциите на Зелените и Либералите, но както видяхме в Германия, това съвсем не е гаранция за успешен компромис. По всяка вероятност не на самите избори, а в рамките на следващия ЕП, ще настъпят размествания, които ще съобразят партийното противопоставяне в парламента с реалните линии на разделение в Европа. Доколкото тези линии имат силен, макар и не абсолютен, географски характер, опасността от разпад може би ще се увеличи. Ще се увличи обаче и шансът за реален, стабилен политически компромис между автентични представители на волята на избирателите. С други думи - не, не сме готови за Европа след Меркел, но именно тя може да роди истинската паневропейска демокрация…

    Послепис: Ами България?

    Както споменах по-горе, Бойко Борисов е в изключително силна позиция в рамките на ЕНП, по поне две причини:
    - Почти всички други са много слаби и

    - ГЕРБ съхрани класическия образ на catch-all, всеобхватна дясна партия, обединяваща либерали, социалисти и консерватори, фенове на Орбан и Туск едновременно, националисти и европейски федералисти. Разбира се, това е само повърхност, под която се крие обикновена “партия на властта”, изтъкана от корупция и кариеризъм. Но на този етап работи.

    С все по-ясното разграничение на източни консерватори, южни левичари и западни либерали, и ГЕРБ, и БСП ще изпадат в затруднено положение, защото те се опитват да обединят поне по две противоположни идентичности. Стремежът за “усвояване” на Rust-belt консерватизма на Орбан и Качински в България поражда парадокс - за представителство на този модел у нас се борят ГЕРБ, “Патриотите”, части от извънпарламентарната градска десница, БСП и отделно от тях - кръгове около Президента Радев. БСП и до скоро (вече “консервативната”) Атака обаче желаят да покрият и южноевропейския ляв спектър, а и ГЕРБ, и БСП искат да запазят и образа на съвсем конвенционална центристка партия от голямото “семейство”. Това е трудна, а в перспектива - невъзможна задача.

    Радан Кънев

  • Вторник, 09 Януари 2018 17:41
    Питие за Жан-Клод и нека оркестърът да свири химна на ЕС...

    От година и половина насам слушаме легенди, предания и вълшебни приказки за митичното Българско Европредседателство. Дежурните бардове на властта и персоналните обожатели на Бойко Борисов изкараха безчетни хонорари като венцехвалят и възпяват очакваните постижения, забележителните успехи, бляскавите геополитически стратегии. Още от средата на миналата година бомбардировката от оптимизъм започна да промива мозъци със свръхсветлинна скорост. Медиите се разляха от розова патетика, за да ни обясняват за това как ключовите думи на нашето велико председателство ще бъдат "кохезия, консенсус и конкурентноспособност", но едва ли има дори и кьорава електорална единица, която разбра какво се крие зад всичко това.

    Всъщност замисълът може би не беше от никакво значение.

    ГЕРБ като удавник се хванаха за председателството, за да напомпят омаломощените си мускули, изтъняли от корупционните афери в НДК, покрай стената на границата, аферите със суджука и "Кумгейт". Разтърсващото "усещане" (нали така твърди Екатерина Захариева) за корупция стана така всеобхватно, че май на Борисов му остана единствено да се хване като удавник за снимките със световни лидери и да разчита, че те ще възпламенят рейтинга му отново и ще го паркират пак в социологическите небеса. Заради това началото на председателството се очакваше от всички. От някои - заради парадния блясък, от други - заради възможността да крещят. В крайна сметка и едните и другите май останаха разочаровани. Защото, когато шоуто започна, то се оказа доста по-различно отколкото смятахме. Поне мен неговото начало ме изненада по начина, по който човек се изненадва, когато върху главата му се стоварва строително скеле.

    В началото на нашето председателство с особена светлина засия фигурата на шефа на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер. Да бъдем честни - него европейската преса отдавна го подозира, че след 4 следобед е толкова развеселен, че в главата му има единствено мисли кой друг политически лидер да разцелува при официално посрещане. Което аз възприемам не като компромат, а като лъч светлина за ЕС. Докато в Съюза има политици, които знаят как да ценят епикурейските радости, за Европа има шанс. В крайна сметка и без това колективният образ на евробюрократа у нас от ден на ден засиява с все по-мрачна и потискаща светлина и добре, че е Юнкер да ни дава знак, че не всичко е задръстено и консервативно, въпреки екзотичната му принадлежност към ЕНП (партия, чийто евроелит напомня на птеродактили с допотопните си разбирания по някои теми).

    У нас шефът на ЕК се раздаде напълно, за да покаже, че е отворен към радостите на живота и към възможностите на европредседателството ни. В София Юнкер тръгна не да издирва стратегията на правителството за следващите шест месеца, а се насочи към конкретиката - шопската салата и луканката. Обяви, че ги харесва, а към тях спомена, че му допада и културата, но пропусна да уточни дали под това разбира изпълнение на песента "Шушана" или има нещо друго наум. Очевидно, за да получи повече от тези природни дарове на вечерата, Юнкер обяви, че цяла България трябва да му е благодарна. Ако не бил той да подпише, страната ни още нямало да бъде член на ЕС и щяла да мръзне в чакалнята при лузърите. Вероятно заради това ден по-късно от парламентарната трибуна Волен Сидеров съвсем официално обяви, че възнамерява да подари на Юнкер бутилка ракия и философски се запита дали това може да се окачестви като корупция. Не знам дали това е корупционна практика, но със сигурност можем да заподозрем таен и конспиративен план на лидера на "Атака". С една бутилка ракия той е в състояние да обезглави ЕС поне за седмица и да накара Юнкер да захвърли люксембургското гражданство и да подаде документи за българско. Така и не разбрахме дали шефът на ЕК е употребил подаръка на Сидеров, когато заяви, че не може да си представи някой по-добър от Бойко Борисов, но можем да подозираме, че в това изявление със сигурност има намесена високооктанова течност. Плюс шопска салатка. Защото едното прекрасно пасва с другото. По европейски.

    Другият костюмар от Европа, председателят на Европейския съвет Доналд Туск, пък реши да участва в състезанието "да спечелим сърцата на десетината души, които гледат пряко откриването по телевизията" и дръпна речта си на български, като я обогати с цитат от "Отечество любезно" на Вазов. Трябва да му признаем - българският при всички положения му се отдава по-добре отколкото на Цвета Караянчева, но оргазмичните въздишки, които се навдигнаха след нея, можеха да бият произволен порнофилм по кабелната телевизия. На мен отношението на Туск ми хареса, но се отвратих от поредната вълна от сервилност, която заля нета. Туск бе възвеличан до статут на политически гигант, нещо, което силно се отрича в родната му Полша. Но никой не е пророк в собственото си село. В София шефът на Евросъвета наистина демонстрира класа. Но тези, които едно време във виновното лято на 2013 година ходеха като лакеи да ръкопляскат пред френското посолство, сега пак демонстрираха неизтребимия манталитет на иконома. Като се почна с едни лирични възхищения, премина се през любовни стонове и се стигна до екзалтации от страст, отдаденост и "Кама сутра".

    После обаче нещо в любовта се пречупи и залиня. Някой преведе речта на Туск при откриването на естонското председателство, реч, пълна с автентично възхищение и лични чувства. Тогава изведнъж българският на еврочиновника започна да горчи. Да не говорим, че от душата му тук се отпусна екзотичното сравнение, че историята на Балканите е по-интересна от "Игра на тронове". Признавам си откровено, аз не съм гледал сериала, но съм чел от кора до кора книгите на Джордж Р.Р. Мартин и смея да твърдя, че аналогията никак не е ласкателна. Четенето на Мартин те научава никога да не се привързваш към някой герой, защото в момента, в който започнеш да го харесваш и да му стискаш палци, той бива убит по някой безмилостен и отвратителен начин.

    Това намек за намеренията на ЕС към България ли е? Или просто опит Балканите да бъдат изкарани някаква върховна политическа екзотика, която радва с кървища, варварски страсти и безмилостен секс? А това, че сме потомци на Спартак беше готина ремарка, ама чисто исторически е леко брутална. Спартак е човек от земите, които са по-интересни от "Игра на тронове", който се е бил с войските на Рим и е бил пленен, а след това оглавява най-голямото въстание на роби в историята на империята. Като бледен и съзерцателен юноша много обичах книгата на Рафаело Джованьоли "Спартак", в която този бунт беше описан в романтична светлина, но фактът си е факт - Спартак е борец срещу Рим, обединителят на територии тогава. Да четем ли това като подтекст, че България може да създаде някоя крамола срещу ЕС? А може би сме прекалено подозрителни. Може това да е било просто предупреждение да не даваме твърде много ракия на Юнкер.

    Проблемът в тази красива картина на всеобща любов е само един. В същия ден, в който Юнкер долетя да налита на луканката, а Туск обяви, че министър-председателят ни е страшилище за тракийски воини, Лиляна Павлова случайно или не разкри отношението на ГЕРБ, а и на управлението към ЕС. Тя бе поставена в неловката ситуация да коментира един твърде нелицеприятен факт - че в деня на официалното откриване на председателството в София имаше девет протеста. Народът гневно излезе по улиците по всякакви теми - от защитата на Пирин до гнева от вдигането на цената на водата. И тогава Павлова, която очевидно се изживява като някакъв небесен аристократ, долетял от облачните висини, обяви, че да протестираш и да разчиташ Европа да чуе е малко като да се оплачеш на арменския поп. ЕС в ролята на арменския поп. Това дори и авторът на речите на Туск нямаше да може да го роди като крилата фраза. Но тя представлява реална проекция на отношението на правителството към плебса по улиците. За него (кабинета) недоволството няма никакво значение, защото няма да има кой да го чуе, отрази и запомни. Идеята е никой да не вдига шум, да не се бунтува, но дори и да го прави, да не разчита на каквато й да е чуваемост. Павлова, без да го каже пряко, буквално обяви, че тук ще идват някакви чиновници, фиксирани само в своето собствено благополучие и няма по никакъв начин да успеят да разграничат протеста на българите във всичките негови форми. Европредседателството е само сцена за изпъкването на Бойко Борисов, а всичко останалоса досадни подробности и мрънкащ народ. И този народ бе оставен без надежда, защото, според Павлова, ЕС е някаква форма на арменския поп. Класика в жанра. Всъщност напук на онези, които си мислят, че ЕС може да бъде възпиращ фактор, тя вероятно има основание за думите си. Юнкер и Туск само където не се обясниха в любов на Борисов, без да дадат дори малък знак, че са наясно какво се случва тук и как нашата "стабилност" е всъщност будна кома на една държава, потънала в безвремие и отчаяние. Тъжно е, но в страната на луканката и шопската салата очевидно трябва да свикнем с това усещане.

    Но млъкни, сърце и налей едно малко на Жан-Клод.

    Така поне ще има един доволен.

    Александър Симов, Pogled.info

  • Вторник, 09 Януари 2018 17:41
    Сидеров разклати правителството, колебае се за вота на недоверие, внесен от БСП

    Лидерът на "Атака" и съпредседател на "Обединени патриоти" Волен Сидеров обяви, че все още не знае как ще гласува на предстоящия следващата седмица вот на недоверие срещу правителството. Причината - регионалното министерство иска да прехвърли стопанисването на стената на язовир "Бели Искър" на областния управител на София Илиан Тодоров, който е част от политическата сила на Сидеров.

    Въпреки, че е част от управляващата коалиция, той разкритикува остро регионалния министър Николай Нанков и екоминистъра Нено Димов, който е от квотата на "Обединени патриоти", че искат да прехвърлят язовир на областна управа с 1 млн. лева годишен бюджет при положение, че само спешният ремонт на стената би струвал 80 млн. лв.

    "Няма да оставя така игричките на някои министри от ГЕРБ или на някои лобистки кръгове. С опита за прехвърляне на язовира се цели Илиан Тодоров да бъде натопен, да го изкарат виновен и да си измият ръцете с него", заяви Сидеров, цитиран от пресцентъра на "Атака".

    Той подчерта, че няма значение, че с ГЕРБ са коалиционни партньори. Според него трябва да има уважение между такива партньори.

    "В случая ние не само че нямаме уважение, а имаме буквално подигравка с областния управител Илиан Тодоров просто, защото е от "Атака". Не знам дали това правителство заслужава доверие по начина, по който се държи към тези, които го крепят на власт", каза още Сидеров. Припомняме ви, че това не са първите искри в редиците на Обединените патриоти. В края на миналата година лидерът на "Атака" заяви, че е крайно време да спрем да се занимаваме с пързалки, визирайки каузата на Валери Симеонов да се построи втори лифт в Банско. Председателят на НФСБ тогава "покри" Волен Сидеров и заяви, че е нормално различните партии да имат свои собствени политики. По същия начин беше обяснено и различието между патриотите в мисленето спрямо Турция. Последно Валери Симеонов пък критикува Бойко Борисов за отпуснатите 100 млн. лв. за полицаите, като ги нарече "рекетьори". Въпреки несъгласието си с премиера, той отново преглътна хода на кабинета, за да потуши протестите още в началото на европредседателството ни. До кога обаче ще продължи сговорът на патриотите с ГЕРБ остава енигма. Според част от политическите анализатори всичко ще продължи до края на председателството в ЕС, а за да не се изложим пред чужденците, засега то изглежда като единствената спойка която крепи правителството, което започва да показва динамита, който е натъпкал в чантата си. 

Оставете коментар