Сряда, 21 Август 2019
Петък, 11 Март 2016 15:14

Женски времена

Коментарът на Маргарита Петкова специално за BIG5.BG

Не се противопоставям на Николай Хайтов. Неговите „Мъжки времена” са друга работа, можем само да въздишаме като четем разказа или гледаме филма. И изобщо за изкуство не ми се говори. За ежедневието иде реч, за това делничното, облечено в сивата дрешка на заучените положения – будилник, кафе на крак, трафик, работа, работа, работа, трафик, къщна работа, децата, кучето, котката, мъжа… ох, кой каквото си е завъдил, навиването на будилника за следващата сутрин. Въртележката. С раждането ти са те качили на нея – я на конче, я на корабче, тъй ти се е паднало и така си се въртиш, тази въртележка спира само веднъж – когато просто трябва да слезеш от нея и да освободиш място за следващия. „Горда съм, че съм родена жена” ми звучеше много примамливо в ученическите години. „Да бъдеш жена, това е болка” ми се чинеше гордо. Без да съм изпитала всичките тия болки до една, както мъдро го е написала Блага Димитрова. Когато преминах през тях, пак им се радвах. Сладки болки. Да, и онези, за които подсъзнанието ви хихика в кьошето. Обаче като се гледам, че и като гледам повечето си приятелки и познатки, май повече се гордеем не с женствеността си, а с цялата уж мъжка работа, дето ни се стоварва на главите, на плещите, на ръцете, връз живота ни.

Мина времето на знатните тъкачки и трактористки, сега е времето на бизнесдамите. Ако разглеждаме въпроса чисто теоретично, разликата е само, че романтиката не е вече в моторите, освен ако са под капака на аудито или бугатито. И бизнесдамата, и безработната домакиня живеят в тези наши женски времена, които нямат нищо общо с времето като категория. Е, някоя по безнес от другите дами може да се е отървала от къщните врътни около печката и пералнята, ама все нещо не й е наред и все в нещо трябва да е повече мъж, отколкото жена. За ежедневието става въпрос, не за други работи. Ако не дундуркаш дете, ще дундуркаш мъж, а най-често и двете. Доста мъже станаха крехката половина на човечеството. Не говоря за мутрите и бабанките. Апропо и тях ги дундурка вкъщи я майка, я жена, я любовница. И дебело подчертавам – не съм феминистка. Да, мога да завивам бушони, да отпушвам канали, да метна две ръце латекс, да ковна пирон или да навия видиа, правила съм го многократно, ама не ми е това работата, нали? Трай, ма, ще се обърне на другата кълка някой мъж, проснал се на дивана с биричката пред телевизора, цел ден съм се гърбил да фърлям заровете на пейката пред блока, мамка му и държава, нема работа, дето да ми плащат толкова, колкото заслужавам, тая ми се оплаква, че е сменила изгорялата крушка.

На един такъв, дето се местеше с печален лик от дивана в хола на масата в кухнята, щото за 20-30 лева на ден било под достойнството му да бачка, му дадох пътя със здраве да продължава самичък. Ако да беше баща на децата ми. Така си го бях научила, в мене е вината. Викаше майка му, че имал неизживяно детство. Ми да си го прибере, да си го доизживее, аз моето детство съм си го изживяла. Не сме си играли на кофички в пясъчника. Малките ни свидни момченца, както си ги научим, такива мъжища ще пораснат. Никой не може да ме обвини в мъжемразство, точно пък мене. При това съм майка на двама сина, та много добре осъзнавам дали и какви камъни в чия градина хвърлям.

Женски са ни времената, сами си ги правим такива. Прекрасното на времето момче, за което се омъжих, в момента, в който видя, че мога да завивам бушони, да боядисам две шкафчета и три черчевета с блажна боя, да си опъна сама простора, лека-полека ръгна за гъби по близките околности, нарами въдици, тръшна се пред телевизора и напусна работа, щото му е ниска заплатата. Непростимата ми грешка – горда съм, че съм родена жена и нищо не може да ми се опре. Нямаше кой да ми каже, че жа опре, та с гръм и трясък ще се срути. Ама животът учи. Леле, как учи само! По възможно най-трудния начин, но и най-успешния. Горчивият опит, който ако усвоиш, всеки ден ти се подслажда по-хубаво от сутрешното кафе с мед, мляко и канела. Сама си го правиш и си слагаш от всичко колкото ти душа иска. В „Белот на две ръце” Вера Мутафчиева има една гениална констатация, ще я цитирам по памет „Не мога без тебе ли? Не мога, докато свиеш зад ъгъла. Тогава прекрасно мога.”. От нея съм си извадила заключение в никакъв случай да не показваш, че нямаш проблем да завиеш бушон, да отпушиш канал, да метнеш две ръце латекс и всичките тия неща, дето не са женска работа. Ако те оставят ти да я вървиш, за какво ти е този мъж, дето го отглеждаш като писано яйце, а? Да не шушукат зад гърба ти, че си парясница, да го разхождаш по заведения, да го мъкнеш на гости, само и само да си „като всички”. Е, за мен това женско време е вече минало време. Купих си нов диван, а стария, с дупката от „мъжкото” присъствие пред телевизора, изхвърлих. Не знам дали някоя „сгодна женица” не го е прибрала, дано й върши работа. И да си го ползва със здраве.

Сядам обаче аз тази сутрин пред компютъра – шнюр интернет! Настройки-затройки, рутер-мутер, връзка никаква. Звъня на доставчика. Мъжки глас с тембъра на Симеон Владов започва да ми дава указания къде какво да отворя, къде какво да напиша, пусто на времето пропуснах момента за нация техническа, ама от пет бука три вретена, някак си се оправям с несвойствените ми дейности, до момента, в който трябва да се включи един кабел от едно място на друго. Пусти кабел, викам: „Не влиза!” Гласът възпитано ме напътства: „Трябва да влезе”. Ох, чакайте, опитвам пак, не, не влиза, внимателно, ще влезе, абе нещо не ще, опитайте пак… Докарахме го като един разговор по секс телефон с това влиза ли, не влиза, не мога да го пъхна, опитайте отново… Не се смейте, на мен чак като ми каза, че ще ми изпрати техници, ми стана смешно. После седнах и стъпка по стъпка повторих действията по указание, кабелът влезе в порта и интернета тръгна като по вода. Че каква жена съм, ако един кабел не мога да вкарам на мястото му! Женски времена, сестрици, пусти женски времена. Мъжките – в книгите и старите филми.

Маргарита Петкова

Свързани статии (по етикет)

Оставете коментар