Какво е Любовта?

Съвсем наясно съм, че при опита си да изучим любовта ние ще започнем да боравим с тайнственото. Всъщност ние ще се опитаме да изучим това, което е невъзможно да бъде изучено и да разберем това, което не подлежи на разбиране. Любовта е твърде обширна, твърде дълбока, за да може да бъде измерена и ограничена в рамките на думите. Не бих се захванал с тази тема, ако не бях убеден, че отговор може да бъде намерен, и все пак съм сигурен, че опитът, с който се захващам, ще бъде до известна степен неуспешен.

В резултат на тайнствената същност на любовта никой досега, доколкото знам, не е дал задоволително определение. В усилието да бъде обяснена любовта е бивала разделяна на различни видове: ерос, филиа, агапия, съвършена и несъвършена любов и т.н. Аз все пак възнамерявам да направя единно определение на любовта отново с ясното съзнание, че ще бъде до голяма степен неиздържано. Ето я моята дефиниция: волята да разшириш границите на своя „Аз“, с цел да осигуриш своето собствено или нечие чуждо духовно израстване.

Влюбването

От всички погрешни представи за любовта най-широко разпространено е убеждението, че влюбването е любов или поне признак на любов. Това в същото време е една дълбоко вкоренена погрешна представа просто защото влюбването субективно бива изпитвано като особено силна форма на любов.

Когато един човек се влюби, той или тя, напълно убедени, си казват: „Обичам го“ или „Обичам я“. И веднага се появяват два проблема. Първият е, че влюбването е свързано със секса и еротичното изживяване. Ние не се влюбваме в децата си, дори когато ги обичаме изключително силно. Ние не се влюбваме в приятелите си от същия пол, освен ако не сме с хомосексуални наклонности, въпреки че може да сме много привързани към тях. Осъзнатото или неосъзнато сексуално желание е единствената причина за влюбването. Вторият проблем е свързан с трайността на влюбването. Независимо в кого сме влюбени, рано или късно го разлюбваме, особено ако връзката продължи достатъчно дълго. Не казвам, че винаги преставаме да изпитваме обич към човека, в който сме се влюбили, но повече от вярно е, че екстазът на чувството, характеризиращ влюбването, неизменно преминава. Меденият месец не е безкраен. Спомените от романа в един момент увяхват.
…
В някои аспекти (но не във всички) влюбването е крачка назад във времето. Сливането между нас и любимия напомня детството, когато сме били слети с родите¬лите си. Наред с това изпитваме отново чувството за всесилие, с което ни се е наложило да се разделим, напускайки детството. Всичко ни изглежда достижимо. Струва ни се, че докато сме заедно с любимия, не може да има препятствие, което да ни спре. Вярваме, че силата на нашата любов ще накара всички прегради по пътя ни да изчезнат. Всички проблеми ще се разрешат от само себе си. Бъдещето ще бъде великолепно. Нереалността на тези чувства, присъщи на влюбените, е еднаква по своята същност с нереалността в самочувствието на двегодишните деца, които се мислят за всесилни царе в семейството и в света.

Точно както реалността се намесва във фантазията на двегодишното дете, така тя се намесва и в сплотеността на влюбената двойка. Рано или късно в отговор на всекидневните проблеми индивидуалната воля отново се налага, индивидуалността отново казва своето. Той иска да правят любов, тя обаче – не. Той иска да вложи парите в банката, тя иска миялна машина. Тя иска да говорят за работата й, той иска да приказват за неговата. Тя не харесва приятелите му, а той нейните. Така и двамата започват да проумяват, че всеки има и ще продължава да има собствени желания, вкусове, предразсъдъци и т.н. И двамата постепенно или изведнъж се разлюбват и отново стават различни хора. Това е точката, където те или ще започнат да се отдалечават един от друг, или ще се заобичат истински.
Като използвам думата „истински“, имам предвид, че когато сме влюбени, ние всъщност не обичаме истински, че нашето субективно чувство на обич е само една илюзия… Като казвам, че с излизането на двойката от състояние на влюбеност може да се появи истинска любов, имам предвид, че тя не се корени в чувството за любов. Напротив, истинската любов често се появява в условия, в които липсва любовно чувство, когато ние действаме с любов, въпреки че не сме влюбени. Приемайки реалността на определението, с което започнахме, влюбването не е истинска любов поради следните причини:

Влюбването не е акт на волята ни. То не е проява на съзнателен избор.

Влюбването може да ни завладее, дори когато не го търсим съзнателно, когато то е нежелано и неудобно. Ние може да се влюбим в някой, който явно не ни подхожда, със същата вероятност, както и в някой подходящ. Всъщност дори може съвсем да не одобряваме обекта на нашата страст и обратно, понякога е невъзможно да се влюбим в някой, към когото изпитваме дълбоко уважение и желаем по-дълбока връзка с него… Ние можем да решим как да се отнесем към влюбването, но не можем сами да си го създадем.

Влюбването не е разширяване на его-границите, то е само частичната им временна загуба. Актът на разширяване изисква усилия, докато влюбването не изисква. За мудните и мързеливи хора е толкова характерно да се влюбват, колкото и за енергичните. След като чаровният момент на влюбване е преминал, границите се връщат на предишните си места, индивидът вече е загубил илюзиите си, но не е обогатил опита си. Когато границите се разширят обаче, те остават разширени завинаги. Истинската любов е изживяване на постоянното разширяване, докато влюбването не е.

То няма нищо общо със съзнателното подхранване на духовното израстване. Ако имаме някаква цел, когато се влюбваме, това е да се отървем от самотата си и вероятно да осигурим това чрез един брак. Ние със сигурност не мислим за духовно развитие в случая. Всъщност по време на влюбването ни се струва, че сме покорили ви¬сините и няма накъде повече да отидем. Ние не чувстваме необходимост от развитие, от израстване, абсолютно доволни сме от настоящото си положение. Духът ни е в покой. Не мислим, че любимият ни се нуждае от духовно израстване. Напротив, ние го възприемаме като идеален. Ако забележим някакви грешки в него, ние ги възприемаме като незначителни или сме склонни да ги отдадем на ексцентричност, която му придава още по-голям чар.

След като влюбването не е любов, какво друго е то, освен временна загуба на его-границите? Не знам. Но сексуалната страна на феномена ме навежда на мисълта, че то е генетически обусловен инстинкт на нашето поведение. С други думи, временната загуба на его-границите е просто стереотипна реакция на човешките същества, конфигурация от вътрешни и външни сексуални подбуди и стимули, които увеличават вероятността за сексуална близост с цел продължаване на вида. Влюбването може да бъде представено още и като хитър трик от страна на нашите гени с цел да бъдем заблудени и да сключим брак.

От друга страна, ако не съществуваше този трик на илюзорно и временно връщане назад към инфантилното сливане и всесилие, много от нас, които днес имат щаст¬ливи или нещастни бракове, биха изпитали искрен страх от брачния обет.

Митът за романтичната любов

Освен че ни прилъгва да сключим брак, влюбването създава също така впечатлението, че ще бъде вечно. Това е една илюзия, намерила място в нашата култура заради общоприетия мит за романтичната любов, който ние научаваме от своите детски приказки, където принцът и принцесата, щом като се съберат веднъж, заживяват щастливо завинаги. Митът ни казва един вид, че на този свят за всеки млад мъж е предопределена една-единствена млада жена. И това е предопределено от „звездите“. Когато се срещнем с половинките си, ние се влюбваме и така разбираме, че именно това са те. Ние сме срещнали човека, който са ни посочили небесата, и след като той е най-добрият, ние ще можем да задоволяваме взаимно нуждите си винаги и завинаги и съответно ще живеем щастливо и в пълна хармония. С течение на времето обаче разбираме, че не си подхождаме, че се появяват търкания, и се разлюбваме, осъзнаваме, че сме направили ужасна грешка, заблудени от звездите, и сме избрали не тази „половинка“, която ни е била предопределена. Това, което сме си мислили, че е истинска любов, се оказва, че не е, и ние нищо не можем да направим по въпроса, освен вечно да живеем нещастно или да се разведем.

Докато аз мисля, че големите митове наистина са големи, защото представят дълбоките истини за света, то митът за романтичната любов е една ужасна лъжа. Може би тази лъжа ни е необходима, за да се влюбим, оженим и да продължим рода. Но като психиатър аз всекидневно съжалявам за страшното заблуждение и страдание, което този мит насажда. Милиони хора губят огромна енергия в отчаяния си и безполезен опит да оприличат реалността на живота си на нереалността на мита… Дори когато в „двойката“ си признаят, че меденият месец е свършил и вече не са романтично влюбени един в друг, те продължават да се опитват да подчинят живота си на нереалния мит. Мислят си: „Независимо от това, че вече не сме влюбени, ако с усилия на волята се държим така, както преди, може би романтичната любов ще се завърне при нас“. Тези двойки особено ценят факта, че са заедно…

Любовта не е чувство

Както вече казах, любовта е действие, дейност. Това ни довежда и до последната погрешна представа за лю-бовта, която се нуждае от коментар. Любовта не е чувство. Наистина много хора, които изпитват любовно чувст¬во и действат според него, фактически следват един разрушителен път, нехарактерен за любовта. От друга страна, човек, който наистина обича, често се държи много добре, дори може да покаже обич и да предприеме конструктивно действие спрямо човек, когото в действи¬телност не харесва и дори го намира за отблъскващ в ня¬кои отношения.
Чувството на любов е емоцията, която придружава катексиса. Катексисът, ако си спомняте, бе процесът, при който даден обект придобива значение за нас. Веднъж придобил значение за нас, обектът, обикновено наричан „любовен обект“, се изпълва с нашата енергия, сякаш е част от самите нас. Тази връзка между нашата личност и този обект, в който сме вложили себе си, се нарича катексис. Можем да имаме множество такива връзки едновременно. Процесът на изтегляне на нашата енергия от „любовния обект“, при което той изгубва значимостта си за нас, се нарича декатексис. Погрешната представа, че любовта е чувство, съществува, защото объркваме катексиса с обичането. Тази грешка е разбираема, след като процесите си приличат, но все пак помежду им съществуват някои недвусмислени различия. Първо, както вече казахме, възможно е да катексираме всякакъв обект – жив или нежив, със или без дух. Така човек може да катексира акции от борсата или някакво бижу, като в същото време изпитва обич към тези неща.

Второ, фактът, че сме катексирали друго човешко същество, не означава, че ни интересува неговият духовен свят. Зависимият човек на практика се страхува от духовното развитие на катексирания от него партньор. Майката, която возеше сина си до училище и обратно, беше катексирала момчето – за нея беше важно то, а не духовното му издигане. Трето, интензивността на катексиса често няма нищо общо с нашия разум и ангажиране на съзнанието. Двама непознати се срещнат в бар и се пожелават така, че нищо – нито предварително назначени срещи, нито дадени обещания и семейна стабилност – не е по-важно в този момент от осъществяването на сексуална връзка. Накрая нашият катексис може да бъде кратък и мимолетен. Веднага след като споменатата двойка се насити един на друг, двамата може да решат, че не се привличат и желаят да се разделят. Можем да декатексираме нещо толкова бързо, колкото бързо сме го катексирали.

От друга страна, истинската любов съчетава съзнателно отдаване и проява на разум. Когато сме загрижени за духовното израстване на другия, ние знаем, че липсата на ангажираност може да навреди и че самата ангажираност е вероятно необходима, за да осъществим ефективно нашата загриженост… В един стабилен брак, както и по време на една плодотворна терапия, партньорите трябва редовно и съзнателно да изслушват проблемите на другия, независимо как се чувстват. Както вече споменахме, рано или късно двойките се разлюбват и точно тогава идва моментът, когато се появява възможност за пораждане на истинската любов. Когато съпрузите започнат взаимно да се отегчават, когато биха предпочели компанията на някой друг, тогава любовта им се подлага на изпитание и се разбира дали е истинска или фалшива.

… истинската любов надраства катексиса. Когато любовта съществува, може да няма катексис или чувство на обич. По-лесно е – и естествено по-приятно – да обичаш при наличието на катексис и любовно чувство, но е възможно да обичаш и без тях. Всъщност именно при реализацията на тази възможност могат да се различат истинската, върховната любов от елементарния катексис. Ключовата дума при разграничаването е „воля“. Аз определих любовта като воля, като стремеж да се надскочиш с цел да задоволиш своето или нечие друго духовно развитие. Истинската любов е проява по-скоро на волята, отколкото на емоционалността. Човекът, който обича истински, го прави, защото така е решил. Той се е отдал на любовта, независимо дали изпитва чувство на любов, или не. Ако то съществува, то е добре дошло, но ако отсъства, отдаването на любовта, волята за любов, пак се проявява. Следователно за този, който обича, не само е възможно, но е и необходимо да не се поддава на любовно чувство. Може да срещна жена, която силно ме привлича, но след като едно приключение с нея би се отразило зле на брака ми, ще кажа: „Искам, но не бива“… Истинската любов не е чувство, което ни обзема. Тя е обмислено ангажиращо решение.

Общата тенденция да бъдат обърквани любовта и любовното чувство позволява на хората да се самозалъгват. Един алкохолик, чиято жена и деца в момента изключително се нуждаят от неговото внимание, може да седи в някой бар и да разправя през сълзи на бармана: „Аз наистина обичам семейството си“. Хората, които се отнасят небрежно към децата си, често смятат себе си за най-любящите родители. Явно е, че тенденцията да се смесва любовта с чувството на обич представлява един вид самозадоволяване. Лесно и много приятно е да откриеш доказателства за любов в чувствата си. Много трудно и мъчително е да търсиш такива доказателства в действията си. Но тъй като истинската любов често надхвърля краткотрайните чувства на катексиса, ще бъде вярно, ако кажем; „Любовта е това, което тя прави“. Истинската и неистинската любов са като доброто и злото. Те са обективни, а не изцяло субективни явления.

Морган Скот Пек, откъс от книгата „Изкуството да бъдеш Бог“

AFISH.BG