Вече много ми харесват абсолютно всички американски филми.
Каква е тайната?
Гледах два български филма един след друг, „Жълт олеандър“ и „В сърцето на машината“.
Вярно е, че сега ми е нужна професионална помощ, защото получих леко психическо разтройство, но не съжалявам.
Оказа се, че на първия, сценарист е интелектуалното недоразумение Димитър Стоянович, с което се изчерпва всичко.
Изумен съм от „играта“ на актьорите, но Слава на Бога, вече има субтитри иначе нямаше да разбера абсолютно нищо. Китодар шепнеше през цялото време и произнесе около хиляда пъти думата „мишленце“, с което ми скъса нервите и ме накара да псувам.
Да се наблюдава Леонид Йовчев беше истинско мъчение, там Явор Гърдев му е видял сметката завинаги. Такова преиграване не съм виждал никога.
Пак ме накара да псувам на глас в утихналия салон и след филма трябваше да изям две пици плюс няколко торти за да се даврандисам.
Във втория филм положителните герои бяха закоравели убийци и изнасилвачи на деца, докато отрицателните бяха лошите надзиратели.
Открояваше се лицето „Сатъра“, което първо беше заклал брат си на собствената му сватба, беше омазал бялата му риза с кръв, след което не разбрал как, пречукал и баща си:
„На другия ден си дадох сметка, че съм убил тате“, се лигавеше той и докато пиеше вода, всичко течеше по брадата му.
Та положителният герой „Сатъра“, си науми да вади гълъб от една машина, при което първо души с верига един сополанко и накрая уби най-лошия надзирател, за да го пусне да лети, и така той ни демонстрира, колко добро сърце има.
Когато най-накрая го застреляха, избухнах в аплодисменти и започнах да крещя „БРАВО“.
Пожелах си наум, всичките създатели на тези произведения, да бъдат наказани от сенегалци.
https://www.facebook.com/vladimir.h.vladimirov/posts/10228337906254769
