Журналистите трябва да казваме истината, защото това е нашият дълг, казва журналистът и писател Калин Тодоров в интервю за сайта на СБЖ
„Защо лаят краставите магарета“ е новата книга на журналиста и публицист Калин Тодоров. След като поредицата му „Зад завесата на соца“, „Зад завесата на прехода“, „Зад завесата на демокрацията“, „Зад завесата. Големия брат“ и накрая „Завесата падна“ вдигнаха голям шум и предизвикаха читателския интерес, дълго време те оглавяваха и класациите за най-продавани и най-известни книги. Новата книга на Калин Тодоров също оглави класация за най-продавана книга. В нея авторът се обръща и разнищва журналистическия занаят, в който той дълги години е врял и кипял.
– С нашия разговор нека надникнем в новата ти книга, Калине, защото не си падам по критици, които пишат вглъбено и високопарно за това, какво е искал да каже авторът в творбата си. Предпочитам да го каже той самият. Та, защо и по кого лаят краставите магарета? Не беше ли, че кучетата лаят, а керванът си върви?
– От много отдавна се каня да напиша нещо за пропадането на българската журналистика през последните 30 години. Мисля си, че този проблем стана особено актуален сега, защото се намираме в един уникален исторически момент, който може би се случва на всеки 70 години – ние сме на прага на световна война. От тази гледна точка изключително отговорна и важна е ролята на българската и световната журналистика с това да се опита да обясни на читатели, слушатели и зрители какво се случва, какво седи зад намесата на привидните събития, на това, което виждаме като кадри от войната на терен. За съжаление нито българската, нито световната журналистика се оказаха на ниво, защото в момента гледаме едно тотално преекспониране на събитията. Една световна пропагандна манипулационна кампания, която тотално замъглява картината. Ежедневно сме обстрелвани отвсякъде, и от едната и от другата страна, с фалшиви новини, и съвършено прав се оказва Джордж Оруел, който е казал, че първата жертва във всяка война е истината. В момента българската журналистика изобщо не се справя и то, защото парите постепенно я подчиниха. В момента краставите магарета лаят, за да замъглят картината и да не можем всъщност да се ориентираме какво се случва в света.
– Следвайки хронологията в книгата ти, каква е ролята на медиите в наливането на основите на демокрацията? И какви метаморфози търпят българската журналистика и журналистите по онова време?
– Като се качвах по стълбите ми беше много приятно, като видях един девиз, който е оставил Йосиф Хербст на българските журналисти: Никому в угода, на никого напук! За мен това е особено сантиментално, защото дядото на съпругата ми е бил любител драматург и е издавал едно символистко списание, като автори в изданието, и в неговия кръг, са били Димо Кьорчев, Теодор Траянов, Симеон Радев и самият Йосиф Хербст. Така че тази мисъл съм я чувал още от бащата на жена ми, който ни разказваше какво му е казвал неговия баща. На практика това завеща Йосиф Хербст на нашата журналистика, а българските журналисти много бързо обърнаха това изречение и сега тя е винаги в угода на силните на деня, независимо дали са българските олигарси или политици, или пък ако щеш българските мафиоти и бандити, или пък световните. Значи нашата журналистика, разбира се не цялата, защото слава Богу има оазиси тук-там, в момента се превърна винаги в угода и винаги на пук.
– А ако говорим за зависимости в нашия занаят, преди 10 ноември тя идваше от страна на партията държава, а след тази дата от бизнеса. В новото време кой от кого е зависим?
– В книгата си хронологично съм проследил как точно се случиха нещата. Веднага след 10 ноември през първите година, две, три, българската журналистика наистина изглеждаше свободна и повярвахме, че можем да правим истинска журналистика. До тогава тя имаше само един ментор и това беше комунистическата партия с нейния Отдел за пропаганда и агитация, и печат в ЦК и това беше. Априлската линия на партията винаги да сме правоверни. Въпреки че тогава българската журналистика имаше и определени достойнства и те бяха дотолкова, доколкото ние се стремяхме да пишем на един литературен език, да проверяваме фактите, да се опитваме да извличаме тенденции. Единственият огромен дефект на социалистическата журналистика бе, че тя беше идеологизирана. След 10 ноември през първите две-три години се появиха частни вестници, частни радиа, телевизионни канали. Имаше подем, ентусиазъм, който постепенно започна да замръква и някъде през 1992-93 година лека-полека силните на деня, различни по различно време, постепенно започнаха да подценяват българската журналистика. Първите бяха големите партии. „Дума“ на Продев, който беше много свободомислещ вестник, постепенно започна да се превръща в чисто казионна партийна трибуна на БСП. От другата страна с „Демокрация“ беше същото. Тя започна постепенно да става орган на УС на СДС. Другите свободни медии, като „Свободен народ“, всички те един по един фалираха. СДС сам си закри вестниците и на практика на пазара останаха съвсем малко. Тошотошевите „Труд“-ове и Блъсковите часови вестници. Нямам поглед върху вестниците на Тошо Тошев, но смятам че внимателно съм проследил историята на Блъсковите вестници, защото в един момент с група колеги от тях бяхме потърпевши. Те първо постепенно се подчиниха на нахлулите тук чужди капитали, имам предвид ВАЦ, които завладяха несамо Блъсковите вестници, но и „Труд“-овете. След като ги издоиха до край си отидоха и ги оставиха на произвола на съдбата. Така те станаха лесна плячка първо на олигарсите, а след това и на мафията. На практика се случи така, че журналистиката беше подчинена от парите.
– А медиите ли родиха чалгата в културата и политиката или чалгата изигра роля за езика и стила на медиите? Кому беше нужно това в годините на раждането на демокрацията и за какво?
– За съжаление, според мен, това беше един омагьосан кръг. Те си влияеха един на друг. Валери Найденов докара от Америка един по-различен стил на правене на журналистика. Този по-различен стил беше разкрепостен. Той дори казваше, че с „24 часа“ е разрушил Бастилията на официалния език. В началото това наистина беше така. През 1993-94 година часовите вестници донесоха нещо ново, нещо свежо. Постепенно обаче езикът им взе да става все по-нагъл, все по-агресивен, все по-чалгаджийски и някак си кръгът се затвори. Те учеха читателите на този език, защото той е лесен, продава вестниците, чете се леко и се разбира какво искат да ти кажат и постепенно публиката започва да търси тези вестници и този език. Така че чалгата и пресата взаимно си повлияха зле, за да се стигне дотам това, което имахме като българска журналистика, а именно хубав литературен език, отговорност към стила, правописа, към истината, вече го няма. Сега всеки си пише каквото му скимне и постепенно до голяма степен нашата журналистика се превърна в чалга журналистика.
– Ако погледнем от гледната точка на така наречения уличен език тя ли помогна да се роди чалга държавата?
– Уличният език се появи първо в часовите вестници. А оттам хора, като Слави Трифонов, Сашка Васева, Карачоровският поп, в литературата Калина Паскалева… Постепенно той започна да се просмуква в целия печат, защото се оказа, че така се пише лесно, че се продава лесно вестник. След това се просмука в телевизиите и радиата. Оттам мина в литературата, като „Кучките“, „Скритият живот на една помакиня“ и други. Но това, което беше най-страшно, според мен, този език постепенно влезе и в политиката и хора като Бойко Борисов, Волен Сидеров го направиха език на политиката. И понеже в Библията е казано, и аз твърдо вярвам, че в началото бе словото, винаги се тръгва с него и то води след себе си начина на мислене, а пък начина на мислене води след себе си желанията, а те – действията, и така се роди чалга държавата.
– През онези години какво оръжие сложиха в ръцете на политиците медиите?
– Ами да го кажем така – едно тотално омаскаряване. Политическите противници, както и бизнес конкурентите, започнаха много лесно да се разправят един с друг, използвайки медиите. И това е едно много страшно явление. В България започна да се налага едно всеобщо усещане, че всички са маскари, боклуци, мошеници и не може да се има вяра на никой, а това доведе до един тотален нихилизъм и постепенно изгони културните, възпитаните и достойните хора както от журналистиката, така и от политиката. За съжаление политиката се превърна в мръсен занаят, както и журналистиката. И този тотален нихилизъм доведе до едно много опасно явление, което наричам обратен подбор. Тоест пирамидата постепенно се обърна наопаки и към върха на държавата запълзяха не най-достойните, пригодните, най-умните и честните, а най-негодните, най-големите разбойници, защото в тази ситуация беше много лесно да бъде ограбена държавата. На практика огромното богатство, което остави социалистическата държава, мисля че имаше основни фондове за около 33 милиарда, които бяха разграбени за жълти стотинки. Но на това разграбване на държавата му помогна фактът, че достойните хора бяха извадени както от журналистиката, така и от политиката.
– В обществото се говори, че властта превърна някои от медиите в бухалки. Какво е общото между медиите бухалки, задкулисието и вайбъра? И още нещо, къде са кукловодите в ситуацията на съвременните медии?
– След като западните капитали успяха каквото можаха да издоят от българския медиен и рекламен капитал, те се оттеглиха от него, но медиите вече бяха свикнали на лесно съществуване. По принцип в журналистиката трябва да се говори истината, да правиш добър продукт, за да можеш да го продадеш и от това да живееш. В един момент се оказа, че е по-лесно отнякъде да дойдат готови пари, главно откраднати или пък чужди капитали, и при това положение вече нашего брата журналиста вече не живее от труда си, от това, че си продава медията, в която работи, а разчита на някакви пари дошли от някъде, които нямат нищо общо с качеството на труда му. Но тези пари имат съответните изисквания, а това са най-вече да бъде омаскарен конкурента, или да бъде скрита истината около този, който финансира дадено издание и така се появи вайбъра. В книгата си цитирам един колега, който разказва как през последните години са правени българските вестници. На тях вече са им съобщавали по вайбъра какво трябва да се пише. Идват хората с парите и казват какво трябва да излезе във вестниците, което и излиза и всичките са на загуба и не могат да си издържат, защото хората вече не искат да четат и слушат такъв тип журналистика. Но пък за сметка на това чрез нея се оказва както давление върху политиците, така и върху съдебната система, ако щете и върху прокуратурата, и ето как медиите се превърнаха в бухалки.
– Заговори се доста активно, ме през последните години медиите са си станали близки с мафията. Може ли да се каже, че който владее медиите, владее и държавата?
– До голяма степен това е така, понеже медиите помогнаха на мафията да завладее държавата. Мафията беше завладяла държавата под повърхността и това не се виждаше, но постепенно тя реши, че след като завладя цялата икономическа власт трябва да й принадлежи и цялата политическа власт. А основните рупори на политическата власт са медиите. Така че получи се една убийствена симбиоза между мафия и медии, а не както е в Италия, където мафията е по-силна от нашата, но където има честни магистрати, които се борят с нея, като Борсалино и Джовани Фалконе, но там и журналистите бяха в предния ешелон на борбата срещу мафията. Докато тук, за съжаление, онази част от българската журналистика, която се продаде, направи уния с мафията помогна тя да завладее политическата, съдебната, ако щете и парламентарната власт.
– А какво й се пише на журналистиката ни в програмата на зануляването?
– За съжаление в програмата на зануляването на българската журналистика й се пише постепенно да стане част от огромния пропаганден апарат, на който в момента единствената му роля е да манипулира хората. Журналистиката се превърна в централен инструмент за тотална манипулация. Както се вижда, поне в кръговете, в които аз се движа, хората почти не гледат телевизия, тотално не вярват на това, което пише в големите вестници. За съжаление се върнахме към времето, когато се опитвахме да четем между редовете какво всъщност иска да ни каже „Работническо дело“. И сега отново хората или търсят между редовете какво се случва, или една малка група от тях, на които свалям шапка, продължават борбата. Но те са главно в малките радиа, малките вестничета, бедните сайтове. Там може да се намери истината, там може да я прочетеш. В масмедиите преобладава огромната пропаганда. И на практика единствената й цел е да превърне постепенно хората в стадо, което разчита, че само пастирът ще го води и ще му показва къде е пашата, къде е водата и къде може да прекара нощта. Но голямото зануляване е в превръщането на хората в биомаса, която може да се ръководи лесно.
– Според Джордж Оруел „журналистиката това е да публикуваш онова, което властта не иска да види публикувано, другото е пропаганда“. След промените „новата“ българска журналистика има ли такива наченки?
– Няма такива наченки или те са съвсем като кълнове, тъй като журналистът също е човек, който трябва да яде, да си купува дрехи, да си плаща сметките. Големите пари завладяха журналистиката и една от причините аз да започна да пиша книги, е именно защото в някаква степен намирам, че литературата е някакъв отдушник, някакъв оазис. Но последното развитие на нещата показват, че цензурата на парите започва да вилнее и над книгите и вероятно ще стигне до момента да копаем дупки и да викаме, че цар Траян има магарешки уши.
– Когато се готвих за това интервю с теб, изгледах за пореден път един много силен американски филм – „Вестник на властта“, посветен на скандала около в. „Вашингтон поуст“, публикувал таен доклад на Макнамара за войната във Виетнам. В него съдията Блек от Върховния съд на САЩ казва: „Пресата трябва да служи на управляваните, а не на управляващите.“ Та българската журналистика един ден ще бъде ли подвластна на този казус?
– Много се надявам това да стане, и според мен, ще се случи от долу нагоре. Хората ще принудят българската журналистика да им съобщава какво се случва наистина. Тази тотална дезинформация не може да скрие истината, която в крайна сметка излиза наяве. Въпросът е, че е необходимо ние, журналистите, да я казваме и хората да я научават от нас, защото това е нашият дълг. Надявам се, че желанието на хората да научат истината и да съумяват да се отърсват от тоталния пропаганден облак, в който са затворени, да роди и новата българска журналистика.
– В края на разговора ни, ако обобщя с едно изречение, тази твоя книга, тя е опит да разкажеш за новата българска журналистика. Ако погледнем във времето за българската журналистика преди 10 ноември казваха, че обслужва партията държава. Но и за тази след 10 ноември май нещата си останаха същите, но в по-гротесков вид. Вече се говори за мафия, групировки и медии, които са техните апологети. Само че сега като че ли свободата на словото съвсем изчезна. Казваш, че новата българска журналистика има три типа. Кои са те и кои са тези, които ги олицетворяват?
– Тези три типа най-общо казано ги наричам така: Едната е чисто слугинската журналистика, която по всякакъв начин обслужва хората, които в момента са силните на деня и то несамо в политическата, а и в икономическата власт. И тъй като ние не сме някакъв анклав, а част от една огромна международна общност, то вторият тип е тази, която обслужва световното задкулисие. Или както аз я наричам – сервилно обърната на Запад. Запад е абстрактно понятие, защото той може да бъде и Изток, но това са журналисти, които не се вълнуват от българския национален интерес, а са в служба и в угода на интереси на хора от чужди държави. И третият тип е чалга журналистиката, която се мъчи да флиртува, и при това успешно, с най-ниските страсти на хората и желанието им да четат за секс, насилие, да се ровят в мръсното бельо на другите хора.
– За точка на разговора ни ще припомня китайското проклятие: Да живееш в интересни времена! Това ли е кармата на българската журналистика или е нейния късмет? И какво казва за това твоята книга?
– Книгата ми се състои от три части, които са неразривно свързани една с друга. Първата изцяло се занимава с българската журналистика. Втората – с културните модели, които се опитват да налагат на света. Стара римска максима гласи, че ако искаш да владееш света, трябва да отговаряш на три условия: да имаш непобедима армия, най-силната икономика и да си в състояние да предложиш на останалия свят такъв културен модел, като това понятие аз го разширявам, казвайки идеологически културен модел, че другите държави да започнат да искат да са като теб. Имаш ли тези три неща, владееш света. В момента българската журналистика, както казва това древно китайско проклятие, се намира в изключително интересен момент, в който световната супер сила Америка постепенно губи темпо, а Русия и Китай се опитват да превърнат света от монополярен в многополярен. Всяка една от тези три държави ще се опита сега, а и следващите няколко година, да предлага на света културен идеологически модел. Американският културен модел постепенно се изразходва. Спомняш си какво се случи с Арабската пролет, с опита да бъдат наложени евроатлантическите ценности в Ирак, Афганистан, Сирия. Постепенно хората отхвърлят този идеологически модел. Китай още не е излязъл със своя идеологически модел на сцената, а Русия, засега, се опитва с могъща военна сила да покаже на Америка, че вече й е равностойна. Така че тези три супер сили в следващите няколко десетилетия ще се опитват да налагат на света своя културен модел. Това, което, както проклятие, така и шанса на българската журналистика, е да помогне на българите да намерят за себе си най-добрия културен модел, който хем ще отговаря на световните тенденции, хем до голяма степен ще ни позволи да запазим и националното, което имаме.
– И съвсем за край на това интервю: Може ли да кажем, че новините са грубата чернова на историята?
– Разбира се, че можем да го кажем, защото има една максима, че историята се пише от победителите. Само че победителите няма как да избягат от новините. Те могат в някаква степен тази чернова да я поизлъскат, но истината е в новините, които ние в момента се опитваме да съобщаваме на света.
източник: СБЖ, интервю на Розалина Евдокимова
