Проф. Димитър Иванов: Мъртвите дни на службите за сигурност

0
348

 

Всички бяхме поставени в една лодка, която потъна

В основата на престъпността, корупцията и скандалното забогатяване лежи до голяма степен разрушаването на правозащитната и правоохранителната система на българската държава

 

Проф. Димитър ИВАНОВ

ВЪВЕДЕНИЕ

Отдавна се канех да напиша този обзор и не толкова заради себе си, а заради днешните колеги по служба – щатни и нещатни сътрудници на специалните служби.
Грижата ми е за системата на държавността и сигурността на България, от чието правилно структуриране и функциониране зависи качеството на живот на всички граждани.

От степента на развитие на държавата и обществото са в пряка зависимост съдбата и щастието на сегашните и бъдещите поколения. Те са подложени на груба манипулация относно миналото на страната, предците и родителите им.

Сборният образ на миналото е като във филм на ужасите – глад, мизерия, лагери, доносници и никаква радост за обикновения българин. Големият виновник за това според налаганата картина е мрачната сила „Държавна сигурност“, а конкретният злодей са нейните доносници.

Народът се е състоял от 10% честни хора, потиснати и репресирани заради своята нормалност, от 10% офицери от специалните служби, неинтелигентни завистници, които, ако не попречат дневно поне на няколко души, през нощта не могат да спят.

Останалите 80% са били принудени да доносничат, за да могат да се издигат в кариерата, да пътуват в служебни командировки зад граница и да получават парични възнаграждения за доносите си. Благодарение на тези структури на българския народ, той се е изродил морално, психически и умствено, поради което вече не е в състояние да проумее прогресивността на либералната икономическа и политическа идилия, която е получил благодарение на храбростта и жертвоготовността на първите 10% от тази статистика.

Съвсем заслужено, заради танталовите си мъки, бившите борци срещу тоталитарната Държавна сигурност, в чийто авангард са депутатите от поредицата народни събрания и министрите от правителствата на прехода, тръгнаха да си отмъщават на ДС. Оказа се, че всички тези „мили демократи“ са били обекти на разработка заради прогресивните си възгледи, страдали са от доносите на колеги и съседи и не са имали възможност за житейска реализация.

За да живеят бъдещите поколения в един по-добър свят, всички, които са работили за Държавна сигурност, трябва да си понесат заслуженото.

И понеже е пропусната възможността да бъдат професионално и морално лустрирани, т. е. да им се забрани да работят и да придобиват имущество, те трябва да бъдат установени и огласени пред цялата нация като подлеци.

Тяхното недостойно занимание (да работят за някаква си там национална сигурност) трябвало да бъде така остро порицано, че никои от следващите поколения българи да не си и помисля, че е възможно да има нещо общо с тайните служби на България.

Ако някои много иска – ето му ЦРУ, МОСАД, турско разузнаване, гръцко, че дори македонското и албанското разузнаване. Тях никой няма да преследва нито чрез закона, нито чрез морала.

Но всичко това може да стане по един-единствен начин: като се отворят досиетата на Държавна сигурност – тази „машина за смърт, мъчения, издевателства и безчестие“.

Още на Националната кръгла маса, проведена през месеците януари-май 1990 г., бе решено, че ще се осигури възможността всеки гражданин да се запознае със събраната за него документация в службите на ДС.

И резултатът е налице!

Първата „Комисия по досиетата“ е създадена от Седмото велико народно събрание на 23 август 1990 г. с председател Георги Тамбуев (БСП), зам.-председател Румен Данов (СДС) и секретар Александър Стамболийски (БЗНС). Но за разлика от решенията на Кръглата маса, че всеки гражданин може да чете само собствените си материали в ДС (ако има такива), „Комисията Тамбуев“ започна да огласява имената на служителите и хората от агентурния апарат на ДС, против волята им.

Това доведе до поставяне началото на замеряне с досиетата и незаконни записи чрез СРС-та, което доби формата и размера на „компроматна война“. Тя се водеше не от бившите служители или агенти на ДС, а от лидерите на новата дясна политическа класа, които не само не бяха компетентни по проблемите на агентурно-оперативната работа, но и бяха злонамерени към работилите в ДС и безотговорни за вредните последствия, които ще настъпят от тяхното глупаво любопитство. Особен акцент в това нездраво поведение представляваха агентурните дела (терминът „досие“ е неточен и в случая – безсъдържателен) на бившето Шесто управление на ДС, което беше обявено за „политическа полиция“.

Посочването на Държавна сигурност, или на което и да е нейно подразделение за „политическа полиция“ обаче е неточно и невярно, защото, за разлика от случаите, в които службите за вътрешна сигурност в България или в други държави са действали като политическа полиция, тук няма действия извън закона и надхвърлящи процесуалните рамки на „предварителното производство“.

Службите на ДС са конституционно регламентирани, подчинени са на действащото наказателно и административно законодателство, ръководени са от отговорни ръководители, който си е позволявал да превиши правомощията си е бил незабавно санкциониран. Присъдите и наказанията са подготвяни, постановявани и изпълнявани от други органи: следствие, прокуратура и съд.

За отбелязване е, че години наред се спори дали цялата ДС или само Шесто управление са „политическа полиция“.

През последните две десетилетия на своето съществуване ДС се е състояла от седем управления и пет самостоятелни отдела, като законовата и вътрешно-нормативната база за всички е била еднаква; принципите на кадровия подбор – еднакви, подчинеността, контролът и подсъдността – също.

Възлагането на задачи, тяхното изпълнение, контролът и санкционирането на ръководния и изпълнителския състав се е осъществявало от едно и също място – от името на висшето партийно и държавно ръководство на страната, съгласно чл. 1 от Конституцията на Народна република България, приета през 1971 г. А България е била конституционна и международно призната държава, член на ООН и други световни организации.

Затова и опитите да бъдат разделени управленията, офицерите и агентите им на добри и лоши, на патриоти и доносници са безсмислени.

Всички бяхме поставени в една лодка, която потъна.

Как стана това?

РАЗРУШАВАНЕ НА ТЕХНОЛОГИЯТА

„Елегия за мъртвите дни“ е едно заглавие на писателя Богомил Райнов, прочул се с романите си за български разузнавачи, когато, разбира се, е имало все още такива. Макар че неговата „елегия“ е въобще тъга за пропуснатото време и загубените надежди като философска тема.

Въпросът в днешния ден е: имат ли политическият и държавният ни живот своя философия, подчинени ли са на общи цели, решават ли конкретни задачи, или само удовлетворяват суетата и материалния интерес на 1% от населението на България, който се е самонастанил удобно по столовете на властта.

И трябва ли останалите 99% българи да се примирят с очевидния факт, че 33- годишният преход всъщност са „мъртвите дни на демокрацията“, че сигурността и социалните придобивки на социалистическата държава изглеждат безвъзвратно загубени и не могат да бъдат компенсирани само от „свободата на словото, на пътуванията и на политическото сдружаване“.

Бедността не е порок, но тя се превърна в трудно поносимо време за мнозинството хора от поколенията, които в миналото са живели добре и с уважение към себе си!

В основата на престъпността, корупцията и скандалното забогатяване лежи до голяма степен разрушаването на правозащитната и правоохранителната система на българската държава.

За специалиста е ясно, че за 7-милионна България, с познат до болка престъпен контингент, с повтарящи се субекти на ъндърграунда – от уличната, през организираната до политическата престъпност, едно МВР, една ДАНС и три самостоятелни специални служби – НСР, НСО и СВИ, плюс самостоятелната „шапка“ на СРС – ДАТО, са много и че вместо пет закона и шест единоначалници трябва да има само по един, най-много – два.

Да не говорим, че за някои от службите въобще няма съответни закони, а пък сменящите се често единоначалници нямат квалификация за заеманата длъжност.

Време е за консолидация на целия законотворчески, структурен, административен и технологичен ресурс на Вътрешното министерство и специалните служби, за да бъде извършен реален прелом в сферата на сигурността и обществения ред. За целта е нужен лидер на системата за сигурност от нов тип: компетентен и морален.

Всички аспекти на сигурността са важни, но особено нужен е „технологичен процес“, който императивно изисква: секретност и конспиративност; агентура и доверителни връзки; превенция и профилактика; отчетност и контрол.

От Десети ноември досега в МВР и специалните служби се извършва точно обратното: секретността е третирана като досадна измишльотина, а консипративността като вреден остатък от тоталитарните времена. Превенция чрез закона не се извършва, защото правните норми са объркани, противоречащи си и безсилни пред ловкостта на адвокатите, с каквито престъпните босове или групировки са се обзавели.

Профилактични беседи и предупреждения с протокол не са практика, а когато ги има, те са под формата на „пиене на кафе“ или обикновен „лаф-моабет“. Отчетността и контролът са хаотични и непродуктивни, често прикриващи картината на престъпността и служещи за чадър над олигархията.

Що се отнася до агентурата и доверителните връзки, там положението е отчайващо. Бившите оперативни работници и техните агенти са тотално дискредитирани, като лоши хора, злобари и доносници, съсипвали съдбите на честните български граждани. Без да се привеждат доказателства.

Бил съм служител 20 години, там където съм работил, са правени ежегодно разкрития за корупция във високите етажи на властта. През профилактика, следствие и съд са минавали министри, генерални директори, кметове, офицери и агенти на различни служби.

Досега малцина от тези хора и от техните близки връзки, много от които също са санкционирани, са търсили сметка или са се изявявали в медиите като репресирани. И това не е без обяснение. Ръководството на службите и лично ръководителят ген.-полк. Гр. Шопов изискваше при всеки случай да се спазват стриктно законите и процесуалните права. В работата нямаше място за субективен обвинителен уклон. Престъпленията са били установени чрез доказателства, признати от съда. Въобще, забелязал съм, че тези, до които не се е докосвала Държавна сигурност, са най-гласовити.

И се чудя как пък на нравствените чистофайници не им идва наум, че офицерите от Държавна сигурност с арсенала, с който са разполагали (лични умения, агенти, специални разузнавателни средства), най-напред са пазили държава, общество, живот, имот и чест на милионните граждани, а едва след това са потискали личните „права и свободи“ на единиците дисиденти. И че този грях, който въобще не омаловажавам, е на световния ред, на партията-държава, на класовите закони и наредби и чак след това – на изпълнителите. Престъпниците и престъпленията срещу държавата и обществото са били разкривани, санкционирани и обществено осветявани, за да има мир, труд и спокойствие за мнозинството от населението.

Първоначално „демократичната Комисия по досиетата“ огласява само сътрудниците на Държавна сигурност във властта, но понеже вече са на привършване, преминаха и към огласяването на сътрудниците в църквата, спорта, туризма, науката и образованието и другите граждански сектори. Това обаче не е само липса на разум и морал, а вече е организирана антидържавна дейност, насочена срещу носителите на най-високите постижения на България пред света. И за да се разбере мащабът на тази организирана подлост, ще приведа примери от „страната на неограничените възможности“, т. е. САЩ.

Законът за защита на секретните агенти в САЩ е приет през 1982 г. Той категорично постановява: „Разгласяването на принадлежност към държавната агентурна мрежа е тежко криминално престъпление. Това е така, защото по този начин се поражда заплаха за живота на агентите и на техните колеги. Освен това се зачерква възможността за бъдещи оперативни действия спрямо разузнаваните територии, обекти и личности… Агентурните кадри и оперативните възможности са създавани с години с цената на огромни материални, морални и психологически ресурси“.

Вторият „американски пример“ е не по-маловажен от цитирания закон. Защото негов автор е бившият директор на ЦРУ, а след това и президент на САЩ Джордж Буш-старши, който авторитетно заявява: „Тези, които разкриват самоличността на агенти от вътрешните или външните служби, са най-отвратителни предатели“.

Така бе третиран от американския съд дори четиризвездният генерал от Пентагона и бивш директор на ЦРУ Петреъс, който бе осъден заради нарушаване на секретността и консипративността в оперативната работа на спецслужбите.

Дежурното оправдание за тези некомпетентни и неморални изяви на ръководството на спецслужбите и на МВР е, че им се оказва натиск от партньорите в ЕС и САЩ. Само че натискът вероятно е по посока за по-добри резултати, а не за непрофесионални действия и повдигане на обвинения без доказателства. Въобще всеки арест и повдигнато обвинение, което не е довело до съдебна присъда, е разрушен авторитет и съсипано бъдеще на човек.

С този имидж на МВР и спецслужбите как да убеждаваме младите българи и българки да работят в тях или пък да стават техни секретни сътрудници. Как ще ни повярват те, че това е изключително романтична и патриотична професия, докато началниците им са конюнктурни хора с мисленето на користолюбиви кариеристи.

А се задава и не утихва вълната на тероризма и гнева на унижените и ограбените от неолиберализма милиони хора от Близкия изток и Северна Африка. И ние се оказваме на пътя на тази вълна, като ни ръководят хора без експертиза, авторитет и морал.

ПАРЦЕЛИРАНАТА ДЪРЖАВНОСТ И СИГУРНОСТ

Скоро прочетох за пореден път обяснението, че когато бившето Първо главно управление на Държавна сигурност станало Национална разузнавателна служба, се подобрила неговата работа.

За несведущите ще припомня, че това е външнополитическото разузнаване на България – и тогава, и сега.

Ако някой се наема да твърди, че днес то извършва по-добро разузнаване на противника, бих попитал: къде е този противник, когото разузнаваме? Има ли в нашето разузнаване структури, които работят агентурно срещу тези, с които, въпреки наглед добрите отношения, имаме проблеми за решаване в широк диапазон – от националните малцинства до тероризма и контрабандата.

Ами освен борбата срещу тероризма, в Арабския свят и в Африка нямаме ли политически и икономически интереси? А агентура имаме ли? Едва ли нещо е останало след това безогледно и безсмислено оклеветяване на всички, които са работили за българските секретни служби.

Включително за външнополитическото и военното разузнаване. Кой е луд, че да работи за тях тепърва. Нали утре някой състав на българския парламент ще го разсекрети, „Комисията Костадинов“ ще го оплюе и медиите ще го наврат в най-мръсното място.

Да не говорим, че по линия на САЩ и Западна Европа дори и не помисляме да правим каквото и да е разузнаване! Като че ли е престъпно само да допуснеш, че българският интерес може да е различен от техния. Или че не трябва да отстояваме интересите на българския бизнес в конкуренция с американския и европейския на трети пазари. Както между впрочем правят тези „велики сили“ една спрямо друга.

Второ главно управление на Държавна сигурност бе преименувано в Национална служба за сигурност, а после в ДАНС.

И „тогава“, и сега това е контраразузнаването. Как работи днес, не зная (то се усеща), но „тогава“, преди още да му разкрият агентурата, контраразузнаването имаше отдели, които предотвратяваха разузнавателна и подривна дейност по: американска, английска, френска, италианска, немска, австрийска, турска, гръцка, югославска, арабска, румънска, че дори и по китайска линия. Линия идва от „линеен принцип на агентурно-оперативно обезпечаване на националната сигурност“. Което е различно от „обектовия принцип“ – в туризма, енергетиката, външнотърговските централи, транспортните фирми и пр., или от „териториалния принцип“, по който работеха Областните управления на МВР.

Шесто управление пък било станало … НСБОП. Т. е. ако приемем, че „шестаците“ са били политическа полиция, както безспирно тръбят глашатаите на неосъществената демокрация, то какви са днешните „бопаджии“. Политически полицаи ли са, макар че без агентура какъв оперативник си? А пък и какво ли работят, щом организираната престъпност нараства след всяка от шумно рекламираните спецоперации.

В Шесто беше ясно „кой кой е“ и за какво отговаря.

Ако неговите I, II и VI отдел са имали, освен борбата с корупцията и защитата на културното наследство, и идеологически функции (конституцията и законите също бяха идеологически), то III отдел противодействаше на религиозните секти и тайните общества, пазеше Българската православна църква от разколници и лобисти на Вселенската патриаршия;

IV отдел противодействаше на ислямския фундаментализъм и тогавашните джихадисти;

V отдел поддържаше реда в затворите, разкриваше авторите на анонимни заплахи;

VII отдел издирваше държавни престъпници и укриващи се лица от закона,

Направление „Терор“ беше поставило под пълен контрол и задушило опитите за вътрешна терористична дейност.

В тези звена кротко и предано работеха отлични професионалисти, които преходът отхвърли, демокрацията разврати и направи някои от тях закононарушители, за да се прехранват.

А сега? Не знам как е, но очевидно е по-зле!

Преди време лансирах на високо ниво идеята за окрупняване на МВР и специалните служби на базата на нов закон и нова вътрешна нормативна уредба: за агентурната дейност; за обектите на оперативен отчет; за превантивната и профилактичната работа.

За по-тясното взаимодействие, допълване и заменяемост при нужда на службите за разузнаване, контраразузнаване, БОП и полиция. За поставянето им под единно професионално ръководство, което не да събира механично отделните им възможности и капацитети, а да ги умножава многократно чрез общи планиране, ръководство и контрол.

По територия и население държавата ни е ограничена, по мащаб е сравнима с други държави със сходна оперативната обстановка. Престъпният контингент се е унифицирал от гледна точка на обектите на престъпно посегателство: едни и същи лица и структури консумират политически, стопански, криминални и финансови престъпления – в страната или зад граница.

Редица разработки и реализации показват, че едни и същи престъпници виреят както на ниско, вулгарно равнище, така и на високо политическо ниво (Митници, Национална агенция по приходите; банките; застраховането; фондовата борса; трансфера на хора, оръжие, наркотици; кражби от европейските фондове и пр.). По много от тези случаи биха могли да работят в рамките на една операция ДАНС,

НСБОП, ДНП, НРС, военното разузнаване и пр., ако имаха обща шапка. Но не могат, защото не поддържат колегиални отношения, съперничат си, пречат си и няма кой да ги ръководи въз основа на единна нормативна база. Сега те са подчинени поотделно на премиера, президента, вътрешния и военния министър и имат различни закони, някои дори нямат и нормален действащ закон.

Съединените американски щати например разполагат с 15 разузнавателни и контраразузнавателни структури, но след 11 септември 2001 г., когато тероризмът удари жестоко, ги подчиниха на новосъздаденото Министерство на вътрешната сигурност.

И си имат още: Национален съвет по контраразузнаване и национален директор на разузнаването. Няма мърдане, само президентът дава оценка на тяхната работа.

И често ги критикува за недостатъчно агентура в страната и зад граница.
В Русия двете сфери на действие – външната и вътрешната, са обособени в два ствола: разузнаване и контраразузнаване. В първия са Службата за външно разузнаване (ФСР) и Главното разузнавателно управление при Генералния щаб на армията (ГРУ).

Във втория е само Федералната служба за сигурност (ФСБ), в която влизат аналогични на нашите ДАНС, ДАТО, НСБОП и НСО, както и други контраразузнавания, за които не смеем и да помислим: митническо; по техническия и експертния контрол; по противодействието на чужди технически разузнавания и пр.

Но всички те се контролират от едно място: Съвет по сигурност към президента на Руската федерация.

Дори в Европейския съюз, който за разлика от САЩ и Русия не е една държава, е създаден Европейски център за стратегическо разузнаване и сигурност.

Основан е през 2002 г. като изследователски, аналитичен и консултиращ център по въпросите на тероризма и сигурността.

Базиран е в Брюксел-Белгия, и има 6 департамента:
1) финансова безопасност;
2) оценка на терористичните заплахи;
3) стратегическо разузнаване;
4) стратегическо влияние;
5) оценка на опасностите от организираната престъпност;
6) жертви на терористични атентати.

В качеството си на „мозъчен център“ изготвя и публикува:
1) седмични ситуативни анализи;
2) месечни синтетични отчети;
3) годишни (на всяко тримесечие по един) глобални стратегически доклади.

Е, къде са те, къде сме ние?

И защо властимащите у нас продължават да парцелират пространството на държавността и сигурността?

Не им ли е ясно, че докато го държат в „насипно състояние“, няма да разкрият нито старите, нито новите убийства и терористични актове, нито рекета, нито корупционните практики.

Че всичките истински или нарочени за „организирана престъпна група“ няма да бъдат осъдени.

Дори и да сменят главния прокурор. Правосъдие не се раздава въз основа на лобистки внушения и задокеански препоръки, а на потвърдени оперативни данни, юридически легализирани от следствието и прокуратурата и признати за доказателства от съда.

Обратното е вредно за държавата и опасно за обществото. Виждаме го всекидневно и продължаваме да си затваряме очите! Самоубиваме се като суверенна държава и демократично общество. Мъртви сме!

ДЕСЕТ ТЕЗИСА ЗА СИГУРНОСТТА

Днес сме на кръстопът – като държава, като общество, като философия на националната сигурност.

В объркването си какво да предприемем, за да предотвратим катастрофа в сектора, се хващаме за сламката на удавника и се борим с вятърните мелници като Дон Кихот.

Но това са втръснали литературни метафори, а на нас ни трябват ясни и категорични тезиси. Като тези:

1) В МВР и специалните служби през последните три десетилетия не се извършва реформиране, а демонтиране на системата до степен да не може да изпълнява конституционните, професионалните и моралните си задължения.

2) Обявените като еталон за подражание служби от Европейския съюз и НАТО нехаят за състоянието на нашите служби и си разиграват коня на наша територия свободно и необезпокоявани: вероятно вербуват агентура, плащат на лобисти, подслушват и проследяват българи.

3) „Евро-атлантическите ценности“, за които говорят политици, дипломати и журналисти са клише, зад което умело се прикрива проникването на чужди икономически, политически и военностратегически интереси, превръщането на българската национална държава в корпоративна, монополизирането на бизнеса, комерсиализирането на социалните и духовните дейности и услуги, в полза на обогатяването на елита.

4) Обхващането от службите на САЩ и ЕС на ръководите кадри в сферата на сигурността и обществения ред в лобистки клетки ги стимулира да се възпроизвеждат по хоризонтала и вертикала, независимо от партийните им цветове, защото са под едно методическо и морално ръководство.

5) Нарушаването на технологичния процес на работа в сигурността и обществения ред (разбиване на агентурния апарат, злоупотреба със СРС, липсата на превенция и профилактика и пр.), е под прикритието на фалшиви призиви за демократизация и граждански контрол, което ускорено води до вътрешно разлагане на основните оперативни структури, до демотивация на служителите, до отказ от професионална чест и морал.

6) Подмяната на традиционните за българския народ ценности и норми на поведение, отричането на славянско-православната им същност и налагането на англосаксонски и протестантски ценности, празници и символи има пряко отношение към денационализацията, към нарастването на престъпността и корупцията, за противодействие на която е необходима самостоятелна специализирана служба.

7) Търпимостта към отрицателните прояви, характерни за чиновничеството на държавите в Европейския съюз, безкритичните доклади по правосъдие и вътрешен ред на Европейската комисия, стимулират едновременното нарастване на престъпността и на полицейския произвол.

8) Раздробяването на МВР и службите за вътрешна сигурност на самостоятелни агенции и дирекции са действия в неправилна посока. И от обективна, и от субективна страна оперативната обстановка в Република България изисква окрупняване и поставяне под единно научно-методическо и професионално ръководство на цялата система за сигурност и обществен ред.

В над вековната история на Вътрешното министерство и специалните служби те винаги са били в една структура и под единно ръководство. С изключение на последните години, когато разпадът им вече става необратим.

9) Учебно-възпитателният процес – професионален, демократичен и общокултурен, в сектора „Сигурност“ и „Обществен ред“ е заложник на политическите интереси за безвластие и е жертва на професионалната некомпетентност и културните дефицити на министрите и главните секретари, на председателите и директорите на служби и дирекции назначавани след Десети ноември.

10) Единството на нацията, държавният суверенитет, икономическото благосъстояние на населението, социалните екстри на възрастните и децата, духовността на младите са под заплахата на глобалния егоизъм и свръхконсуматорството на корумпирания и некадърен партийно-политически елит и неговите покровители от Вашингтон и Брюксел.

Лъч на надеждата в тунела за всички нормални хора е, че кризата, предизвикана от глобализма на Запада и разпада на цели държави, ще доведе до нова многополюсна архитектура на света. Така както през 1989 г. светът зави в нова посока, защото двуполюсният модел се беше изчерпал, така тридесет години по-късно ще завие в друга посока, защото се изчерпа и еднополюсният модел на глобален неолиберализъм и евро-атлантически стандарти. Което изисква не само нови идеи, но и нови лидери на света, Европа и България.

ЕПИЛОГ

В десетилетията след 1989 г. си отидоха от живота почти всички строители на органите за сигурност на социалистическа България. На тези органи, които бяха едно от признатите в Европа и света достижения на българската държавност.

Преселиха се в отвъдното, за да плащат минали грехове или пък да получат опрощение за един живот, изживян по чужда воля, но за своя сметка.

Дошлите след тях не успяха да ги заместят пълноценно – дали защото бяха млади и неопитни – този занаят се учи с десетилетия, или защото нямаха мотивация.

Разрушаването на една ценностна система, без да се предложи по-добра, отваря вакуум в душата и волята на човека. Но като че ли причината за понижената ефективност и обществена полезност на спецслужбите е, че държавата ги остави на произвола на съдбата, третирайки ги като политически, а не професионални структури. Редуващите се в управлението партийни олигархии ги използваха, за лична и групова употреба, а не за да пазят държавата и обществото от злини и беди. И затова единици сред ръководещите спецслужбите, набързо произведени генерали, вярват в професионалния дълг и пазят честта на пагона. Нещо, което беше съдба и верую на предшествениците им, противно на презумпцията за тяхната историческа виновност.

Виталността, верността и твърдостта имаха своята ярка проява в характера и в поведението на отречените „ченгета“.

Последните демократични години те изживяха, говорейки мъдро: „Времето ни е изтекло, оценката ни зависи от други. Каквато е, ще я приемем, защото животът не спира с нас“.

Затова и не си позволиха изкушението да изневерят на себе си, да използват срещу обругалите ги нови колеги опита си или информацията си на офицери от сигурността, дори срещу „демократите“.

Защото знаеха, че съществуването на органите за сигурност е нужно на държавата и че „честта на пагона“ не е куха фраза.

Работили десетилетия срещу шпионажа, тероризма и национализма, срещу корупцията и срещу враговете на България. Оспорвани и хвалени, отивайки в небитието, те ни оставят дълбоко замислени да ги помним като част от себе си.

Но ни дават и помощта си да осмислим диалектиката на времето, като отсеем и запазим само онова, което е неподвластно на лъжата, заблудата и користта. А то е, че служиш на Родината, че си офицер.

източник: Епицентър

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here