Гоце Делчев – един праведник с кама в пояса, една бясна хала, роден за апостол

0
318

 

На 4 февруари се навършват 151 години от рождението на Гоце Делчев –  един от най-великите дейци на българските освободителните борби, Апостолът на поробена Македония, ярък и неповторим образ от героичния пантеон на България.

 

Безпределно предан на народа, на революционната борба, Гоце чувства, мисли и действа изключително като революционер-водач, който се е родил, за да служи на своя народ, който е готов да пожертва живота си, стига с това да приближи деня на народната свобода.

„Гоце Делчев бе един праведник с кама в пояса. Легендата го представя като една бясна хала – и наистина никой не бе равен нему по смелост, – но в неговата природа преобладаваше мечтателността. По призвание той бе роден за апостол. Всички угнетени будеха бунт в душата му; всички крайни блянове за преустройството на обществото изкушаваха ума му. Една безспирна струя от разностранен идеализъм бликаше от него.

Така  съвременник на Гоце Делчев рисува вожда на революционното движение в Македония и Одринско, така си представят Гоце малцината живи негови съвременници и съратници.

Гоце Делчев е сравним с Левски – също като него изгражда комитети, чиято цел е да подготвят и вдигнат освободително въстание.

И също като Левски е „главен герой“ – фигура еднакво значима за националистите, за либералите и за социалистите в едно общество. За националистите Гоце се е борил за национално освобождение с ударение върху „национално“. За либералите ударението е върху „освобождение“, за социалистите – върху въвличането на всички социални слоеве в борбата и подчертаването на нейния народностен характер.

Бяло арнаутско фесче с черен завит наоколо шал,  рисува П. К. Яворов внушителната фигура на Гоце, покриваше не твърде голяма, обла глава. Сива шаечена куртка, сиви шаечени панталони и опнати до колене орехови чешири в пристегнати опинци очертаваха правилните форми на среден ръст фигура. Облечено само в левия ръкав тъмносиво кепе [39], полунаметнато и с повлечена дясна пола, придаваше особно дива прелест на цялата горда осанка. С кама, револвер и патронташ на кръста, с преметната зад рамо светла манлихера Гоце приличаше на някакво хайдушко божество.

Китка тъмно кестенови коси се подаваха над високо ясно чело, подпряно от леко смръщени вежди. Валчесто мургаво лице се озаряваше от големи кафяви очи с поглед обикновено кротък, но готов да заблести като нож при най-малка тревога. Правилен римски нос, поизвит над неголеми мустаци, с ноздри жадно дишащи, обличаваше горещината на благородно сърце. Обрисувани в неопределена усмивка едва подути устни и хубаво закръглен подбрадник свидетелствуваха може би за едно пламенно чувство, дълбоко поетично в същността си. И в този общи вид имаше нещо извънредно меко и същевременно упорито, нещо извънредно нежно и същевременно заповедническо, нещо кой знае как мечтателно и винаги стремително и победно. В този общи вид беше самия Гоце — в своята мисъл, в своето чувство, в своето дело — в целия свой живот.” 

Гоце Делчев, идеологът на Българските македоно-одрински революционни комитети, по-късно известни като Вътрешна македоно-одринска революционна организация, е роден на 23 януари стар стил (4 февруари) 1872 година в Кукуш, тогава в Османската империя, сега в Гърция.

Учи в български униатски и екзархийски училища в родния си град, а по-късно – в българската гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ в Солун. Още докато е в гимназията, участва в таен революционен кръжок заедно с Даме Груев, Гьорче Петров и Борис Сарафов.

П. К. Яворов  описва брожениято и усилията за откриване правилния път, които тогава изпълват съзнанието на Гоце Делчев и на неговите другари: „Гоце вече постоянно говори, че тряба да се осмисли един живот, че тряба да се заслужи едно съществувание — но где? Той повтаря, че свободата се изкупва с кървави жертви, че тия жертви тряба да се дадат — но как?”

По това време българите от Македония и Одринско живеят с надеждата за освобождение с подкрепа отвън. В техните очи България е вече достатъчно укрепнала, за да играе ролята на освободителка. В своите чисти пориви македонските младежи най-често се отправят към софийското Военно училище.

Деветнадесетгодишният Гоце не остава чужд на общите настроения и стремежи. „Щом свършва шестия клас — пише П. К. Яворов, — той отива в Кукуш, целува ръка на разплакани баща и майка, прощава се с пет сестри и три по-малки братчета, дохожда в България и облича мундира на юнкер от младшия курс.” Записват Гоце Делчев като юнкер в българското военно училище в София, но е изключен месец преди завършването му заради подозрение в леви възгледи.

Целият живот на Гоце Делчев след това е посветен на революционната дейност. Няма личен живот, не спира да се бори за свободата на Македония, да изгражда комитети и да плете революционна мрежа, дори и по времето, когато е учител първо в Щип, а след това – в Банско.

В Щип Гоце Делчев се среща повторно с Дамян Груев, един от основателите на БМОРК (б.р. – Българските македоно-одрински революционни комитети, предтеча на ВМРО), и е привлечен в организацията, на която по-късно става фактически ръководител.

През това време организира пограничните пунктове на организацията в Кочериново, Рила, Кюстендил, Дупница и др. и на нелегалните канали към вътрешността на Македония.

През лятото на 1896 участва в работата на Солунския конгрес на ВМОРО и заедно с Гьорче Петров изработва програмата и устава на Българските македоно-одрински революционни комитети, като предвижда изграждането им на демократични основи.

В Банско Гоце Делчев работи два месеца и успява да изгради широка организационна мрежа от комитети в пограничните райони на Разложко и Горноджумайско като достига и до Неврокопско.

След това става задграничен представител на организацията в София. Като такъв участва в заседанията на Върховния македоно-одрински комитет.

Същевременно като главен четнически инспектор и с помощта на български офицери създава четническия институт на ВМОРО в Княжество България, който започва да изпраща подготвени четници и войводи във вътрешността на Македония и изиграва основна роля в масовизирането на движението. Полага големи усилия и за снабдяването на организацията с оръжие и пари.

Като главен ревизор на четите Гоце Делчев предприема няколко обиколки из Македония, Одринска Тракия и Родопите. Тези региони са разделени на революционни окръзи.

През зимата на 1900 година той пребивава известно време в Бургас. Там основава в двора на Минковия хан фабрика за бомби, чийто динамит е използван и при Солунските атентати и там предлага, Михаил Герджиков да оглави въстанието в Одринския революционен окръг. През месец март Делчев, придружен от Лазар Маджаров, се отправя на обиколка в Одринска Тракия, завръщайки се в Бургас в средата на април.

През 1902 година заедно с Гьорче Петров участва в изработването на нова програма и устав на организацията. Тя вече си поставя за цел привличането и сплотяването „на всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност“, както и извоюване на пълна политическа автономия. По това време името на организацията е Тайна македоно-одринска революционна организация.

Въпреки постигнатите успехи в организационното ѝ изграждане Гоце Делчев все още не е убеден, че тя е готова да пристъпи към въоръжено въстание, поради което се противопоставя на взетото в негово отсъствие решение от Солунския конгрес от 1903 за вдигане на въстание през пролетта на същата година.

Заедно с Даме Груев и други революционни дейци успяват да отложат обявяването на въстанието за лятото на 1903 година, договаряйки и промяна на предвидената тактика. Така планът за повсеместно и масово въстание се трансформира в партизанска война, т.е. да се обяви главно в планинските и полупланинските райони и в него да вземат участие предимно сформираните за тази цел въоръжени чети.

През март 1903 година четата на Гоце Делчев взривява моста на река Ангиста на железопътната линия Солун – Одрин.

На 2 май 1903 г., връщайки се от Солун, където отива да се срещне и преговаря с Дамян Груев във връзка с известното солунско решение за обявяване въстание през 1903 г., Гоце Делчев пристига в с. Баница, Сярско. С него са войводите Димитър Гущанов и Михаил Чаков с около 40 четници. Изглежда, че по пътя четата е била случайно открита или предадена.

На 4 май рано сутринта в къщата, гдето е Гоце с другарите си, пристига тревожната вест, че многоброен аскер е обградил Баница и претърсва къща след къща. Гоце Делчев веднага издава заповед да се напусне селото, имайки пред вид последните нареждания на султанската власт, че селото, в което се намери въоръжена чета, ще бъде изгорено. Заповедта за излизане от селото е изпълнена. Четата се проточва по тесните и криви улици на Баница. Но още неизлязла вън от селото, екват първите пушечни залпове на противника.

Започва престрелка.

Един куршум пронизва Гоце и той пада на земята. Заедно с него падат още няколко четници и войводата Димитър Гущанов.

Петнадесет часа, цитира Яворов думите на Димо Хаджидимов, другар на Г. Делчев, турците не посмяха от куршумите ни да приближат нашите убити. Петнадесет часа ний гледахме мъртвия Гоце, приведен сякаш върху гробът на Македония. И петнадесет часа ни се късаха сърцата . . . Защото осиротяваше цял народ.” .

И народните певци в цяла Македония и Одринско запяват жална песен:

Млад Делчев ми се ожени
за турска пушка маузерка,
за млада булка Македония,
за църната робска земя…

Гибелта на Гоце Делчев нанася тежък удар върху ВМРО.

Гоце Делчев умира и тленните му останки първоначално са погребани в с. Баница, край което загива.

После гробът на Гоце Делчев се мести от държава в държава, следвайки хода на Балканските войни и Първата световна война.

Препогребванията са свързани и с идеологията, господстваща в България след 1944 г.

През Междусъюзническата война от 1913 година родният град на Гоце Делчев – Кукуш, както и лобното му място – Баница, са опожарени от гръцката армия, а населението им е прогонено в България.

Костите на Гоце Делчев са пренесени по време на Първата световна война в България от Михаил Чаков (войвода от ВМРО), като първоначално са в Ксанти, после в Пловдив, а накрая са транспортирани в София.

До 1946 година те се пазят в урна от „Илинденската организация“.

По време на Втората световна война гробът на Гоце Делчев, който тогава попада на територията на Царство България, е възстановен.

На 3 май 1943 г., върху общ гроб в покрайнините на село Баница видни общественици, заедно със сестрите на Гоце – Руша, Велика и Елена, както и техните потомци, поставят бяла мраморна плоча с надпис: „В памет на падналите бойци в с. Баница на 4 май 1903 г. за обединението на Македония към майката родина – България и за вечен спомен на поколенията: Гоце Делчев от гр. Кукуш, апостол и войвода; Димитър Гущанов от с. Крушово, войвода; Стефан Духов от с. Търлис, четник; Стоян Захариев от с. Баница, революционер; Димитър Палянков от с. Броди, революционер. Заветът им бе – Свобода или смърт!“.

След Деветосептемврийския преврат от 1944 година България сменя политиката си по македонския въпрос и под натиск на Югославия предава костите на Гоце Делчев на Скопие по време на започналата Културна автономия на Пиринска Македония.

Въпреки че първоначално в Скопие премиерът Лазар Колишевски обявява Гоце Делчев за „…един българин без значение за освободителните борби“, костите са приети в Народна република Македония и са препогребани в каменен саркофаг в църквата „Свети Спас“, където са и днес.

След 1948 година България постепенно започва да се връща към старата си теза, че македонците са българи, но в Югославия историографията вече приема Гоце Делчев за македонски национален герой, като същевременно в Скопие се внушава, че Гоце Делчев е убит не без политическата намеса на България.

След смъртта на героя остават неговото дело и идеи. Делото му е продължено от неговите съратници, като за българския му характер говори фактът, че четите на ВМРО се вливат в българската армия по време на Първата световна война.

Гоце Делчев е част от лявото течение в македоно-одринското освободително движение и има анархо-социалистически и републикански убеждения, които постепенно еволюират.

Той не подкрепя решаването на македонския и тракийския въпрос чрез непосредствено присъединяване на двете области към Княжество България.

Стои зад идеята, че Македония и Одринския вилает трябва да се обособят като самостоятелна автономна единица в Османската империя с равноправие на всички народности, живеещи в нея. Като следващ етап той вижда развитието на тази единица като република в контекста на бъдеща Балканска федерация или конфедерация. В същото време той не изключва и възможността Македоно-Одринска автономна област по примера на Източна Румелия да се присъедини към България.

Самият Делчев определя себе си, както и славянското население в Македония и Одринско, като българи.

Приблизителна характеристика за неговите променящи се политически възгледи дават следните негови мисли:

„Гръцките свещеници и учители са пречка за нас. Дойде време да работим за България, понеже ние всички сме българи. Трябва да работим за България, защото тя ще дойде и ще ни помогне да отхвърлим османската власт.“

„Другари, не виждате ли, че сега вече не сме роби на разпадащата се турска държава, а сме роби на европейските велики сили, пред които Турция подписа своята пълна капитулация в Берлин. Затова трябва да се борим за автономията на Македония и Одринско, за да ги запазим в тяхната цялост, като един етап за бъдещето им присъединяване към общото българско отечество.“

„Ние, българите от Македония и Одринско, не трябва да изпущаме изпредвид, че има и други народности и държави, които са много заинтересовани от разрешението на този въпрос. Една намеса на България ще предизвика намесата и на съседните държави и може да доведе до разпокъсването на Македония. Ето защо народите, населяващи тия две области, трябва сами с общи усилия и жертви да извоюват своята свобода и независимост в границите на една автономна Македоно-Одринска държава, като разчитаме само на материалната и морална подкрепа на България и на Великите сили.“

В основата на мирогледа и оттук в основата на идеологията на Гоце Делчев като вожд на националноосвободителното движение в Македония и Одринско лежи неговата често цитирана мисъл: „Аз разбирам света единствено като поле за културно съревнование между народите.”  За да могат обаче народите да се съревновават на културното поле, необходима е свобода – национална и политическа, икономическа и социална. Оттук произтича естественият извод за необходимостта от борба, в резултат на която ще бъдат осигурени условия за мирен труд и съревнование между всички народности в Македония и Одринско.

Извоюването на свободата Гоце Делчев не схваща просто като заменяне тираничния режим на султана с лъжедемократичния режим на някоя от балканските монархии. Злото не е и не може да бъде в характера на господствуващата народност в Турската империя, то не е дори изключително в състава на това или онова правителство и в неговите чиновници, а главно в съществуващата обществена система и държавен строй.

Пословична става Гоцевата фраза: „Аз не мразя османците като народ; аз воювам против османската тирания като господарствена система.

В тези думи на Гоце Делчев е залегнало същото онова съдържание, което Апостола на българската национална революция Васил Левски сочи като корен на злото за поробения български народ -„тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров” . А тази държавна система се характеризира със своята абсолютно-феодална същност. От нея произлиза тежкото бреме на чифликчийството; от нея се раждат управленческите неуредици и злоупотреби, корупцията в обществения живот; от нея се обуславят и поддържат пълната безпросветност, вредните традиции на миналото, безперспективността за утрешния ден на широките народни маси.

Гоце обича родителите си, но ги оставя в неутешима скръб по него, за да се посвети на революционната борба.

Той обича своя дом, пълен с радостен глъч на осем братя и сестри, но отрано сменя този дом с просторите на родната земя, изпълнени със страданията на потиснатия народ.

Гоце е млад красавец, към когото не една мома отправя любовен взор, но той няма време за личен живот. И народният певец казва истината:

Делче войвода кукя си нема —
кукя му е ладна пещера.
Делче войвода татко си нема —
татко му е Пирин планина.
Делче войвода майка си нема —
майка му е земля македонска.

Така Гоце Делчев се извисява като национален герой, един от най-значимите български революционери, водач и идеолог на освободителните борби на македонските българи.

„От него по-голям няма”, казват селяните. Той е храбър, опитен, ловък и находчив. Всички признават в негово лице големия конспиратор, организатор и апостол.

Но Гоце никога не позволява да бъдат величани делата му, не обича да слуша хвалби за себе си и предпочита да стои в сянка. Когато той с чета извършва значителна революционна акция, по негово нареждане в печата не се споменават нито имена, нито дори се назовава четата, а се пише: народът или революционната организация извършиха това и това. Когато четата се фотографирва, за да остане за поколенията образът на борците, Г. Делчев застава в последната редица и само от текста под снимката се узнава за неговото присъствие. И по сърце, и по разум Гоце ненавижда празните слова, големството, вредното кичене с били и небили заслуги, пише в очерк за него  Д.Кьосев.

Гоце Делчев държи нишките на цялата организация и в негови ръце се събират хиляди златни лири, които народът дава и организацията доставя по свои пътища за покупка на оръжие, патрони, динамит и други бойни материали. И въпреки че е „позлатен”, както с обидна подозрителност говорят някои върховистки големци, Гоце винаги е без пари. Гладът е нерядко спътник на прославения революционер. Гоце обаче нито сам пада духом, нито оставя другарите си да униват: „Ний сме силни, защото и това, което имаме, е насочено против турското царство.” [

Труд и постоянство, това е силата, с помощта на която човек става най-велик при всеко начинание”,  пише Гоце Делчев до своя другар Никола Малешевски в Дупница.

Всеотдайно предан на великото освободително дело до последния миг на своя живот, безкористен във всяко начинание, аскетично скромен и ненавиждащ шумните реклами, изпълнен със себеотрицание и с постоянна грижа и за най-дребните нужди на сподвижници и бойни другари, съсредоточил всички сили, знания и способности в служба на освободителното дело, безстрашен, съобразителен, юначен, – такъв е моралният облик на Гоце, описан от съвременниците му.

Но не само Яворов познава тоя Гоце, определят като „хайдушко божество”. Не само Яворов изпитва великото обаяние, което лъха от Гоце и което оставя дълбоки следи в литературното творчество на поета. Всички, които го посрещат и изпращат в сгушените села на Македония и Одринско, не намират думи, за да опишат гордата, лъхаща топлота и вяра фигура на великия Гоце. „Гоце престегна черните си паласки — разказва Христо Силянов за обиколката на Г.Делчев из Западна Македония,— уви един шал около белия си фес, преметна на лявото си рамо черна гуна, а над нея карабината и потегли пръв, като махна с дясната си ръка. Красиво увитата чалма, кокетно увисналият край на гуната, жестът на замахналата ръка — всичко говореше, че е намерил стихията си. В тоя момент той ми се видя непостижим като полубог.”

Въпреки че напуска този свят едва на 31 години, Гоце Делчев се е превърнал в легенда и е изпълнил сърцето, въображението и бъдещето на цял един народ.

Макар и още приживе да е поел пътя към жадувана Голгота, даже и в гроба си на поляната „Свети Никола“ в с. Баница духът му не може да намери покой. А саркофагът му, положен в двора на църквата „Св. Спас” в Скопие и до днес се използва за насаждане на антибългарски настроения. Поставен там от тези, които изопачиха делото му, тези, които отрекоха българските си корени и продължават да унищожават всичко, което напомня за българщината в Македония.

След подписването на Договора за приятелство и добросъседство на 1 август 2017 г. между България и РСМ премиерите на двете страни на няколко пъти полагаха венци пред гроба на Гоце Делчев и пред паметника му в Благоевград.

През 2018 г. президентът Стево Пендаровски призна, че Гоце Делчев сам се е определял като българин.

А още през 1899 година Гоце саморъчно пише за своята национална принадлежност в писмо до войводата Никола Малешевски: „Отцѣпленията и разцѣпленията никакъ да не ни плашатъ. Действително жалко е, но що можемъ да правимъ, когато си сме българи и всички страдаме отъ една обща болѣсть! Ако тая болѣсть не сѫществуваше въ нашитѣ прадѣди, отъ които е наследство и въ насъ нѣмаше да попаднатъ подъ грозния скиптъръ на турскитѣ султани…“

източник: Епицентър

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here