Днес видях толкова много Човеци. Тук във фейсбук, а и от новините по света. За секунда, в следствие на тази огромна турската трагедия, проблесна надеждата, че може би действително съществува клетката на всемирната любов
Винаги ме е удивлявала скоростта, с която започваме да се мразим. Само миг ни е нужен. За да се намразим. Един друг.
А колко много време пък ни е нужно, за да се прегърнем с обичта. Години. Някой път дори цял един живот не стига. За да опознаеш тази тайнствена особа – любовта.
На този свят няма трагедия без любов. И в този смисъл, драго ми стана днес, като видях толкова много Човеци. Тук във фейсбук, а и от новините по света.
За секунда, в следствие на тази огромна турската трагедия, някъде в пространството все пак проблесна надеждата, че може би действително съществува клетката на всемирната любов.
Миг. Проблясък. Едно малко междучасие. От любов. Човещина. И искрена обич. Преди отново да се намразим. Разбира се.
Не знам защо е така… Може би от интернета. Сигналът ни е слаб. Все се сещаме да се обичаме постфактум.
Васил Петев, фейсбук
