Специално за BIG5! Волен Сидеров: Куба си, Янко – но!

0
401

 

В памет на Янко Станоев

Отиват си един по един истинските мъже от нашето време. Остават дунапреновите им подобия…

 

Отиде си и последният от поколението на „мъжката проза”. Дончо Цончев, Христо Калчев, Виктор Пасков, Росен Босев… Отиде си и Янко Станоев. През 70-те години това бяха писателите на „късия разказ”. А „мъжка проза” ги нарече критиката тогава, защото пишеха истории за мъже и отношенията им с жените. Още нямаше трети пол.

В тия години аз още бях ученик, четях жадно всичко, което пишеха и започнах да пиша, подражавайки им. По една случайност на съдбата имахме обща учителка по литература с Янко. Той е по-възрастен от мен с 12 години и е от Долна Секирна, Брезнишко. Аз съм от Ямбол, на другия край на страната. Обаче Събина Ресанска, невероятно фина и интелигентна жена, гимназиален учител по литература се жени за пернишкия художник Данчо Ресански и през детските ми години преподава в Перник на Янко. Иначе е от стар ямболски род.

После се премества в родния град и през 1970 г ме пое като млад гимназист в Математическата гимназия, която тогава се казваше „Николай Лобачевски”. При демокрацията смениха името, че бил руснак. Минаха много години и един ден тя каза пред мен в редакцията на в. „Демокрация”, където беше дошла да ме види: „Имала съм двама талантливи ученици в живота си – Янко Станоев и Волен Сидеров…”  По- сериозно признание за себе си нямам и до днес.

Не го разказвам да се хваля, а за да направя връзка с това поколение на тези особени, джаснати по своему, непоносими понякога, но страшно ярки и талантливи писатели, художници, интелектуалци. Да бъдеш на масата им в „Писателите”, беше привилегия. Първата маса до входа на ресторанта беше запазена за Ицо Калчев. Висок, винаги с изправен гръб, незаменим тамада, около който всеки искаше да се отърка. Не беше комиксов хубавеляк, напротив – с гърбав нос и мефистофелски профил, но с неизмерима харизма и очарование на истински мъж от последната реколта. Към мен имаше някаква слабост, още пазя автографа на една първите му книги „Не плачи, вълко!”. Обикновено някоя поетеса се завърташе и ако ми обърне внимание, Христо не пропускаше да ми подхвърли с подигравка, но с топло приятелско отношение: „Ей, лигльо, много се въртят около тебе жените…внимавай!…”. Днес се хващам, че понякога казвам на седемгодишни си син:”Ей , лигльо!…” Сигурно е неволна кавър версия.

Янко слизаше по стълбите на ресторанта с поглед един метър над хоризонта, не обръщаше внимание на никого и не чуваше поканите от различни маси: „Янко, ела тук!” Избираше си място сам и никой не можеше да му повлияе.

Всички те бяха особняци, а аз само благодаря на съдбата, че съм се докоснал до тяхното присъствие. Виктор Пасков обикновено пристигаше с някакъв вечерен полет от Берлин, където беше нещо като културно аташе (e, Костов го уволни, разбира се) и идваше на три уискита, защото имаше неистов страх от полети. И без да пие, не можеше да се качи на самолет. А след петото питие, ставаше непоносим критик на всичко бездарно и псевдописателско наоколо. Разиграваше на живо стиха на Любо Левчев „Талантът – това е Мамаев Курган, бездарието е фашизъм…”  от „Песничка за Мамаев Курган”.

Янко беше мълчалив, лаконичен и оставаше легендите да говорят за него. А най-известната беше с делегацията за Куба. Писателска група се готви да замине за Хавана на творческа командировка и обмяна на опит, както се казваше тогава. Янко си пие в писателското кафене, когато някой му казва това и го пита „Ти пътуваш ли?”. Янко не отговаря, става рязко и отива на горния етаж, където е кабинетът на Джагаров. Влиза с думите: „Значи така, другарю Джагаров, Куба – си, Янко – но!” Това е парафраза на актуалния лозунг от 60 – години „Куба – си!, янки – но!” Джагаров веднага го включва в делегацията, защото няма как да отговори на този въпрос.

Много години след това го срещам на пл. Славейков – Той живееше там в една мансарда и често можеше да го види човек да ходи – слаб като чироз, изправен и с поглед някъде над хората около него. Виждал съм и в уличките зад площада и няма да забравя как бях седнал в едно ъглово кръчме и го видях как наднича към големите кофи за боклук, край които минава. Извърнах глава настрани и ми идваше да се завра под масата от ужаса да не види, че съм го видял в това положение. Защото знам, че беше горд мъж, независимо дали има какво да яде или не. Веднъж успях да го подлъжа да се качи в редакцията на тв Алфа на пл. Славейков, подарих му моя книга и деликатно, ама много деликатно се опитах да го питам има ли нужда от помощ (имах възможност тогава да помогна). На момента отговори гордо – не, помагат ми дъщерите от чужбина.

Дали е така или не, не разбрах, но днес отливам питие на пода за големия, горд мъж Янко Станоев. Царство му небесно!

Отиват си един по един истинските мъже от нашето време. Остават дунапреновите им подобия…

Волен Сидеров, BIG5

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here