Нова реалност: Френската анамнеза в Африка е проблем на Европа

0
55

 

Поредицата от преврати в Африка и ролята на Франция в бившите ѝ колонии – анализ на Мартин Табаков – доктор по политически науки от НБУ; специализираните му интереси са свързани с турската вътрешна и външна политика, както и с процесите в Близкия изток. Работил е като съветник към политическия кабинет на министъра на външните работи на България

 

В рамките на своите два президентски мандата френският държавен глава Емануел Макрон защитаваше една осъвременена форма на голизма, предвиждащ Европа като съюз от суверенни държави, еманципиран от външно влияние. Последното трябваше да предпази самата Франция както от икономическите мощности на (макар и следвоенна) Германия, така и от военните такива на САЩ. Проблемът на една такава външно-политическа трактовка бе обаче този, че Париж отказваше да практикува това, което иначе проповядваше. Последното се вижда най-добре в Африка, която, особено поради колониалното си минало, е един от основните вектори на външно-политическа активност на Франция, успоредно със самата Европа и Индо-Пасифика.

Именно в Африка, включително след вълната от деколонизация през 60-те години на миналия век, Франция компрометираше независимостта на бившите си колонии, механизми за което тя притежава все още в лицето на използваната от 14 местни държави от Западна и Централна Африка CFA-франк валута. Тази валута е свързана към еврото, а страните, които я използват, доскоро дори бяха задължени да държат поне 50% от чуждестранните си активи във френската хазна. И ако това спомагаше тези африкански държави да избягват различни флуктуации и инфлацията, в същото време ги възпрепятстваше от воденето на самостоятелна монетарна политика (тъй като паричната политика на еврото се определя от Европейската централна банка). Подкрепата за местни авторитарни лидери – дори и когато техните режими са „облечени“ като електорални, като династичния такъв в Габон например – обаче представляваше по-солидния пример в посоката на „твърдата сила“, с която Париж разполагаше и използваше спрямо бившите си колонии. Този тип отношения между тях бе обозначен с термина Françafrique: това е неоколониално движение, инжектиращо местните страни с експлоатация и корупция от страна на бившата метрополия. Същата през годините разви сурогатни механизми за влияние върху делата на бившите си колонии като принципа за отдаване или оттегляне на икономическата и военна помощ за дадена страна според поведението на нейните управници. „Разтеглени“ във времето примери за последното можем да видим от края на 50-те години на миналия век, когато Франция бойкотира икономически Гвинея, до същото, което Париж, заедно с целия Европейски съюз, прави днес спрямо Нигер.

И ако антифренските сантименти, а като цяло и антизападните, не са нов феномен в Африка, ситуацията на Париж бе видимо усложнена през последното десетилетие вследствие на фактори от по-съвременно естество. Става дума както за собствени несполуки на Франция (като насочената срещу тероризма в Сахел операция „Баркан“), така и за независещи от нея обстоятелства: бумът на китайските инвестиции на континента след 2008-ма година, пропагандата и политиката на износ на сигурност чрез наемнически компании на Русия, дипломатическата и инвеститорска активност на Турция и т.н. В една или друга степен всеки един от тези фактори допринесе за „разреждането“ не само на френското, но и на западното влияние върху континента. Най-новата вълна от преврати, започнала от 2020-та година насам, случили се в Мали, Буркина Фасо, Гвинея, Чад, Нигер и Габон, са показателни за тази тенденция.

Както обаче вече бе намекнато, илюзорно е да се мисли, че постепенното „изтласкване“ на Франция от Африка е проблем само на Париж. Военният преврат в Нигер онагледява това в най-чист вид, доколкото той афектира стратегическите интереси не само на Франция, но и на Европа и САЩ изобщо. Това е така, понеже въпросната западноафриканска държава бе ключова в няколко аспекта. Един път, през нейната територия трябва да премине планирания Транс-сахарски газопровод, свързващ въглеводородите на Нигерия с Европа през Алжир. Значението на този проект се увеличи след като Европейския съюз започна политика на енергийна диверсификация спрямо Русия. Втори път, особено след преврата в Мали, Нигер се бе превърнал в логистичен център за антитерористичната дейност на Париж и Вашингтон срещу местните клонове на ДАЕШ, Ал Кайда и Боко Харам. В Централен Нигер, например, американците оперират база 201 – военно-въздушна база за безпилотни летателни апарати. Трети път, Нигер е типичен пример за африканска страна, богата на полезни изкопаеми, което бе и част от причината за устойчивия френски колониален и постколониален интерес към нея. Въпросната западноафриканската държава е вторият най-голям износител на уран както за Франция (за 20% от внасяния от Париж), така и за целия ЕС (25% от внасяния от Брюксел). А ако при Нигер става дума за уран, то в Габон френски компании участваха в проучването и добива на петрол и вноса на манган от централноафриканската държава.

Въпреки че тази вълна от военни преврати в Западна и Централна Африка успява да редактира и френското, и западното влияние като цяло, то това не означава, че последното е „изтрито“ окончателно. Така например след събитията в Нигер Икономическата общност на западноафриканските държави (ЕКОВАС), в която по принцип членуват 15 държави от френско- и англосферата, се солидизира с позициите на европейските държави в осъществяването на бойкот на новите власти в Ниамей. Но това се случи на фона на позицията на Мали и Буркина Фасо – иначе също членки на ЕКОВАС, които са сложени под „карантина“ покрай собствените им военни преврати, – които заявиха, че ще приемат евентуална външна и военна намеса спрямо Нигер като агресия срещу тях самите.

В тази ситуация като посредник между хунтата в Нигер и заинтересованите страни от региона и отвъд него се намеси Алжир. Европейските държави и САЩ нямат голям избор, включително поради релативизиращата им се легитимност, освен да подкрепят опита на северноафриканската държава да посредничи в конфликта. За това допринася по-консенсусната позиция на самия Алжир: от една страна, държавата от Магреб се обяви против военна интервенция в Нигер, от друга, тя порица преврата и предложи на хунтата завръщане към гражданското управление на страната в период от шест месеца. Още повече, че Алжир споделя дълга граница с Нигер, поради което процеси в последната имат свойството да афектират северноафриканската държава. Не на последно място, Алжир остава ключова страна спрямо случващото се в Сахел и поддържа добър диалог с Русия, чиято пропаганда, наемнически структури и компании за добив на полезни изкопаеми имат отношение спрямо размирните събития в някои от африканските държави.

Не трябва да се подценява и това, че Алжир изненадващо остана извън обявеното скоро разширяване на БРИКС. Дали това е оставило чувство на неудовлетворение във въпросната страна, от което ЕС и САЩ могат да се възползват, предстои да разберем. Но това е възможност не само за президента Абделмаджид Тебун да постави Алжир в позицията на релевантна дипломатическа активност, но и същата да се развие в партньорство с Париж, Брюксел и Вашингтон. Особено предвид това, че превратите в Нигер и Конго, като продължение на случилите се такива преди това в други страни от същия регион, рисуват едни различни обстоятелства за Франция и Запада в Африка, според които ограничените възможности са тяхната нова реалност.

източник: news.bg

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here