Маргарита Петкова застана до протестиращите: Моята солидарност е нещо, което вече веднъж се е пропуквало, но се надявам да е подлепено здраво!

0
69

 

Поетесата Маргарита Петкова призовава за солидарност с протестиращите енергетици, напомняйки ни, че може и да нямаме електричество

 

Знам, че ако протестиращите дръпнат шалтера, 3/4 от народонаселението мигом ще скочи срещу тях. Солидарността е винаги на думи и на хартия. Когато ти опре до дирника, дърпаш се моментално. (Всъщност се дърпаш назад, нали разбирате деянието). От първо лице ви го казвам, защото нито се мисля, нито съм образец на боркиня за правдини. О, в мислите си – напред, другари, смело, но в конкретиката…

Преди достатъчно години, още имаше студени зими, парното изведнъж спря. Тичам аз на стълбите, щото гласове комшийски се чуват. На съседите от втория етаж протекъл радиатор (протекъл не кап-кап, а швирнал като фонтан и напоително наводнява), та друг съсед врътнал крана от общото мазе. Обитателите на акваторията ги няма. Търсят ги, ще ги намерят, ще дойдат, ще викнат майстори… „Абе какво ме интересува мене, че на някого не са читави радиаторите, да си се оправя, аз на студено ли да стоя, моите деца ли да мръзнат, искам си парното!…“

Сигурно са минали поне пет минути, докато осъзная, че гласът, който лае като немска картечница, е мой. Спонтанната солидарност да задържиш вратата на асансьора, да помогнеш за бебешката количка, да носиш пазарската чанта на бабата от третия етаж и да успокоиш съседката отгоре, че плачът на детето й изобщо не ти пречи в 23 ч. всяка вечер и ред други междучовешки отношения, беше изчезнала яко дим. Аз си исках парното, парното, парното (га че ли е на баща ми), не ме интересуваше нито че всички съседи са на същия хал, а наводнените на още по-лош, пълна идиотка, не ли?

Много ме беше срам, ама след дъжд качулка… Извиних се на присъстващите, обаче горчивината остана в мен и толкова години не се маха. За пет минути се бях превърнала в егоистично чудовище, невиждащо по-далече от студения си радиатор. Аз, дето бях готова да умра на барикадите за чест и свобода – във високите си въжделения за вселенска справедливост.

Давам ви за пример не себе си, а средностатистическата траектория на отделното мислене. Дърпат шалтера, няма ток, няма метро и трамваи, няма магазини, няма топла вода и няма как да си я стоплиш, хладилникът тече и храната се разваля, нова няма как да купиш, не можеш да идеш на работа, защото няма градски транспорт, а бензинът свършва, бензиностанциите също не работят, телевизори уж цветни, а немеят с черни екрани, няма връзки между хората, защото батериите свършват, банки и банкомати – шнюр, даже на арменския поп няма как да се оплачеш.

И най-важното – нема мрежа! Нема как да се себеизразяваш, все едно дали ще крещиш „За бога, братя, дръжте се, с вас сме!“ или „Ееееей, миньорчетата и електрикаджийчета с големите заплати, бамка ви!“ Нема. И в склада нема. Аз имам свещи и сухари (винаги имам, живяла съм в забравената вече „дискотека“ и три деца точно по това време съм отчувала), имам книги, имам спомена от ужаса, че моята солидарност е нещо, което вече веднъж се е пропукало и се надявам да е подлепено здраво.

Иначе си искам тока, искам си екзистенцминимумните социални удобства, искам си… искам си живота, бе! Това всички го искаме. И тези, които биват обречени на безработица и бехлебие с всичките си деца, семейства и роднини. Тоест – ние, народът!

И знам, че народът бива всякакъв, но е моят народ. И аз съм негова.

Не призовавам, разсъждавам.

А цитатът за ставането и падането всички го знаем. И Иван Вазов (все още) се учи в училище.

Маргарита Петкова, фейсбук

https://www.facebook.com/margarita.petkova2/posts/7106504766039964?ref=embed_post

 

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here