Сиймур Хърш: Кисинджър, аз и лъжите на господаря

0
37

 

Съвсем извън протокола с човека, който тайно записа нашите телефонни разговори

Напуснах „Ню Йорк Таймс“ през 1979 г., след множество добри истории и някои не толкова добри времена, за да пиша книга, „Цената на властта“, за Хенри Кисинджър и неговите години като лъжлив и манипулативен съветник по сигурността и държавен секретар.

Интервюирах не по-малко от хиляда официални лица, включително кадри, които са работили за Хенри, както беше познат на всички, и книгата от 698 страници беше публикувана през 1983 година. По отношение на продажбите и на популярността тя беше успех и последваха години на лекции по колежи и университети из цяла Америка. Но книгата почти с нищо не промени интензивната любовна афера, която официалната преса имаше с Хенри като цяло.

Хенри Кисинджър, по онова време съветник по Националната сигурност, в Ситуационната зала в приземния етаж на Западното крило на Белия дом, 1969

Некролозите след смъртта му миналата седмица бяха също толкова ласкави, колкото и публикациите от времето, когато лъжеше и манипулираше, проправяйки си пътя към славата в кариерата си. Истината е, че неговата роля за оттеглянето на подкрепата на Русия и Китай за Северен Виетнам по време на тази ужасяваща война често беше надценявана. Той беше посредник на дипломатическите реалности, които първо биваха провъзгласени от президента Ричард Никсън, чиято публична неловкост прикриваше дълбока проницателност по отношение на готовността на великите сили да предават и най-близките си съюзници. (Забравете за моята книга, ако искате да получите най-дълбокия поглед върху най-смъртоносните интриги на Никсън и Кисинджър: през 2013 г. Гари Бас, професор в Принстън и бивш репортер на „Икономист“, публикува „Кървавата телеграма“ – фокусиран разказ за масовото убийство, което Никсън и Кисинджър направиха неизбежно през 1971 г. в Източен Пакистан, както тогава се наричаше, за което международните медии почти не споменаха.)

Моят танц с Кисинджър започна едва в началото на 1972 г., когато бях поканен от Аби Розентал, отговорния редактор на „Ню Йорк Таймс“, да се присъединя към екипа на вестника във Вашингтон и да пиша каквото поискам като разследващ репортер за Виетнамската война – с предупреждението, че е добре да съм адски сигурен в това, което пиша. По онова време бях спечелил множество награди, включително Пулицър, за отразяването ми на клането в Ми Лай във Виетнам, и бях публикувал две книги – достатъчно, за да ми осигурят работа в най-доброто на света място за писател като репортер на „Ню Йоркър“. Но предложението на Розентал и омразата ми към войната ме накараха да напусна списанието и да го заменя с ежедневната лудница на вестника.

Когато пристигнах в редакцията във Вашингтон през пролетта на 1972 г., бюрото ми беше точно срещу главния репортер по външна политика на вестника – опитен журналист, който беше майстор в писането на свързани истории за заглавната страница в срок. Научих, че около 17:00 ч. в дните, когато трябваше да се пишат статии за войната или разоръжаването – специалитетът на Кисинджър – секретарката на шефа на редакцията казваше на моя колега, че „Хенри“ говори по телефона с шефа на редакцията и че скоро ще му се обади. Разбира се, обаждането идваше, моят колега трескаво си водеше бележки и след това създаваше цялостен материал, отразяващ това, което му беше казано, че неизменно ще бъде водещият материал на вестника на следващата сутрин. След като в продължение на една или две седмици наблюдавах това, попитах репортера дали някога проверява това, което Кисинджър му е казал – в неговите истории никога не се споменаваше името на Кисинджър, а се цитираха висши служители от администрацията на Никсън – като се обади за потвърждение на държавния секретар Уилям Роджърс или на Мелвин Лейърд, секретаря по отбраната.

„Разбира се, че не“, каза моят колега. „Ако го направя, Хенри няма повече да работи с нас“. Моля ви да разберете – не си измислям.

Кисинджър, който не беше правил публични коментари във връзка с моите писания за клането в Ми Лай и неговото отразяване, изведнъж ме покани в Белия дом за частен разговор. Тъкмо се бях върнал от отразяване във Северен Виетнам за „Таймс“ – аз бях вторият официален американски репортер, на когото беше дадена виза от Ханой – и ние щяхме да обсъждаме това. Бях писал за позицията на Северен Виетнам  относно тайните мирни разговори, които Кисинджър беше провел с виетнамците в Париж, но не това беше проблемът. Той искаше, както заключих, да ме поласкае. Нямаше никакво съмнение, че в качеството си на напълно неконтролируемо острие, което внезапно се е установило в „Таймс“, аз представлявам особен интерес.

Той ме попита за впечатленията ми от северновиетнамците, които съм събрал отблизо за триседмичното си посещение в Ханой и на други места на север. Бях воден в райони, които са били обект на масирани бомбардировки, и станах свидетел на невероятната способност на Севера да поправя бомбардирани ж.п. линии в рамките на няколко часа след атаките. Допълнителни релси и техника, нужни за поправянето им, бяха скрити на всеки няколкостотин метра по протежение на атаките, от Ханой до главното пристанище в Хайфонг.

Попита ме за настроението на жителите на Ханой. Казах му, че не съм видял признаци на паника, страх или отчаяние при множеството си неохранявани (както си мислех) разходки из града. Всъщност, всяка сутрин група ученици, които отиваха на училище и ме бяха видели, когато пристигах, минаваха по едно и също време покрай моя хотел – а аз се стараех да бъда отпред по същото време – и ме поздравяваха весело с „Добро утро, господине!“ на английски. Но винаги си давах сметка, че се намирам на вражеска територия.

Учениците и други анекдоти накараха Кисинджър да повика изтъкнат бивш посланик, който беше негов старши помощник по делата, свързани с войната, и на когото той каза пред мен с подчертано фалшив гняв: „Този младеж ми дава повече информация за настроенията на Север, отколкото получавам от ЦРУ.“ Помня, че си помислих „Наистина ли? Това ли е всичко, с което той разполага? Този човек наистина ли мисли, че това явно ласкателство ще ме спечели?“

През следващите няколко години Кисинджър продължи да отговаря на обажданията ми, с уговорката, че всичките ни разговори ще бъдат, както той се изрази веднъж, „съвсем извън протокола“. Нямах право да го цитирам по име и научих години по-късно, че съм бил единственият в нашите телефонни разговори, който е играл по правилата. Един учен, който прави изследване за Кисинджър, ми каза, че моите привидно частни разговори с този човек са били протоколирани в рамките на няколко часа от провеждането им – той беше получил копия по силата на Закона за свобода на информацията – и са били предоставяни на Кисинджър или на дългогодишния му помощник армейския генерал Алекзандър Хейг.

Бях оттеглен от виетнамския ритъм на събитията от Розентал в края на 1972 г., въпреки горещите ми възражения, когато избухна скандалът „Уотъргейт“ и „Таймс“ беше разтърсен от репортажите на Боб Удуърд и Карл Бърнстийн от „Вашингтон Пост“. Аз трябваше за пореден път да пиша за Кисинджър, чиято готовност да направи всичко възможно, за да запази благоволението на Никсън, не знаеше граници.

През пролетта на 1973 г. висш служител от ФБР, на когото предстоеше скорошно пенсиониране, и който очевидно споделяше явната ми несимпатия към Кисинджър, ме покани на обяд в заведение близо до централата на ФБР, което беше свърталище на високопоставени шефове от ФБР. Беше истински стъписваща покана, но в онези дни имаше много такива моменти покрай разпадането на администрацията на Никсън, така че отидох. Имахме приятен разговор за капризите на Вашингтон и когато обядът свърши, той ме помоли да изчакам за малко, преди да напусна ресторанта – щях да намеря пакет, оставен на стола му.
Той съдържаше шестнайсет строго секретни разрешения за подслушване на телефонни разговори от ФБР, като всички, с изключение на две от тях, бяха подписани от Кисинджър. Тези подслушвания включваха няколко репортери, десетина души от персонала на самия Кисинджър по сигурността, както и страши съветници на държавния секретар и на секретаря по отбраната. Документите уточняваха, че подслушвателните устройства ще бъдат инсталирани на домашните телефони на набелязаните обекти и включваха имената на техниците от ФБР, които щяха да инсталират устройствата.

Отне ми ден-два да издиря неколцина от техниците и да потвърдя, че документите са истински. Знаех, че трябва да направя това, преди да кажа на старшите редактори в „Таймс“ с какво разполагам. При положение, че Никсън беше разпънат, Кисинджър беше човекът, който движеше всички външнополитически въпроси, включително и зараждащата се тогава криза в Близкия Изток.

Започнах с телефонно обаждане до Кисинджър. Незабавният отговор беше тотално отричане и гняв, че е бил обвинен в такава полицейска държавна тактика. Последва второ обаждане, което не беше неочаквано, в което се каза, че му е дошло до гуша постоянно да бъде злепоставян от пресата и че ще подаде оставка. Половин час по-късно Джеймс Рестън, познат на всички като Скоти, чудесният колумнист на „Таймс“, който беше близък с Кисинджър, макар и запознат с недостатъците му, се приближи до бюрото ми с обувките си, подобни на пантофи, които понякога носеше в редакцията, и ме попита осъзнавам ли, че Хенри е бил сериозен по отношение на оставката си.

Беше невъзможно да не харесваш Скоти, но той очевидно не беше сигурен, че моят начин на репортерстване е присъщ на „Таймс“. Като евреин, предишната зима бях пожелал доброволно да работя на две смени в редакцията във Вашингтон на Бъдни вечер, което най-често означаваше, че трябва само да напиша някоя история за времето, или някаква друга, също толкова тривиална. Само аз, някоя хубава книга и един машинописец, от сутринта до късно през нощта. По едно време Скоти, облечен в смокинг, заедно с жена си и един виден вашингтонски дипломат и неговата жена, нахлуха в редакцията. Предположих, че магазините за алкохол в града са затворени и Скоти, който явно беше леко почерпен, са дошли да вземат една-две бутилки от кабинета му. Рестън ме погледна много хладно и каза – още се смея, като си спомням – „Ей, Хърш, няма ли да вземеш някое ексклузивно интервю от Исус за допълнителното издание?“

Може би трябваше да сте присъствали, за да оцените историята, но Скоти беше сериозен. Той беше там, където беше – най-уважавания колумнист на „Таймс“ – защото президентите и техните миньони знаеха, че на него може да се разчита при криза да предаде тяхната гледна точка. А аз пишех истории, особено за вероятното участие на Кисинджър в неправомерните действия на Никсън, които Скоти не мислеше, че вестникът трябва да публикува.

Измънках нещо на Скоти, от сорта на това, че не е моя работа дали Кисинджър напуска, или не, и продължих да пиша историята за „Ню Йорк“. Крайният срок за заглавната страница беше около 19:00 ч. и малко преди това Ал Хейг ми се обади по телефона. „Сиймур“, каза той, което привлече вниманието ми – хората, които ме познават, включително и Ал, ме наричат „Сай“ – и каза следните думи, които никога няма да забравя: „Вярваш ли, че Хенри Кисинджър, еврейски бежанец от Германия, който е загубил тринайсет членове на семейството си от нацистите, би могъл да участва в подобни тактики на полицейска държава, като подслушването на собствените си помощници? Ако има някакво съмнение, длъжен си пред себе си и пред убежденията си и пред страната си да ни дадеш един ден, за да докажем, че твоята история не е вярна.“

Разбира се, знаех, че Кисинджър е помолил Хейг да направи това глупаво обаждане, но той го направи. Историята излезе на първа страница на следващата сутрин, а Кисинджър оцеля, в което аз бях сигурен. Той трябваше да бъде хванат с нож в ръката, от който капе кръв, и тяло, което все още потреперва, за да понесе някакви последствия за действията си.
Но той провали кариерите на някои от хората, които вършеха мръсната работа вместо него в бюрократичния апарат, както научих няколко месеца след присъединяването си към „Таймс“. Имаше скандал, в който беше замесен генерал от военновъздушните сили с четири звезди, на име Джон Лавел, който беше публично уволнен и разжалван, след като призна, че тайно е оторизирал екипа си от военновъздушните сили в Тайланд да извърши бомбени мисии по непозволени цели в Северен Виетнам. Позорът на Лавел беше публичен, което беше необичайно, и никой повече не го видя.

В началото на развиващата се мистерия с Лавел, бях повикан от Отис Пайк, демократ от Ню Йорк в Комисията по въоръжените сили в Камарата на представителите. Пайк е служил като пилот на бомбардировач на морската пехота в Тихия океан по време на Втората световна война и настоя да разнищя историята. Каза ми, че не може да каже всичко, което знае, но че аз трябва да намеря Лавел и да го накарам да говори.

Бях научил през годните, докато отразявах дейността на Пентагона за „Асошиейтед прес“ в средата на 60-те, за ползата от телефонните указатели. Знаех също и че Лавел, който беше назначен в Пентагона години по-рано като генерал с две или три звезди, без съмнение имаше някой умен капитан, или дори двама, от военновъздушните сили, назначени като негови лични помощници. Имаше шанс някой от най-близките му помощници да е в Пентагона вече като майор или подполковник.
Разбира се, намерих един, който живееше в предградията. Обадих му се в дома му същата вечер и не пропуснах да му кажа кой съм и какво искам: да намеря Лавел и да разбера какво, по дяволите, става. Той ми даде информацията, която ми трябваше. Намерих Лавел на следващия ден, докато играеше голф с двамата си сина сред природата на Мериленд. Винаги съм обичал голфа и ударих няколко стика с него и момчетата – репортерът би направил всичко, за да накара някого да говори. Лавел, който не знаеше нищо за мен, освен фактът, че мога да удрям с голф-драйвера, каза на момчетата си да чакат в колата и ме заведе в бара на клубхауса.

Беше много горещо, помня, и ние двамата си взехме студена „Miller High Life“. Отпих глътка и помолих Лавел да ми каже какво, по дяволите, стана. Той беше спокоен, каквито са бойните пилоти, и ми каза, че в период от около шест месеца той наистина е оторизирал бомбени рейдове в Северен Виетнам, които са били забранени. Предпазвал е заместниците си, каза, като не им е казал, че няма специална оторизация от Вашингтон да върши това.

Помня добре последвалата размяна на реплики. Аз казах: „Хайде, генерале, ако бяхте направили това, което казахте, и Вие, и аз знаем, че щяхте да бъдете изправен пред военен съд.“

Лавел ме погледна спокойно и каза: „Кажете ми, кога беше последният път, когато генерал от военновъздушните сили с четири звезди или адмирал, е бил изправен пред военен съд?“ Не знаех отговора.

В този момент наистина започнах да харесвам този човек. Усещах – просто го знаех – че той е получил нареждания по заден канал да извърши нелегалните бомбардировки и че тези заповеди трябва да са дошли от Кисинджър и Никсън. Казах му това, а той не каза нищо.

Казах на генерала, че ще публикувам обясненията му, но ще направя и предположението, че той е поел отговорността вместо Белия дом, защото президентът и неговият съветник по националната сигурност са искали да разширят войната срещу Северен Виетнам, без да го правят официално.

Така и направих. В продължение на седмици писах за бъркотията около Лавел в „Таймс“. Накрая бяха организирани изслушвания от един сенатор, Джон Стенис, консервативен демократ от Мисисипи, който беше председател на Сенатската комисия по въоръжаването. Стенис беше ястреб що се отнася до войната във Виетнам и фанатик по отношение на афроамериканците, но подозираше, че Кисинджър стои зад позора на Лавел и ме подкрепяше да направя каквото мога. С него продължихме да разговаряме – можех да го търся по всяко време, когато поисках, по частна телефонна линия в кабинета му – докато Никсън не напусна поста. С него бяхме поредната странна двойка.

Написах серия от материали за Лавел, които бяха пълни с твърдения, че генералът е направил това, което е направил, заради Кисинджър и Никсън, но генералът избра да спази ангажимента си към хората в Белия дом. Десет години по-късно, когато записите от Белия дом на Кисинджър и Никсън станаха публично достояние – Лавел почина през 1979 г. – имаше няколко рзговора между Кисинджър и Никсън за тежкото положение на Лавел по времето, когато първите ми материали за него бяха публикувани в „Таймс“.

За негова чест, Никсън се е чувствал виновен за дерайлирането на генерала, както написах в един мемоар отпреди няколко години. „Не искам да бъде превръщан в изкупителна жертва“, казва той на Кисинджър. Няколко дни по-късно, когато във вестниците се появяват съобщения за възможни изслушвания в Сената по повод уволнението на Лавел, Никсън отново казва на Кисинджър: „Просто не ми се иска да го вкарвам в това нещо, а после той да се изложи“. Кисинджър го призовава да не се намесва. Никсън се съгласява да не го прави, но отново казва, почти през сълзи: „Не искам да навредя на невинен човек.“
Сякаш президентът е вярвал, или е предпочел да вярва, че няма властта да се намеси. Намирал се е, в този момент на двуличие, в ръцете на Кисинджър.

Източник: seymourhersh.substack.com, Превод: Гласове

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here