Пиесата „Големанов” на драматурга Стефан Костов вече повече от век се играе с небивал успех, защото темата, която третира, се оказва вечна за нашата действителност
В едно интервю пред в. „Русенска поща“ от 8.X.1928 г. Ст. Л. Костов разказва как е до-стигнал до идеята за създаване на своята най-хубава творба:
„Зародишът на Големанов е една царска табакера. Това беше преди Балканската война. Един народен представител имаше подарък от царя, златна табакера. Царските подаръци се ценяха много, като знак на голямо благоволение. И този щастливец си въобрази, че височайшият дар му носи и министерски портфейл. Не е чудно да е бил насърчен да мисли така, не зная, различно се говореше тогава. Но той не стана министър, защото шефът на партията се противопостави. Аз се залових здраво с царската табакера да изкарам една комедия. Сюжетът се сложи в главата ми и колкото повече мислех по него, толкоз по-ясно изпъкваше фигурата на Големанов — това име му дадох още тогава. Но превратна е съдбата и на книжните герои. И Големанов с течение на времето претърпя своите превращения. От кротък и добър човечец стана хитър и лукав скъперник. А точката, която през голямата война взех от устата на един наш главен секретар и я турих в устата на Големанов, го направи по-смел и по-натрапчив. От целия сюжет за царската табакера пък останаха само две думи в комедията, които Големанов казва в края на второто действие“. („Забравих да си взема… табакерата… царската табакера!…”)
И още няколко култови фрази на героя на Ст. Л. Костов, които ако се абстрахираме от пиесата, звучат сякаш казани току-що:
„Като рекохте Големанов министър, та министър… на ви го най-после министър! А каква работа, а каква отговорност го чака, това и на ум не ви минава. Ех, ще се работи, няма какво, цял живот съм работил и пак ще работя… Дайте ми само работа, не че ме е страх.”
„Да, днес Търговията, а тази вечер Земеделието и занапред все това министерство. Въпрос на комбинация. Човек трябва да е готов за всяко министерство.”
„Един Големанов за народа си е давал жертви и пак ще дава .. . Няма какво, тежка е съдбата на държавниците и на царете … те не принадлежат на себе си . ..“
„Големанов за ордени не работи и за делата си не чака никаква награда.”
„Това съм аз… Големанов… учителят Големанов! Нека види мало и голямо, как от прост учител с труд и чест се издигнах на най-високото стъпало, на върха!”
„Уморен съм, Енчо, уморен съм!… Малко ли мъки и тревоги бяха тия три-четири дни? Блесне надежда и тръгне на добре, току изведнъж стой и тич нагоре-надолу, обърне се, тръгне и ха-ха, хоп изведнъж назад… като лодка, която се бори с вълните, докато стигне на брега… Най-после, слава богу! Само който не е ставал министър, той не знае каква е мъка.”
„Хубаво е да си министър, дявол да го вземе! Власт… Чест… Слава! Министър Големанов! (Движение с ръката, като че ли се подписва.) Най-високото стъпало, на върха, по-нагоре — небе!…“
„Не, тъй партия не се води. Тук хората пари харчат, време губят, спокойствие жертват, туй се казва, богатства за благото на народа залагат — не, те настрана! Ха-а, това вече не се търпи, това е политически скандал, какъвто никъде по света няма . . . Не, каквото щеш, казвай, не вървим добре. Способното, почтеното — настрана, негодното, безчестното — налице! … Питам се аз: какво прави тоз, който от най-високо място оправя съдбините на отечеството ни, какво мисли короната?”
„Кой е царят?… Кой е шефът?… Как смеят да си играят с оставка, как смеят да ми отнемат министерството, което целокупният народ ми е дал… Как смеят?.. Кои са те?…
Вън…всички вън!… Тук аз съм министър… аз съм шеф… аз съм цар!… Точка!”
AFISH.BG
