Американската атака срещу Иран може и да не е заличила ядрените му амбиции, но ги е върнала с години назад… Все още няма доказателства, че Иран е бил на прага да се превърне в ядрена сила. Но както светът знае от десетилетия, Израел поддържа значителен ядрен арсенал, за който официално твърди, че не съществува
автор: Сиймор Хърш, seymourhersh.substack.com
Сателитно изображение на ядрения изследователски център в Исфахан в Иран показва видими щети по конструкциите и близките входове на тунели от скорошни американски въздушни удари.
/Сателитно изображение (c) 2025 Maxar Technologies/
Започнах кариерата си в журналистиката в началото на 60-те години на миналия век като репортер за City News Bureau of Chicago, вече отдавна несъществуваща местна информационна агенция, създадена от чикагските вестници през 1890-те години, за да отразява действията на полицията и пожарната, кметството, съдилищата, моргата и т.н. Това беше тренировъчна площадка и основното послание за амбициозните репортери беше: „Ако майка ти казва, че те обича, провери го.“
Това беше послание, което бих искал нашите кабелни мрежи да приемат присърце. CNN и MSNBC, базирайки репортажите си на предполагаем анализ на Агенцията за военно разузнаване (The Defense Intelligence Agency – DIA), последователно съобщават, че нападенията на военновъздушните сили в Иран на 22 юни не са постигнали основната си цел: пълно унищожаване на ядрения капацитет на Иран. Американските вестници също се присъединиха, но именно двата номинално либерални кабелни канала, с неприязънта си – или дори презрението си – към президента Доналд Тръмп, бяха причината за ранното отразяване.
Нямаше никакъв анализ от страна на DIA. Всички американски подразделения, които участваха в атаката, трябва да подадат „доклад за последващи действия“ до DIA след военно сблъсък. В този случай докладът би дошъл от Централното командване на САЩ, разположено във военновъздушната база Макдил в Тампа, Флорида. CENTCOM е отговорно за всички военни операции на САЩ в Близкия изток, Египет, Централна Азия, Афганистан и Пакистан. Един американски служител, участвал в процеса, ми каза, че „първото нещо, което трябва да се направи, е да се каже на шефа ви какво се е случило“. Именно този първоначален доклад за бомбардировката е препратен до щаба на DIA по поречието на река Потомак във Вашингтон и е копиран или обобщен от някой, който не е упълномощен да го прави, и е изпратен до различните медии.
Мнението на мнозина, участвали в планирането и изпълнението на мисията, е, че докладът е бил обобщен и изтекъл „с политически цели“ – за да се хвърли незабавно съмнение върху успеха на мисията. Ранните доклади стигнаха дотам, че предполагаха, че ядрената програма на Иран е оцеляла след атаката. Седем американски бомбардировача B-2 „Spirit“, всеки от които носеше по два дълбокопроникващи „разрушителя на бункери“ с тегло 30 000 паунда, бяха прелетели безпрепятствено от базата си в Мисури до основната цел: иранското ядрено съоръжение Фордо, скрито дълбоко в планина на двадесет мили северно от град Кум.
Планирането на атаката започна със знанието, че основната цел – работната зона на ядрената програма – е заровена на поне 260 фута (около 80 метра) под скалистата повърхност във Фордо. Газовите центрофуги, въртящи се там, многократно обогатяваха уран в така наречената каскада, не до ниво, подходящо за оръжейни цели – изотопи на уран-235, обогатени до 90 процента – а до 60 процента. По-нататъшната обработка за създаване на оръжейни урани, ако Иран реши да го направи, можеше да се извърши за няколко седмици или по-малко. Групата за планиране на ВВС също беше информирана преди бомбардировката, най-вероятно от израелците, които имат обширна шпионска мрежа в Иран, че повече от 450 паунда (182 кг) от обогатения газ, съхраняван във Фордо, е бил транспортиран на безопасно място в друг жизненоважен ирански ядрен обект в Исфахан, на 215 мили южно от Техеран. Исфахан беше единственото известно съоръжение в Иран, способно да преобразува газа от Фордо във високообогатен метал – критичен ранен етап от изграждането на бомбата. Исфахан също беше отделна цел на американската атака срещу Фордо и беше унищожен от ракети „Томахоук“, изстреляни от американска подводница, действаща в Аденския залив, край бреговете на Йемен.
Като журналист, който от десетилетия отразява зараждащата се ядрена криза в Близкия изток, на мен и на информираните ми приятели във Вашингтон и Израел ми се струваше ясно, че ако Фордо някак си оцелее след атаката си с унищожаване на бункери, както първоначално беше предложено, и продължи да обогатява още уран, Исфахан няма да го направи. Без обогатяване, без иранска бомба.
От години съм разочарован и ядосан от новинарските предавания по кабелната телевизия, включително и от Fox News, и реших да опитам да разбера истинската история. Ако майка ти казва, че те обича, провери го. И проверих достатъчно, за да споделя.
Казаха ми, че „първият въпрос за американските проектанти е бил колко голямо е самото работно пространство във Фордо? Дали е било структура? Трябваше да разберем това преди да се отървем от него.“ Някои от проектантите са изчислили, че работното пространство „е с размерите на две хокейни пързалки: 200 фута дължина и 85 фута ширина“. То е възлизало на 34 000 квадратни фута. Височината на подземното работно пространство е била приета на десет фута и половина – не ми беше казано за произхода на това предположение – а размерът на целта е определен на 357 000 кубически фута.
Следващата стъпка беше да се измери мощността на дузината или повече бомбардировачи на бункери, които бяха планирани да бъдат „внимателно разположени и пуснати“ от американските бомбардировачи B-2, използвайки най-модерните системи за насочване. (По време на една среща на високо ниво във Вашингтон, един от плановиците на ВВС беше попитан какво ще се случи, ако системите за насочване на B-2 бъдат повредени от външен сигнал. „Ще пропуснем целта“ беше отговорът.)
Бях уверен, че дори грубата оценка на работното пространство във Фордо да е далеч от вярната, бомбардировачите, насочени към Фордо, носеха по 30 000-килограмова бомба с експлозивен товар до пет хиляди паунда, което беше повече от достатъчно, за да унищожи митичните хокейни пързалки или дори много по-голямо работно пространство.
Някои от бомбите са били снабдени и с така наречения взривател с твърдо засичане на целта, който е позволявал на бомбите да проникнат през множество слоеве на обект като Фордо, преди да детонират. Това е максимизирало разрушителния ефект. Всяка бомба, пусната последователно, е създавала сила от развалини, която е причинявала нарастващ хаос в работните зони дълбоко в планината.
„Бомбите си направиха собствена дупка. Ние построихме стоманен куршум от 30 000 паунда“, каза ми служителят, говорейки с гордост за разрушителите на бункери.
Най-важното, каза той, е, че не са открити следи от радиоактивност след удара – още едно доказателство, че 450 паунда обогатен уран са били преместени от Фордо до обекта за преработка в Исфахан преди американската атака там, която е била с кодово име „Midnight Hammer“. Тази операция включваше трети американски удар по още едно ядрено съоръжение в Натанз.
„Военновъздушните сили имат всичко от списъка за разстрел“, каза ми служителят. „Дори Иран да възстанови някои центрофуги, пак ще се нуждае от Исфахан. Без него няма капацитет за преобразуване.“
Защо, попитах аз, да не се каже на обществеността за успеха на нападението и за факта, че Иран вече не притежава потенциално ядрено оръжие?
Отговорът: „Ще има свръхсекретен доклад за всичко това, но ние не казваме на хората колко усилено работим. Казваме на обществеността това, което смятаме, че иска да чуе.“
Американският служител, попитан за бъдещето на иранската ядрена програма, бързо призна, че „има комуникационен проблем“, когато става въпрос за съдбата на програмата.
Намерението на организаторите на удара, каза той, „беше да попречат на иранците да създадат ядрено оръжие в близко бъдеще – около година – с надеждата, че няма да опитат отново. Ясното разбиране беше, че няма очакване да се „заличи“ всеки аспект от ядрената им програма. Дори не знаем какво е това“.
„Унищожаването означава, че елиминирането на ядрената програма на Иран е пълно. Планирането и резултатите са, че чашата е наполовина пълна. За критиците на Тръмп резултатите са, че чашата е наполовина празна – центрофугите може да са оцелели, а четиристотин паунда (180 кг) 60-процентно обогатен уран липсват. Не може да се гарантира, че бомбите ще проникнат в камерата на центрофугата… твърде дълбоко, но биха могли да ги покрият [с камъни и други отломки от бомби] и в процеса да им причинят неизвестни щети.“
„Дали 60-те процента [обогатен уран] са били там или не, е без значение, защото без центрофуги те не могат да го рафинират до оръжейно качество. Към това добавете и изследванията, рафинирането и превръщането от газ в метал – необходими за бомба – в Исфахан също са изчезнали.“
„Резултати? Чашата е наполовина пълна… няколко години почивка и несигурно бъдеще. Така че сега защитата на Тръмп е Пълна чаша. Критици? Наполовина празна. Реалност? Наполовина пълна. Ето ви.“
Непосредственият бенефициент от използването на американска сила в Иран няма да бъде по-спокойният Близък изток, а Израел и премиерът Бенямин Нетаняху. Израелските военновъздушни сили и армия все още убиват огромен брой палестинци в Газа.
Все още няма доказателства, че Иран е бил на прага да се превърне в ядрена сила. Но както светът знае от десетилетия, Израел поддържа значителен ядрен арсенал, за който официално твърди, че не съществува.
Това не е история за по-голямата картина, която е объркана, а за успешна мисия на САЩ, която беше обект на много небрежни репортажи заради един омразен президент. Щеше да е пробив, ако някой от водещите медии беше говорил или писал за двойните стандарти, които са в полза на Израел и неговия ядрен чадър, но в Америка това си остава табу.
