В България вече не е достатъчно да плащаш за това, което потребяваш – трябва да плащаш и за правото да можеш да потребяваш.
Новият Закон за водоснабдяването и канализацията, приет на първо четене от депутатите със 118 гласа „за“, въвежда т.нар. такса за достъп до услугата. С други думи, дори и ако не пуснеш нито капка вода от крана, сметката пак ще те намери.
Официалният аргумент е стар като бюрокрацията: стабилност на приходите, европейски модели, модернизация, инвестиции…
Но зад тези технократски фрази стои нещо съвсем друго – прехвърляне на тежестта от некадърното управление върху обикновения гражданин.
Когато държавата не може да намали загубите по мрежата, които надхвърлят 60% в някои региони, тя реши да компенсира това не с реформи, а с нови такси.
Абсурдно е да плащаш за „достъп до вода“ в страна, в която цели населени места месеци наред живеят на воден режим, а ВиК дружествата са потънали в дългове и неефективност. Това не е европейски модел, а узаконен грабеж.
Тази мярка е дръзка провокация, тя удря по най-бедните, по пенсионерите, по онези, които пестят понеже нямат избор.
Парадоксът е жесток: колкото по-разумно живееш, колкото по-малко натоварваш системата, толкова по-несправедливо ще бъдеш наказан.
И така, след новите солени такси за ток, газ и вода, нетаксуван остава само въздухът – последното безплатно нещо.
Не се съмнявайте – и за него някой вече изчислява Такса „Достъп“.
