НЯМА „ДРУГ ПЪТ“
Наближават президентските избори – и е любопитно, в какво състояние са двамата основни съперника.
Наясно сте, но все пак не е лошо за всеки случай да уточня: това са Народът и политическата класа – която, с цялото й привидно разнообразие от партийни субекти, все повече изглежда като едно цяло, поне в отношението към Народа. Тя просто не може да се справи с него и вече не му обръща внимание, дори няма желание да прикрие това.
От своя страна, Народът е убеден, че напълно е изоставен от политиците – във всяко отношение, във всичко.
Доньо Донев, големият майстор на анимацията и карикатурата, казваше, че Народът е свикнал да я кара някак дори полуудавен.
Един от безсмъртните лафове на Доньо беше: „Когато водата ти стигне до шията – вдигни глава!“
Не е известно, колко пъти сме се спасявали с вдигане на главите.
Но дори да не оцелеем, винаги мрем с гордо вдигнати глави -и това трябваше да ни напомня скритият сарказъм на тази фраза.
Тя няма нищо общо с истината, но ние и с това сме свикнали. Хора, които живуркат с вода до шията, са свикнали с всичко – дори и с това, че и Истините им са полуудавени…
Днес Народът с мъчителни усилия се опитва да направи поне няколко хода в играта на оцеляване, която са му натрапили и в която той изглежда като съвсем незначителен съперник.
Непрекъснато го души и недостигът на време – още от онези 500 години…
А, всъщност, и какъв ход би могъл да изиграе, когато срещу себе си има противник, който продължава да го притиска с необяснимо, но видимо враждебно упорство – и това са собствените му политици…
Как тогава да не се затвори в себе си и апатията му – отблъскваща, но само на пръв поглед – да не е неговото отмъщение.
И е прав – защото доброто навестява българина винаги със закъснение или пристига, натоварено с някакъв допълнителен данък.
Струва ми се, че така изглежда Той в навечерието на президентските избори.
В кампанията за тях вниманието на публиката вероятно ще бъде обсебено от сюжетите от нападателния арсенал на двамата основни кандидати – Йотова, Гюров.
Но дори те да са опаковани със сериозни аргументи, никак не е сигурно, как ще реагира обикновеният българин. Той отдавна и, както изглежда, трайно е загубил интерес към изборите – за него те са се превърнали в някакво скучно дефиле на досадни, често и превтасали манекени.
И изобщо не го занимава фундаменталния въпрос: как се формира властта в България.
Разбира се, посредниците-комисионерите на урсулките от Брюксел ще се опитат да го убедят в предимствата на новите ценности, в които той е затънал, но въобще не успява да ги забележи. Или, ако успее да го стори, започва безкрайно дълго да пресмята нещо. Всичко това може да съкруши и най-безмилостните посредници.
В един момент те могат напомнят за една картина от недалечното минало, което все още е живо в паметта на по-възрастните измежду нас: виждаме, сякаш на живо, един отчаян уличен продавач на боза, който все още не е успял и вероятно няма и да успее да разкара стоката си – и се влачи примирено в настъпващият полумрак…
Затова и обикновените нашенци все по-малко вярват на всевъзможните продавачи на Надежда – и така ще бъде, докато не се намесят ясните европейски гласове – тогава, когато се откроят – които имат куража да предвидят какво ни очаква в Бъдещето.
В момента обаче това няма как да се случи, понеже е очевидно, че Европа е смазана от фантазьори, от невзрачни водачи, които може би последни ще научат, че Мракът неусетно е погълнал всичко.
А в него нашите полит- малчовци съвсем ще загубят посоката…
Как ще протекат дебатите – ако изобщо ги има – особено основният, между Йотова и Гюров?
Засега изглежда, че Гюров по-скоро ще е в ролята на Цецка Цачева от онзи паметен неин двубой с Радев. Но знае ли човек, какво може да се случи, джобовете на Гюров може да се окажат по-дълбоки – не се стряскайте, искам да кажа, че там може да има и някоя изненадващо свястна идея.
Гюров вече разигра сюжетът за прекалената милозливост, проявена от президентството към помилвани наркотрафиканти – и получи, струва ми се, известно предимство, колкото и обтекаемо да е тълкуването на тази милозливост или може би тъкмо заради това.
Екипът на Йотова трябва да компенсира това предимство, но с нещо конкретно и наистина значимо за обикновените хора. При това, изобщо не бива да посяга към някои обстоятелства около избора на Гюров за служебен премиер.
По-важното е, че всичко вече е подвластно на инерцията, следвана от повече от три десетилетия. Тя трудно може да бъде преодоляна – въпреки че превръща нашенската политика в нещо безлично, сакато, стерилно – и то тогава, когато са нужни нестандартни, дори брутални подходи и решения.
Докарали сме се дотам, че нашите „първенци“ се страхуват дори да се сетят за поговорката „Интересът клати феса“, камо ли да се вслушат в съвета, който е вложен в нея…
Тук е мястото за една история с известния писател Божидар Божилов. Той е в Америка, за да намери великия Уилям Сароян и да го уговори да участва в една от знаменитите софийски писателски срещи. Седи си една късна вечер Божидар в бара на хотела, в който е отседнал, пийва си нещо – и, хоп, до него цъфва една прелестна дама, която без излишни приказки го кани да я придружи до стаята й.
В този момент Божидар може да бъде оприличен на съвършеното копие, ако щете дори на прототипа на изтерзан соц интелектуалец, който непрекъснато си въобразява, че е следен, но това изобщо не гаси желанията му. Хем-боли – хем сърби.
Божидар, все пак, успява някак да смутолеви: „Може би някоя друга вечер, някой друг път“…
А тя му казва: „В тези работи друг път няма , господине“.
Вие направете връзката с нашия разказ дотук.
А иначе, на нашите политици и през ум не им минава, че Народът също може да участва поне в някои от дебатите, които определят съдбата му.
Но това вече го знаете.
