В мащабно интервю за швейцарското издание Die Weltwoche, проведено от журналиста и издател Роджер Кьопел, руският телевизионен водещ и политически коментатор Владимир Соловьов говори откровено за своя живот, за Русия, за Запада и за причините, поради които според него двете страни все по-трудно се разбират. В първата част на разговора Соловьов разказва за произхода си, за академичната си кариера, за годините в Съединените щати и за пътя си към голямата журналистика. Във втората част на разговора темите са историческата памет, отношението към Втората световна война, фигурата на Бандера, руското усещане за сигурност и причините Москва и Европа постепенно да изгубят способността да се разбират.
Кой е Владимир Соловьов?
Въпрос: Нека не започваме с политиката, а с няколко лични въпроса. Как бихте се представили пред западен зрител, който е чувал много за вас, но никога не ви е слушал пряко?
Владимир Соловьов: Откъде да започна? Роден съм в Москва на 20 октомври 1963 година в еврейско семейство. Не бих казал религиозно семейство, но безспорно еврейско. Родителите ми бяха изключително интелигентни и образовани хора. Майка ми е легенда. Вероятно най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Майка ми е всичко за мен – красива, умна, блестяща жена.
Понякога се случва дори най-прекрасните майки да родят хора, които на Запад са мразени, без онези, които ги мразят, изобщо да знаят защо. Те просто обичат да мразят.
Аз съм руснак от еврейски произход и се гордея изключително много с това, че съм руснак. Мисля на руски език. Обичам родината си. Познавам руската история достатъчно добре. Нямам розови очила, но съм достатъчно възрастен, за да гледам на света такъв, какъвто е.
От инженерството към международната икономика
Въпрос: По образование сте икономист?
Владимир Соловьов: Не. Аз съм инженер. Съветски инженер. Завърших Московския институт за стомана и сплави, специалност „Физикохимия“, с насоченост към диамантите и диплома с отличие.
След това прекарах три години в следдипломна подготовка и работа по дисертация в Института за световна икономика и международни отношения. Постъпих там, когато директор беше Александър Яковлев – добре известен член на Политбюро и по едно време посланик в Канада. Той беше една от най-влиятелните фигури на либералното течение през епохата на Горбачов. Дисертацията си завърших вече по времето, когато директор на института беше Евгений Максимович Примаков. Познавах Примаков още от 1980 година.
Въпрос: Ако не греша, занимавали сте се и с философия, а също така сте преподавали в Съединените щати?
Владимир Соловьов: Да. След това бях поканен в Университета на Алабама в Хънтсвил, в Училището по бизнес администрация. Това е място, където тревата е зелена, небето е високо, мъжете карат пикапи, жените – автомобили, а войната още не е приключила. Имам предвид Гражданската война, а не някоя друга.
Много харесвах това място.
Американските години
Въпрос: Колко време прекарахте в Съединените щати?
Владимир Соловьов: Не чак толкова много. Няколко години. Но непрекъснато пътувах. През деветдесетте години прекарвах доста време във Филипините, Великобритания и Съединените щати. Занимавах се с бизнес и бях постоянно на път.
Въпрос: Как един преподавател и учен се превръща в телевизионен водещ?
Владимир Соловьов: Вероятно по грешка. Очевидно в някакъв момент съм завил в погрешната посока.
Докато бях в Университета на Алабама, преподавах сравнителни икономически системи като гост-професор. Постепенно започнах да се занимавам с консултантска дейност и с производство на сценично и дискотечно осветление заедно с един много интересен британец, който беше сред пионерите в тази индустрия във Великобритания.
По-късно той ме покани да се върна в Русия, за да развиваме бизнес там. По онова време взех няколко решения, които впоследствие бих определил като доста рисковани. Едно от тях беше срещата ми с президента на Съединените щати Джордж Буш-старши.
ФБР прояви значителен интерес към това посещение, защото по онова време не беше съвсем обичайно руски гражданин, работещ в Хънтсвил – град, свързан с ракетните технологии и американската космическа програма – да се появява във Вашингтон без предварително уведомление.
В един момент ме повикаха в университета. Казаха ми, че се справям отлично, че курсовете ми са популярни и че много студенти се записват при мен, но са получили определени препоръки и биха предпочели да прекратят договора ми.
Тогава се наложи да се захвана с какво ли не, за да издържам семейството си. Съпругата ми беше бременна. Започнах собствен консултантски бизнес в сферата на недвижимите имоти. Именно тогава, на среща на Ротари клуб, се запознах с човека, който по-късно ме убеди да се върна в Русия.
Интересното е, че по същото време един мой приятел ме убеждаваше да запиша право. Той смяташе, че умея да убеждавам хората и че бих бил добър адвокат. В крайна сметка реших да дам още един шанс на съдбата.
Как започва кариерата в медиите
Въпрос: А как попаднахте в медиите?
Владимир Соловьов: Благодарение на една жена, която бях уволнил.
Работеше при мен, но непрекъснато закъсняваше. След като напусна, започна работа в една много популярна по онова време московска радиостанция – „Сребърен дъжд“.
Това беше някъде през 1996–1997 година. Водещата на предаването „Английски с усмивка“ се разболя и в радиото започнали да търсят човек, който владее свободно английски език. Тогава тази моя бивша служителка казала: „Бившият ми шеф говори доста добър английски.“
Поканиха ме.
Трябваше да остана един час в ефир. Останах два.
Когато предаването приключи, собствениците на радиостанцията вече ме чакаха пред студиото. Попитаха ме какво трябва да направят, за да ме привлекат в екипа.
Така започна всичко.
Както често се случва в живота ми, успехът дойде почти мигновено.
Америка, Русия и неразбирането между тях
Въпрос: Какво научихте за Америка през годините си там? Какво руснаците обикновено не разбират за Съединените щати и какво американците не разбират за Русия?
Владимир Соловьов: Това е много добър въпрос и вероятно бихме могли да говорим с години по него.
Преди всичко бих казал следното: ако принципите, по които Америка живееше вътре в страната през деветдесетте години, бяха приложени и към нейната външна политика, Съединените щати щяха да бъдат една от най-обичаните държави в света. Проблемът е, че външната политика на Америка няма почти нищо общо с ценностите, които тя изповядва вътре в собственото си общество.
Аз харесвам американците. Харесвах Америка. Чувствах се изключително комфортно там. Не говоря за либералните елити. Говоря за обикновените американци – трудолюбиви, честни, религиозни хора. В много отношения те приличат на руснаците.
Когато говорим за обикновените хора, разликите между руснаци и американци не са чак толкова големи. При либералните елити ситуацията е различна. Аз дори не ги възприемам като истински представители на Америка. Да, те имат американски паспорти, но не уважават принципите, върху които е изградена страната.
От друга страна, американците почти нищо не знаят за руснаците. Това е фундаментален проблем. Външно си приличаме. Изглеждаме като европейци, като американци. Но начинът ни на мислене е толкова различен, сякаш сме дошли от различни планети. Именно затова Западът почти винаги греши, когато се опитва да предвиди какво ще направи Русия.
Ако изглеждахме по-различно, вероятно щеше да ви бъде по-лесно. Щяхте да кажете: „Това са съвсем други хора.“
Киплинг някога е казал, че руснаците смятат себе си за Изтока на Запада, но всъщност са Западът на Изтока. И това също не е напълно вярно. Ние не сме азиатци по манталитет. Ние сме руснаци. Това е отделна цивилизационна идентичност със собствено разбиране за историята, за ценностите и за мястото ни в света.
Именно това съвременните европейци трудно разбират.
Втората световна война и паметта на руснаците
За много европейци Втората световна война е просто една от многото войни в историята. Да, трагична, мащабна и важна, но все пак една от многото. За голяма част от тях по-дълбоката историческа травма остава Първата световна война.
За руснаците е различно.
За нас Великата отечествена война не е исторически епизод. Тя е семейна памет. Това са нашите дядовци, баби, родители и близки. Това са двадесет и седем милиона загинали. Това не е статистика. Това е част от всяко руско семейство.
Затова европейците трудно разбират какво се случва днес в Украйна. От руска гледна точка това не е просто геополитически спор. Това е сблъсък, който се възприема през историческата памет за войната и за нацизма.
Когато на Запад чуят думата „нацист“, мнозина реагират с раздразнение. Казват: „Какви нацисти? Това е минало. Това е история.“
За руснаците тази тема никога не е останала само в учебниците.
Когато видим символи, които свързваме с нацизма, ние не виждаме академичен спор. Виждаме историята на собствените си семейства.
Историята, която Западът не разбира
Въпрос: В предишната част на разговора казахте, че руснаците и западните общества възприемат историята по напълно различен начин. Смятате ли, че именно тук се крие една от основните причини за неразбирателството около войната в Украйна?
Владимир Соловьов: Без съмнение. Според мен Западът така и не успя да разбере как руснаците възприемат собствената си история. За много европейци Втората световна война е едно от големите събития на XX век. За нас тя е нещо много повече. Тя е част от семейната памет. Тя присъства във всяко семейство, във всяка биография, във всяка снимка на дядо или прадядо, останала в стар албум.
Когато руснакът говори за войната, той не говори за абстрактни събития от учебниците. Той говори за свои близки хора. За роднини, които не са се върнали от фронта. За хора, които са загинали в обсадения Ленинград. За семейства, които са били унищожени. За милиони човешки съдби.
Затова реакцията на Русия към всичко, което е свързано с нацизма, е различна. За европейците това често е политически спор. За руснаците е въпрос на памет и на историческо оцеляване.
Защо темата за Бандера остава толкова болезнена
Въпрос: На Запад често не разбират защо руските медии и руските политици толкова често се връщат към темата за Бандера и украинския национализъм.
Владимир Соловьов: Именно защото не познават историята така, както я познаваме ние.
Когато в Русия се спомене името на Степан Бандера, много хора не мислят за исторически спор между учени. Те мислят за конкретни престъпления, за конкретни жертви и за конкретни трагедии. За огромна част от руското общество това не е абстрактна политическа тема.
Аз самият имам семейни причини да гледам на този въпрос по определен начин. Част от моето семейство е пострадала по време на войната. Затова, когато някой се опитва да представя определени фигури като национални герои, в Русия това предизвиква съвсем различна реакция от тази в Европа или Америка.
Тук не става дума само за политика. Става дума за историческа памет.
Войната през очите на руснаците
Въпрос: Искате да кажете, че руснаците гледат на днешния конфликт през призмата на Втората световна война?
Владимир Соловьов: До голяма степен да.
Разбира се, това не означава, че днешната война е буквално повторение на събитията от 1941–1945 година. Историята никога не се повтаря по абсолютно същия начин. Но историческите асоциации съществуват.
Когато руснаците виждат символи, лозунги или личности, които свързват с определени страници от миналото, те реагират по различен начин от западния наблюдател.
На Запад често се гледа на подобни въпроси като на част от културни и политически спорове. В Русия те се възприемат като част от националната памет.
Това е огромна разлика.
И според мен именно тя обяснява защо толкова често говорим едни и същи думи, а влагаме в тях напълно различен смисъл.
Русия и усещането за заплаха
Въпрос: Западните политици често твърдят, че Русия преувеличава заплахите пред своята сигурност.
Владимир Соловьов: Това също е въпрос на различен исторически опит.
Русия има различна история от тази на Съединените щати. Америка е защитена от два океана. Русия няма подобен географски лукс.
През вековете сме преживели множество нашествия. Нашата историческа памет е изградена по различен начин. Когато в Русия се говори за сигурност, това не е теоретична дискусия. Това е тема, която е пряко свързана с историческия опит на страната.
Понякога на Запад изглежда, че хората разглеждат международната политика като академичен спор. В Русия подобни теми се възприемат много по-конкретно.
Това не означава, че Русия винаги е права. Не означава, че няма различни мнения. Но означава, че руското общество възприема въпросите за сигурността много по-емоционално и много по-дълбоко.
Защо Москва и Европа все по-трудно се чуват
Въпрос: Къде според вас се скъса връзката между Русия и Европа?
Владимир Соловьов: Не мисля, че има един конкретен момент. Това беше дълъг процес.
След края на Студената война в Русия съществуваше надеждата, че ще бъде изграден нов модел на отношения. Много хора искрено вярваха, че ще има общо пространство на сигурност, общи правила и взаимно уважение.
Постепенно обаче започна да се натрупва недоверие.
Руснаците започнаха да усещат, че техните опасения не се възприемат сериозно. Че позицията им често се разглежда като нещо второстепенно. Че решенията вече са взети предварително, а от Русия се очаква просто да ги приеме.
Това усещане постепенно се натрупваше години наред.
Когато подобно недоверие се натрупва десетилетия, в един момент то започва да определя политиката.
Историческа памет срещу политическа логика
Въпрос: Значи според вас днес има не само политически, но и психологически конфликт между Русия и Запада?
Владимир Соловьов: Точно така.
Много хора разглеждат международните отношения само през призмата на интересите, икономиката или военния баланс. Всичко това е важно. Но има и друго измерение.
Има памет.
Има идентичност.
Има исторически опит.
Понякога именно тези фактори се оказват по-силни от чистата политическа логика.
Западът често анализира Русия като държава. Руснаците обаче много често мислят за Русия като за цивилизация. Това е съществена разлика.
Докато тази разлика не бъде разбрана, ще бъде много трудно да се намери общ език.
