Разпадането на Русия би застрашило цялата международна система за сигурност, казва пред The Economist Андрей Мелниченко

 

Руският индустриалец Андрей Мелниченко, който е под западни санкции, предупреди в статия за британското списание The Economist, че разпадането на Русия след края на войната в Украйна би застрашило цялата международна система за сигурност. Той смята, че устойчивият мир е невъзможен без суверенитета на двете страни в конфликта, а опитите за лишаване на Русия от независимост само забавят уреждането. Статията е препубликувана и в Lenta.ru. В нея се дават отговори на въпросите: Защо победата над Русия няма да донесе стабилност на света? Какви следвоенни сценарии обсъжда Западът и защо са опасни? Защо предвидимостта е по-важна от съчувствието във външната политика?

Фронтова линия

Големите войни не започват там, където се изстрелват първите изстрели. Фронтовата линия е просто точката, където натрупаният натиск най-накрая пробива. До този момент основите вече са разрушени: езикът на взаимната сигурност, доверието в ангажиментите, споделеното разбиране за това кое е приемливо, способността да се възприема другата страна като част от споделена система, а не като заплаха, която трябва да бъде елиминирана. Когато тези връзки бъдат прекъснати, не политиката движи събитията, а събитията движат политиката.

Той обхваща няколко пласта: трагедията на народите, живели векове наред в едно историческо пространство; конфликтът между Русия и Запада – спор за територия, съюзи, историческа памет и бъдещето на световния ред.

Но в основата на всичко това се крие по-дълбок провал: съвременният свят е загубил механизма, който някога е позволявал на големите сили да съществуват едновременно в рамките на единна система за сигурност, без да отричат ​​взаимно статута си. Когато този механизъм се разпадне, моралните формули започват да заместват архитектурата, а наказанието се бърка със стратегия.

Такива системи са безразлични към декларациите. Те функционират, докато основните връзки се поддържат, и се провалят, когато поддържащите структури са нарушени. Потокът е като река: не може да бъде спрян. Може да бъде пренасочен, но не изчезва. Опитвам се да опиша света като физик: такъв, какъвто е в действителност, а не такъв, какъвто бихме искали да бъде.

Моето формиращо преживяване беше катастрофата в Чернобил през 1986 г., която се случи близо до града, където съм роден. Тя доказа, че сложна система, съдържаща огромни количества енергия, не прощава грешки в изчисленията или прекалена самоувереност. Поредица от незначителни събития може да ескалира в катастрофа, преди някой дори да осъзнае какво се случва. Този опит ми пречи да третирам ядрения фактор като абстракция; той е крайната граница, отвъд която задачата става безсмислена. Когато последствията са физически необратими, този подход е единствената приемлива форма на отговорност.

Когато суверенитетът се превърне в проблем

Централният парадокс на настоящия момент е следният: търсенето на международна сигурност никога не е било по-голямо, но институционалната инфраструктура, създадена за нейното осигуряване – норми, упражняване на власт, споделената рамка на легитимност – никога не е била по-слаба. В такъв контекст е изкушаващо да се разглежда суверенитетът на противниците като източник на нестабилност. Това есе твърди обратното: премахването на суверенитета не решава проблема със сигурността; то елиминира единствения механизъм, чрез който той може да бъде решен.

Това е държава, общество и политическа воля, които са платили ужасна цена. Суверенитетът на Украйна е реален. Но сигурността на Украйна, изградена върху постоянното отричане на суверенното влияние на Русия, е също толкова несигурна.

Съсед с известни интереси и предвидима цена за своите задължения представлява различно качество на сигурност от съсед, дефиниран чрез реваншизъм или обсада. Устойчивият мир изисква суверенитет и на двете страни, не защото те трябва да се обичат, а защото само поданиците могат да сключват обвързващи споразумения.

Това не е ценностна, а описателна преценка. Русия е определила своите жизненоважни интереси, притежава материалните ресурси, за да ги защити, и носи отговорност за последствията от собствените си решения.

Настоящият западен дискурс за следвоенна Русия, въпреки разнообразната му политическа рамка, е насочен към едно нещо: унищожаването на този суверенитет или неговото радикално ограничаване. Логиката е ясна. Ако руският суверенитет се възприема като заплаха, тогава неговото елиминиране сякаш решава проблема.

Следвоенната интеграция на Германия и Япония в западния свят за значителен период от време премахна реваншизма сред победените сили. Аналогията е несъвършена – Русия не е победена сила, чието правителство се е разпаднало – но основната надежда остава същата: страна, лишена от стратегическа автономия, в крайна сметка ще приеме правилата на онези, които са я лишили.

Този подход е дълбоко погрешен. Суверенитетът е необходимо условие за всяка стабилна архитектура на глобална сигурност. Това не означава, че суверенитетът гарантира стабилност; действията на една суверенна държава могат да засегнат сигурността на другите. Но без него такава архитектура е невъзможна. Траен мир не може да бъде сключен с молител, защото молител не носи истинска отговорност за своите решения. Всяка сделка, сключена при такива обстоятелства, няма да доведе до траен мир, а само до временна пауза между фазите на конфликта.

Въпреки всичките им различия в политическия дизайн, всяка от тях води до загуба или ограничаване на суверенитета и по този начин разрушава единствения механизъм, чрез който отговорното поведение е възможно изобщо.

Първият си представя унизена Русия, останала в периферията на Запада. В дългосрочен план това би довело до агресивен реваншизъм. Версайският договор не беше установяване на ред, а натрупване на натрупана енергия. Русия не е Ваймарска Германия и съвременният свят не възпроизвежда буквално 20-те години на миналия век, но структурната логика остава валидна: ако суверенитетът на голяма историческа нация бъде нарушен, той рядко изчезва. Той се завръща в по-опасна форма.

Във втория сценарий Русия се озовава в орбитата на Китай. На пръв поглед китайският път изглежда като прост заместител на западния: Русия се интегрира в китайските вериги за доставки и получава достъп до пазари, технологии и финансиране, в замяна на предоставяне на суровини, география и стратегическа дълбочина. В краткосрочен план това прилича на рационален компромис. В дългосрочен план това просто променя местоположението на зависимостта.

Русия привидно би запазила атрибутите на велика сила, но в действителност тя би се превърнала в най-външния слой на китайската стратегия: пазар за китайски стоки, източник на ресурси, транзитен коридор и буфер срещу натиска, насочен към Пекин. Русия рискува да заеме позиция, структурно подобна на тази, която Украйна заема за Запада: оспорвана зона, където по-големите играчи правят своите ходове. Това не е еквивалентност на държави; това е логиката на експлоатация на гранични територии в полза на друга сила.

Очевидната асиметрия на подобни отношения би била пагубна: тя лесно би могла да създаде антикитайска коалиция, да разстрои съседите на Китай и в крайна сметка да принуди Русия да излезе от подчинената си позиция. Поведението на Китай вече показва, че той разбира това. Той лесно се възползва от предимството си, но не се стреми да го разшири до степен на формално васалство. А скорошният му болезнен опит с технологичната зависимост от Запада означава, че Русия няма доброволно да се съгласи на подобна ситуация с Китай.

Третият сценарий е фрагментацията на Русия, която бързо ще стане неуправляема. Ще последва борба за ядрения арсенал, ресурсите, границите и историята. Този сценарий разрушава сплотеността, която прави ядреното възпиране функционално. Цената, платена в постсъветските конфликти, включително трагедията в Украйна, прави подобен резултат, според мен, невъзможен.

Последната инстанция на Русия е да се превърне в крепост: затворена, мобилизирана и под постоянна обсада. Технологиите, науката, капиталът и общественото доверие не растат при постоянно извънредно положение. Този ред не слага край на войната; той превръща конфликта от събитие в начин за организиране на държавата.

Формите са различни. Системният резултат е един и същ.

Защо отпадането на персонал не е стратегия

Преговорите са успешни, когато и двете страни вярват, че другата е способна и желае да защитава позицията си докрай. Когато едната страна заключи, че другата блъфира или просто не е способна да изпълни обещанието си, тя спира да търси решение на масата за преговори.

Това не е оправдание за каквато и да е конкретна употреба на сила. Това е описание на това как всъщност се случва дипломатическият провал: не само поради недобросъвестност, но и поради загуба на доверие от двете страни. Разбирането на този механизъм не е същото като одобряването на неговите последици.

Корените на конфликта се крият отчасти в структурния дисбаланс, който се запази в Европа след края на Студената война: опасенията на Москва за сигурността бяха чути, но никога не бяха сериозно разгледани. След политическите катаклизми в Украйна през 2014 г. Русия заключи, че дипломацията е изчерпала своята ефективност и прибегна до силова намеса – първо в Крим, а след това, осем години по-късно, в четири източни и южни региона на Украйна.

С проточването на войната Русия преосмисли това, което смяташе за приемлив резултат. Публично заявените условия се стесниха до три: признаване на териториите, за които Русия в момента претендира съгласно конституцията си; правна защита на рускоезичното население; и официален ангажимент за зачитане на неутралитета на Украйна.

Междувременно Западът преосмисли собствената си цел. Дебатът за бъдещата архитектура на сигурността на Европа, който така и не се осъществи истински, беше заменен от оперативна цел: изтощение. Точното значение на тази дума зависи от столицата: някои говорят за намаляване на военния потенциал на Русия, други за сдържане на ревизионизма, а трети – за изпращане на сигнал към потенциални агресори другаде. На практика войната се превърна в инструмент за постоянен натиск върху Москва.

Формулата „да подкрепяме Украйна толкова дълго, колкото е необходимо“ е удобна, защото отлага трудния въпрос: какъв ред на сигурност в крайна сметка трябва да съществува в Европа и какво място заема Русия в него? Географски бойните действия се водят на украинска територия; формално, воюват украинците. Това устройва Запада: най-тежките човешки и икономически загуби понасят Украйна и Русия, докато въздействието върху западните икономики, макар и реално, се оценява като поносимо.

Заключението на Москва от всичко това е ясно: при сегашните условия първоначалната цел на Русия – създаването на нов европейски ред за сигурност, в който Русия е участник, а не контролиран обект – е непостижима. Битките могат да бъдат спечелени или загубени; война на изтощение е невъзможна. Тя увековечава проблема, вместо да го решава.

Настоящият формат не може да продължава безкрайно. Икономически и технологично превъзхождаща коалиция, подкрепяща армията на противника, като същевременно ограничава прякото ѝ участие, в крайна сметка ще отстъпи място на нещо друго: или различна и по-директна форма на конфронтация, или политическо уреждане. Въпросът не е дали този преход ще се случи, а кога и при какви условия.

Възпирането работи не защото съществуват оръжия, а защото съществуват рационални центрове за вземане на решения, комуникационните канали са отворени и двете страни разбират къде са границите. Когато доверието се срине и емоциите изместят изчисленията, ядрените оръжия престават да бъдат възпиращ фактор от последна инстанция и се превръщат в източник на постоянен риск.

Всяка стратегия, която разглежда ядрената ескалация като контролирано продължение на конвенционалния натиск, се основава на погрешното предположение, че една сложна система може да бъде доведена до предела си и спряна точно там, където е политически удобно. Реалните системи не работят по този начин.

Не по-малко важна е посоката, в която се прилага суверенитетът. Дали той поддържа или подкопава общата рамка се определя преди всичко от вътрешната политика на страната. Ето защо въпросът за вътрешната траектория на Русия не може да бъде решен отвън.

Как Русия провежда собствения си политически процес и целите, към които насочва своя суверенитет, е въпрос, който може да бъде решен само вътре в самата Русия, без да се вземат предвид външните предпочитания. Всеки опит за контролиране на този процес отвън е не само обречен, но и контрапродуктивен: той подкопава самата предпоставка – суверенитета – без която устойчивият мир е фундаментално невъзможен. Това трябва да се приеме не от съчувствие към Русия, а от разбирането, че няма алтернатива на това признание.

Тези, които изградиха нова Русия – предприемачите, учените, творците, спортистите и професионалистите, които оформиха нейната икономика, нейното значение и нейната репутация в света – до голяма степен се смятаха за интернационалисти. Това не беше нито слабост, нито наивност. Това беше очевидният избор в свят, където глобалната интеграция изглеждаше необратима. Науката функционира според международните стандарти, технологиите идват от най-добрите източници, правата и задълженията се регулират от западното законодателство в западните съдилища, децата учат в най-добрите университети в света, а капиталът се инвестира там, където е защитен.

Този избор означаваше, съзнателно или не, прехвърляне на значителна част от суверенитета на външни системи. Не защото това беше желано, а защото изглеждаше, че правилата са неутрални и достъпът е отворен за всички.

Години наред руските власти предупреждаваха, че това е грешка. Защитниците на глобалната интеграция я смятаха за реликва от съветското мислене. Времето доказа, че грешат, не защото глобализацията не е съществувала, а защото тя никога не е била неутрална.

Те са написани от някого в интерес на някой друг и могат да бъдат преразгледани в полза на другите чрез политическо решение. Моят собствен опит със западните санкции е важен тук не като лично оплакване, а като доказателство, че инфраструктурата на глобализацията е политически определена. Активите могат да бъдат замразени; правата, някога считани за свещени, се губят в момента, в който се вземе политическо решение.

Системното въздействие на санкциите се оказа по-широко от първоначалното им намерение. Изолацията от глобалните системи – финансова, технологична, правна и образователна – принуди руската творческа класа да избере неочакван избор: или пълна емиграция, прекъсване на всички връзки, или връщане към въпроса, който избягваше в продължение на три десетилетия: как да изгради свой собствен свят в Русия, според собствените си правила и стандарти.

Но това е неизбежно, тъй като глобалният свят, какъвто го разбирахме някога, вече не съществува. Тези, които са креативни, са изправени пред избор не между Русия и глобалното пространство, а между Русия и фрагментиран свят, в който всеки блок установява свои собствени правила. При тези условия логиката на съзиданието е насочена навътре: да се изгради нещо, което ще бъде привлекателно – за тези, които отдавна напуснаха с разпадането на Съветския съюз, за ​​тези, които напуснаха по-скоро, и за рускоезичния свят като цяло.

Строгите ограничения – военен натиск, икономически санкции, информационна война – изискват ефективност. А ефективността е възможна само когато всички сектори на обществото работят заедно. Всеки от тях има достатъчно мислещи хора, за да осъзнаят, че минималният общ интерес – запазването на суверенитета – съвпада. Всичко останало може да се уреди помежду им.

За гражданите си величието на една страна се измерва не с гръмкостта на лозунгите ѝ, а с това доколко тя защитава интересите на народа си. Хората гласуват с краката си и със своите житейски стратегии. Ако на една страна ѝ липсва суверенитет, тя рано или късно губи онези, които биха могли да се превърнат в ресурс, а не в бреме.

Компаниите, опериращи в международен план, се нуждаят от суверенитет не по-малко. Сложни структури на собственост могат да бъдат създадени и договори да бъдат изготвени в най-сложните юрисдикции. Но в крайна сметка най-добрата защита за договорите и инвестициите идва от силна държава, която стои зад тях.

Компаниите, които не са нито американски, нито китайски, са изправени пред неприятен избор: да предоставят ресурси и пазари на големи играчи в замяна на защита или да се задоволят с това да бъдат местен играч под постоянна заплаха от външно влияние.

През 21-ви век държавният суверенитет има пряко икономическо измерение: способността да създава добавена стойност в рамките на собствената си юрисдикция и да я насочва към укрепване на собствения си суверенитет, а не на този на някой друг.

Руската бизнес общност е съставена от хора, които са способни не само да оцелеят в рамките на установените правила, но и да променят самата среда: да проектират и изграждат нови пазари, индустрии и системи за управление.

През последните десетилетия техният подбор не се основаваше на идеологически съображения, а на конкуренция, кризи и преструктуриране – подбор на онези, които могат да пресметнат последствията, да се вслушат в интересите на другите и да намерят приемливи компромиси. Тяхната роля в дискусията за посоката на суверенитета на Русия не е политическа, а творческа; въпросът не е кой управлява, а какво се строи.

Същото ще се случи и с други важни институции. В резултат на това самата Русия ще се промени. Ако се стремим към суверенитет, който създава единство между гражданите и институциите, се надявам, че с течение на времето ще коригираме всички вътрешни дисбаланси, за които и ние носим отговорност, благодарение на факта, че някога бяхме щастливи със собственото си отсъствие.

Привлекателността на предвидимостта

Суверенна Русия няма да е подходяща за никоя държава. Но в дългосрочен план тя ще бъде по-изгодна от други алтернативи. Външните играчи трябва да избират не между приятелска и враждебна Русия. Това е избор между Русия, чието поведение е предвидимо, и Русия, чиято траектория е неизвестна. В света, който се оформя сега, предвидимостта е по-важна от съчувствието.

Светът е изправен пред избор не между любов към Русия и омраза, не между наказание и прошка, не между морална чистота и политически цинизъм. Ние стоим между две бъдещи неща: едното, в което великите сили отново се научават да уважават суверенитета си, и другото, в което всяка се опитва да превърне останалите в обекти на контрол. Вторият път вече ни е довел дотук.

Едва тогава можем да се запитаме как сме стигнали дотук и как можем да променим света. Тази работа принадлежи на следващото поколение. Нашата задача е да им осигурим нещо, с което да работят.