Да отдадем почит на хората, които стоят зад този колосален енергиен проект! Благодарение на тях в България продължава да има светлина
И какво сега, оказва се, че след уникалния проект „Белмекен – Сестримо“ имаме и друг не по-малко уникален – АЕЦ „Козлодуй”. И то, видите ли, благодарение единствено на „лошото” социалистическо наследство и днес, цели след 36 години „демокрация“ се радваме на всичко онова, построено през диктатурата на пролетариата. През „новото” време снимаме и плачем от радост само ако видим някъде щайги с домати, краставици, череши, праскови и кайсии, които днес са ни най-ценното и май единствено останало „производство”, а през лошият соц никой не ги броеше за пет стотинки!
Ейй, докъде стигнахме не е истина, че дори да правим пеперуда за дъжд в Европа, та белким оцелее, щото нали и ние сме на нейната потъваща на сухото лодка!
Дунав пресъхва, но държавата още държи. Благодарение на онези, които някога мислеха.
След като гледахме как рекордно ниските води на Дунав буквално парализираха атомни мощности у съседите в Румъния и Унгария, а и в други по-западни държави, няма как в главата на всеки мислещ българин да не изплува един съвсем логичен, почти провокативен въпрос:
Защо, за Бога, АЕЦ „Козлодуй“ продължава да работи и да бълва ток без ограничения?!?
Ако някой ви каже, че става дума за чист късмет, не му вярвайте. В голямата енергетика късмет няма. Има само хладнокръвна и далновидна инженерна мисъл.
Още когато се полагаха основите на българската ядрена енергетика, онези момчета – българските инженери и техните колеги, проектирали централата, прекрасно разбираха едно простичко нещо. Най-страшният капан за една атомна централа не са толкова придошлите води, колкото сушата. Дългата, изнурителна суша. Затова в основите на АЕЦ „Козлодуй“ бяха заложени инженерни решения, които днес, десетилетия по-късно, ни спасяват от пълно електрическо затъмнение.
При проектирането са били взети предвид над 100 години хидроложки наблюдения на Дунава! Не 10, не 20, а цял век назад. За да може реакторът да не „жадува“, дори когато реката стане на вада. И официалните данни на централата днес го потвърждават без заобикалки.
Бреговата помпена станция, например, не разчита на плитката вода по средата на коритото. Не. Изградена е в дълбок, специално проектиран залив, който държи стабилно водно огледало, каквото и да става с нивото на Дунав за продължителен период от време. Водата е там, подсигурена.
И тук идва вторият тънък момент – речната вода изобщо не влиза в контакт с реактора. Тя охлажда кондензаторите във вторичния, напълно нерадиоактивен контур. Проста, гениална и желязно сигурна система.
Дълги години у нас беше безумно модерно – даже задължително в определени номенклатурни и политически кръгове – всичко, сътворено през онова „социалистическо време“, да се отрича с лека ръка. Само че истинското инженерство не робува на идеологии. То се мери по резултата. А резултатът днес е ясен: Централна и Източна Европа се задъхват от жега и липса на ток, а АЕЦ „Козлодуй“ работи. Работа на сметката на онова „лошо“ минало.
Днес, когато жегата и сушата натискат цялата регионална енергетика до стената, нашата централа стои стабилно. Не заради нечии медийни изяви или политически обещания от днес за утре, а благодарение на далновидност, строена да издържи поколения.
Ето това е истинската държавност – да оставиш нещо след себе си, което да пази държавата тогава, когато ти отдавна няма да си там.
А кои всъщност бяха хората зад този колосален проект?
Архивите са оскъдни. Общественият интернет мълчи за голяма част от имената – тогава, през 1970–1974 г., държавата издигаше в култ „колективния замисъл“, а не индивидуалното име. Хиляди строители, техници и инженери денонощно даваха здравето си на онзи обект. Но ето няколко фигури, които историята все пак успя да съхрани и чийто труд ползваме и до днес:
- Симеон Русков – капитанът в началото, първият директор на АЕЦ „Козлодуй“;
- Атанас Койчев – пристигнал като млада надежда по разпределение на обекта, когато той се водеше „младежки национален обект“;
- Милко Димитров Ковачев – проектантският ум от „Енергопроект“, минал през целия ад по пускането на 3-ти и 4-ти блок;
- инж. Рашо Първанов – скочил в дълбокото веднага след пуска на Първи блок, докато Втори тепърва се монтираше;
- Козма Кузманов – човекът, който държеше оперативния контрол като директор по експлоатацията;
- Йордан Йотов – дежурният инженер, под чийто контрол реанимацията и пускът на блокове 1 и 2 станаха реалност;
- Минко Котларов – началникът на легендарната смяна „В“ по време на напрегнатите пускови дни;
- Рангел Симов – сред пионерите-специалисти, на чиито плещи изнесоха първите критични часове на блокове 1 и 2;
- Атанас Съртилархиев и Събин Събинов – оперативните двигатели на „АТОМЕНЕРГОИНВЕСТ“, поели по-късно тежкия кръст по изграждането на новите мощности.
Паметта за тези хора днес е покрита с прах, а заслужават уважение. Защото докато днешната политика се прави от ден за ден и от избори до избори, онези хора градяха с мисъл за десетилетия напред. И днес, когато Дунав пресъхва, благодарение на тях в България продължава да има светлина.
