Дива селяния има и от двете страни, а Вазов все по-сърдито се вглежда в бастуна
Маргарита Петкова, 24 часа
Много рядко ми се случва да съм от двете страни на една барикада, обикновено си имам ясна и твърда позиция, но всеки ден не е Великден, нито влизам в ролята на Гюро Михайлов. Пък и честно казано, конфликтът е по-скоро баталия в чаша вода, но залива обществото с кални пръски.
Чий е… Не, не, не Крим, чий е площадът пред Народния театър “Иван Вазов”? А, де! На София, на СОС, на гражданите, на народа. Това е най-верният отговор – наш е. На театралите и на извиващите хоро, щото – сите българи заедно, нали? Точно така. Обаче не по едно и също време, щото става голяма мешавица. Неприятна и неприлична и за двете страни. Изобщо не се опитвам да съм и тако, и вако, просто не става с тако без вако и обратното.
На площада пред Народния театър, откакто се помня е имало, да го наречем, вечеринки с музика и възможност за танци. При строго определени правила. Много строго определени. Най-важното – театралните представления и народното забавление да не си пречат. Както сега се стига едва ли не да се хване народът гуша за гуша.
Опитвам се да скалъпя преамбюл, който да не започва направо с гневен ауфтакт. Защото е много страшно това, дето доста от вкопчилите се в защита на собственото становище не ги интересува нито театърът, нито хорото, зад цялата тази буря в чаша вода стоят интереси, пристрастия и пъчене в стил “надсвирил Стоян баща си”. Площадът пред Народния театър не е мост за запънали се магарета, уважаеми, той принадлежи на народа на Вазов – добър и лош, умен и не чак толкова, обладан от бесове и отдаден на идеали, народ мой, ваш, на всинца ни.
Аз влизам в храма на Мелпомена не за да се изселфя сред интериора му, та да се пльосна у мрежата колко съм убава, че и културна, а за да се отдам на сценичното изкуство, да съпреживея триединството драматург – режисьор – актьори, да се поклоня пред таланта или да отнеса неудовлетворението си вкъщи. Съпреживяването е, разбира се лично, така както е лично и съприкосновението ни с бога. Има представления, в които музикалното оформление може да е агресивно и длъжко, обаче не желая иззад стените на храма да нахлуват други ритмични звуци, пък били те и в генетично заложения в кръвта ни ритъм 7/8. Мен ме дразнят скърцащите столове, шумкането с бонбонени хартийки, звънящите джиесеми дори когато са айфони, та ми иде да хвана пишмантеатралите за ухото и да ги натиря навън, какво остава за звуци, които нямат нищо общо със спектакъла. Не обяснявайте, че игрохорците са диви селяни, погледнете публиката вътре, много по-дива селяния битува, да не се лъжем. Че публика, която рипва преди поклона, който е част от представлението, и подвиква като на стадион, не е ли дива и варварска?! Хайде холан.
Но тук не правя паралели, нали се разбрахме, че народът е такъв, какъвто е. Към дадения момент. Този народ е в конфликт със себе си. Най-простото е да се премахне първопричината. Да се върнем пак към началото – на този площад е имало, да го речем, народни веселия. Военният духов оркестър свиреше на стълбите пред театъра от валсове до хора и ръченици, народът се разхождаше, спираше, танцуваше. От – до! Музикантите прибираха инструментите си, хората се разотиваха, толкоз, следващата неделя пак. От – до! Можем да го наречем и вълкът сит, и агнето цяло. Управленски въпрос. Ама няма уредби и високоговорители, няма “още ми се рипа”, може да е имало “уф, махнаха се селяните” – тия същите, дето валсираха под звуците на Чайковски и Щраус (все едно кой от Щраусовците), както и гражданите, дето виеха Дунавското къде в синхрон, къде всеки в собствен ритъм. Апропо май не иде реч само за фолклор, щото извивали глас от тонколоните изпълнители, познати на народонаселението само с малки имена, та дори да допуснем, че нямам нищо против леко ориенталските мотиви, що не поканите някой от тях да пее на живо, ей тъй, без петцифрен хонорар, заради едната българщина. Не ми отговаряйте.
И аргументите защо се играят пиеси извън залата, в пространстава, които не са шумоизолирани, не хващат дикиш. Където вижда реализирането на спектакъла режисьорът, там и ще се играе, нали не е поставен в хола или в двора ви, нито ви нарушава опиянението от хоровода на трапезата. Айде да не се правим на по католици от папата.
Когато нещата се урегулират, ще изчезне акумулираната от инатлъка кой е с по, по най пехливанщина – за надделяването чие е вещното право над площада пред Народния театър. Да ви обяснявам ли кой? И театърът, и прилежащият му площад са под държавна юрисдикция. Е, ако общината не може на две магарета сламата да раздели, магаретата ще се надпреварват и кой ще страда от всичко това? Народът бе, уважаеми, театралният и предтеатралният, щото той, народът, иска да му се уважат исканията.
Ама не става урбулешката с надсвирване и надвикване. Когато няма на какво да се прави напук, пренията затихват, пък спират.
И да се разберем – площадът не е на актьорите и тяхната публика, площадът не е на събралото се множество, което иска да докаже, че е повече народ от народа.
Той е на всички ни. Или някой има сметка да човърка и създава проблеми в удобни политически моменти. “Разделяй и владей” битува и ще битува, откакто свят светува.
В случая обаче няма да ми пречите на представленията с иху-ху-тата и няма да ми бърчите гнусливо и гневно носове пред тях. В 17,30 прибирате тонколоните и файрум, в 18 не обсъждате възмутено на висок глас тия селяндури, дето още не са се разотишли.
И в 19, преди да се вдигне завесата, си изключете телефончетата, щото сигналът на айфона дразни точно толкова, колкото и “Бяла роза”. И двете в този контекст не се харесват на Иван Вазов, та патриаршеският му поглед все по-сърдито се вглежда в бастуна.
