Българският избирател е готов да поеме риска и да даде властта на „другото“, без да се замисля, че то най-вероятно е „от същото“. Никой не си дава сметка, че ИТН е лидерска партия, авторитарна и недемократична. Нещо, в което традиционно се обвинява ГЕРБ
В навечерието сме на поредните парламентарни избори на 11 юли, когато българите следва да дадат своя глас на политическите партии, които от своя страна да управляват обществените процеси съвестно в следващите четири години.
В надпреварата за народната любов са се включили всякакви играчи, повечето от които познати, други – непознати, но най-голяма е надеждата към тези, които са полупознати. Политическият импулс е в играчите с най-голям шанс да съставят правителство, като те спадат в категорията полупознати. Те самоинициативно са се определили като антисистемни, или извън статуквото. Монополното право да се даде етикет „анти системен играч“ е собственост на партия „Има такъв народ“, която се бори за водачество на въпросната група. Така, ИТН определя не само дневния ред в политиката в страната, но и това кой да е системен и кой не е. Наличието на „системни“ елементи в ИТН, като предходните отношения между Слави и Борисов, или осъществената размяната на постове в СИК между ИТН и ДПС не се коментират. Такива „злонамерени“ коментари веднага се подлагат на вербален разстрел от групата на школуваните сценаристи. Разбира се, друга забранена тема е доколко останалите кандидат-управленци в листите на „Демократична България“ и „Изправи се – Мутри вън“ са антисистемни и имат право да получат политическата благословия от ИТН. Бързо се забравиха сделките между Борисов и Христо Иванов, за да се появи последният по телевизионните екрани в образа на министър. Не се говори, че именно Христо Иванов и проектът му „Да, България“ са в основата десните да не са в парламента 4 години в периода 2017-2021. Вътрешните разпри в коалицията между „Да, България“ и ДСБ също не се коментират, нито пък неясния образ на „десните“ в коалиция със „Зелените“, които би следвало да са лява партия. При Мая Манолова спомените също избледняват и явно заличават факта, че тя беше „Червено острие“ на БСП, докато не получи потупване по рамото от Борисов, за да стане национален омбудсман и остави колегите – социалисти в шок.
Разбира се, редно е да си зададем въпроса как се стигна да картината по-горе ? И кой е основният фактор, довел до тази политическа ситуация, в която неясните политически субекти да се ползват с такова доверие от българския избирател.
Отговорът може да се търси в младата демокрация и липсата на политическа култура в България. Надеждата да се намери спасение за това България да не е най-бедна и най-корумпирана в ЕС, явно ще доведе до ситуацията чалга певец-шоумен да държи ключовете за портите на Министерски съвет. Част от вината следва да се носи и от лидерите на основните политически партии в България, които не можаха да се реформират и да преразпределят гласовете помежду си, като вместо това ги загубиха и създадоха възможността за появата на нови партии.
Така, на предстоящите избори българският избирател ще покаже, че той е готов да затвърди българския политически модел, който позволява съществуването на бели лястовици. В разказа „По жицата“ на Йордан Йовков Гунчо търси бялата лястовица, за да изцели болната Нонка. Вълшебната птица е образ на вярата в чудото, на спасението от най-страшната мъка, която може да споходи родител. Явно и българският избирател е достигнал това състояние. Той вече тридесет години търси образа на спасителя на родната България. Спасителят, който ще „оправи“ страната, ще я промени и ще я направи по-добро място за живот. Демокрацията в България даде многократно възможност да се появят белите лястовици в политиката. Всички си спомнят атрактивния Жорж Ганчев, убеден про-американец, в последствие оказал се сътрудник на ДС. Симеон Сакскобургготски, царят-спасител, разбил синьо-червения модел и довел Мултигруп и ДПС на власт. После беше ред на Волен Сидеров, който беше патриот, сега ярък привърженик на Москва. Бойко Борисов също започна кариерата си като антисистемен играч, разбил тройната коалиция и кражбите. Сега е ред и на Слави Трифонов. Той е готов да даде нещо от другото. И българският избирател е готов да поеме риска и да даде властта на „другото“, без да се замисля, че то най-вероятно е „от същото“. Както Жорж Ганчев, Симеон и Борисов, Слави също има минало. И това минало се доминира от „същото“, в лицето на групировки и партийни лидери. За това обаче не трябва да се говори. Той е носител на образа на спасителя, нова бяла лястовица в политиката, която народът търси и търси вече над 30 години демокрация.
Никой не се замисля, че т.нар. „експерти“ в ИТН са основно лица от ниския ешелон на частния и публичния сектор, хора които единствено през политически трамплин могат да достигнат заветните постове и влияние. Никой не си дава сметка, че ИТН е лидерска партия, авторитарна и недемократична. Нещо, в което традиционно се обвинява ГЕРБ. Фактите сами говорят за себе си. ИТН без Слави е обречена. Познато? ИТН по същество не е имала демократичен процес по избор на своите кандидат-депутати. Те са назначени от Слави и сценаристите. ИТН иска да прилича на движението „Пет звезди“ в Италия, но там са прави вътрешно допитване за всеки един кандидат – нещо, което отсъства в българския „шоу“ вариант. Слави дава безброй примери за политиката в САЩ, но забравя да спомене, че именно в САЩ политическата система е съставена от две партии – Демократическа и Републиканска. В американската политика място за несистемни партии няма. Проект от типа на ИТН в САЩ е обречен, именно поради съществуването на политическа култура. Дори доказан шоумен като Доналд Тръмп трябваше да премине през вътрешни избори в рамките на Републиканската партия преди да получи президентска номинация. Подобна е политическата среда и в любимото на Слави Обединено Кралство, от което се очаква решителна електорална подкрепа за партията ИТН. Там доминиращи са отново две партии – Консервативната и Лейбъристката. Тези примери, разбира се, не трябва да разсейват българския избирател, който постоянно е убеждаван от бъдещите „несистемни“ политици, че всички преди него са маскари и той ще е различен. Българският избирател е по-добре да даде гласа си за нещо, което не познава, отколкото за „маскарите“, които познава.
Така на българския политически хоризонт се задава поредната бяла лястовица, но дали и тази история няма да завърши както разказът „По жицата“ – „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!“
Стоян Янков
