Три великолепни любовни сонета от „Принцът на поетите” Пиер дьо Ронсар, роден на днешния ден през 1595 г.
*
Когато натежи над тебе старост сива,
ще шиеш неведнъж до късно край свещта
и мои стихове ще казваш с мисълта:
„Ронсар възпя ме тъй, когато бях красива.“
Слугинята след труд усилен ще почива,
но името ми щом дочуе във нощта,
от дрямката си в миг ще се събуди тя,
с хвалебствия към теб ще смесва скръб горчива.
Тогава ще съм в гроб, нетленният ми дух
под някой кипарис ще спи, за всичко глух;
за любовта ми ти ще спомняш със охота,
ще се разкайваш, знай, за строгостта към мен.
Повярвай ми: живей, не чакай следващ ден,
а днеска откъсни цветята на живота.
Средновековен портрет на Ронсар и любимата му Касандра
*
Писмо, във любовта довереник бъди ми,
за буйната ми страст безмълвно говори,
към дамата ми ти литни — преди зори
да знае как горя във мъки несравними:
денят за мен е нощ, а пък летата — зими…
Вестителю, иди, в лицето й се взри,
дали ще затъжи за мен, или дори
и теб с безгрижен взор ще гледа — разкажи ми.
Приказвай вместо мен: със нея щом съм сам,
замлъквам всеки път, изпадам в смут голям
и само моят вид единствено разкрива,
че аз съм обладан от мъка най-горчива.
Отивай, по-добре е в миг подобен, знам,
мълвяща тишина от реч несполучлива.
*
Любима, гръд до гръд се притисни към мен
да вдъхна твоя дъх, целувай ме с наслада,
целувки дай ми сто, не, по-добре хиляда:
не се смирява страст със брой ограничен.
Целувай ме — защо да чакаш оня ден,
когато вместо дар за свежестта си млада,
целувка от Плутон ще имаш за награда
на своя образ нов — от старост похабен?
Такава — жива — ти горещо целуни ме,
в забрава отмалей, заеквай, мойто име
невнятно изречи, в прегръдката ми мри,
а в твойта аз ще мра, но съживи се сетне,
за да ме съживиш… И кратък ден дори
е по-добър от нощ: усмихвай се — да светне!
© Превод от френски: Пенчо Симов
AFISH.BG
