Петък, 18 Октомври 2019
Сряда, 02 Октомври 2019 11:03

Как съдбата свърза Димчо Дебелянов и Иван Лазаров

Днешният ден – 2 октомври, бележи живота и на поета, и на скулптора, изваял паметника „Майка” пред дома му в Копривщица

Един от най-талантливите български поети – Димчо Дебелянов, си отива от белия свят точно преди 100 години. На днешния ден – 2 октомври, през 1916 г., близо до Демир Хисар, Първата световна война взема свидна за литературата на нова България жертва. Куршумът покосява 29-годишния Дебелянов, мобилизиран още през 1912-а в 22-ри тракийски пехотен полк в Самоков.

Роден в Копривщица, той учи в юридическия и в историко-филологическия факултет на Софийския университет. Владее френски, руски и английски език, превежда творби на Бодлер, Верлен, Шекспир и сам създава ненадмината лирика. Любознателен и чувствителен към света и природата, Дебелянов дълго време пише за красотата, която попива със сетивата си. А когато е призован на фронта, излива в стихове цялата си ненавист към войната и насилието.

Цели 15 години минават, преди близкият приятел на поета – Димитър Подвързачов, заедно с Георги Райчев, Невена Боюклиева и братът на Димчо – Илия, да успеят да пренесат костите му от Демир Хисар в родната Копривщица. Полагат ги в двора на църквата „Успение на Пресвета Богородица”. Именно там през 1934 г. скулпторът Иван Лазаров вае затрогващата фигура на седналата на прага майка, напразно чакаща своя син. И мечтата на Дебелянов „...да се завърнеш в бащината къща...” сякаш се сбъдва.

Ръкописът на елегията "Да се завърнеш в бащината къща..." - най-популярната поетична творба на Димчо Дебелянов.

Оригиналът на „Майка” е преместен в двора на родната къща на Дебелянов, превърната през 1958 г. в музей. Ако минавате днес оттам, поставете цветя и за поета, и за скулптора. Иван Лазаров е роден точно преди 127 години – на 2 октомври 1889 г. в Карлово. Завършва Държавното художествено-индустриално училище със специалност „скулптура” при проф. Жеко Спиридонов и специализира в Академията за изобразителни изкуства в Мюнхен и в Художествената академия в Дрезден.

Скулпторът Иван Лазаров във Венеция

Той е не само един от най-известните български скулптори, а и виден педагог – първо учител, а след това и професор в Държавната художествена академия. През 30-те и началото на 40-те години на миналото столетие е и неин ректор. След Деветосептемврийския преврат от 1944-а попада в затвора и прекарва четири дни в килия, пълна до глезените с вода. Освободен е от акад. Тодор Павлов. През 1949 г. основава Института за изобразителни изкуства при БАН и е негов директор до края на живота си. Иван Лазаров умира на 4 ноември 1952 г., а „Майка”, изваяна от него в памет на Димчо Дебелянов, е сред скулптурите емблеми в историята на националното ни изкуство от ХХ век.

В деня на годишнините на двамата творци ви предлагаме няколко стихотворения от Димчо Дебелянов и визуален спомен за „Майка” на Иван Лазаров:

ОБИЧАМ ДА ГЛЕДАМ ПРЕЗ ТЪМНИТЕ ГРАНКИ...

Обичам да гледам през тъмните гранки

на кротко склонени под мен дървеса

как мълком разстилат се нощните сянки

по плувнали в жар небеса...

И трепетно вслушан в мълвата потайна

на рано-ранилите плахи звезди

да чакам ответ на великата тайна,

която душата ми в мрак обгради.

И дълго да роня във нощните скути

сълзи за отминали в път красоти,

сълзи за молитвите свои нечути

и рано умрели мечти.

Паметникът "Майка", дело на Иван Лазаров, пред родната къща на Дебелянов в Копривщица

ПОТОКЪТ СТЕНЕ В ДОЛИНАТА...

Потокът стене в долината,

отеква спомен в всеки звук -

тук нявга двамата със нея

пристъпвахме един до друг.

Валеше тихо, едностайно,

но нас опил бе дивен чар

пред радост първа - щастие незнайно,

пред първа пролет - първи жар.

Ала на устни не изгрея

с години чаканата реч,

че бяхме близко двама с нея

и пак безкрайно надалеч.

 

КОГАТО НОЩ СЕ СПУСНЕ НАД ЗЕМЯТА...

Когато нощ се спусне над земята

и морний ден в незнаен край замине,

самин кат плаха сянка в тъмнината

заскитвам аз сред тъмните градини.

И дълго вслушан с трепет непонятен

в словата на кристалното мълчанье,

аз спомням за деня си невъзвратен

и пролетното слънчево сиянье.

Предчувствье смътно болен дух обзима,

избликва кръв из цъфналите рани

и пламва мъката неугасима

зарад искрите, рано разпиляни.

Тогава морен спирам край фонтана

и плача с тях - те мойта скръб дозели, -

оголени върби през есен ранна

и кипариси в сън чела навели.

 

ЗНАЯ АЗ СТРАНА ДАЛЕЧНА...

Зная аз страна далечна,

дето няма скръб горчива,

де не раснат из полята

остри тръне и коприва.

Дето стонове, въздишки

не смущават ти душата,

дето никога не стига

адски шум на суетата.

Дето вечер мир царува,

дето няма нощи бурни,

дето къпе се сърцето

в мили блянове лазурни.

В този свят на скръб и мъки

само този свят обичам.

Името му ще попиташ,

"Самота" се той нарича.

 

ЗАВЕЩАНИЕ

Кога се смръзне жарка кръв в гърди ми,

кога от смърт аз бъда покосен,

то чуй, о друже мой незабравими,

какво да сториш от моя труп студен.

Недей го ти край шумний град заравя,

де хиляди нищожества лежат,

че може би суетен шум и врява

и там мирът ми сладък да смутят.

В планински някой край го заровете

връз цветний бряг на мил поток сребрист,

край него теменуга посадете,

столетен дъб и явор къдролист...

Кога млад славей песен заизвива

сред перести и къдрави листа,

и дъхне ми игличината дива,

ще сетя сладкий дъхна пролетта.

Когато в мрачна и бурлива есен

проникне влага в гроба мой студен

и горд балкан запее гробна песен,

в сълзи ще бъда ази потопен.

А в зимна нощ, кога фъртуна злобна

се щура и ридае с грозен глас,

под моята покривка там надгробна

в сън честит унесен ще съм аз.

И в златен сън, и в блянове кристални

унесен, златен мир ще сетя аз.

Другарю, запази тез думи жални

и тъй стори във моя смъртен час.

Източник на стиховете: www.slovo.bg

На заглавната снимка: Димчо Дебелянов и паметникът „Майка”, изваян от Иван Лазаров в Копривщица

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)

Оставете коментар