Лъчезар Ошавков на 80 г.: Аз съм в пълна опозиция с обезчовечаването и дехуманизацията в изкуството!

0
1185

 

„Няма нищо по-човешко от това, което характеризира и отделя човешкия вид от останалия животински свят – изкуството! Умението на човек да прави изкуство“, казва френският художник от български произход в интервю на Оля Ал-Ахмед за BIG5

 

Лъчезар Ошавков e френски художник, роден във Видин на 30 септември 1940 г. Син е на проф. Живко Ошавков, считан за баща на българската социология. На негово име вече има площад в Лом, а отскоро и паметна плоча на фасадата на дома му в София. Лъчезар Ошавков над четиридесет години живее в Париж и се счита за френски живописец. Завършва Художествената гимназия (1959 г.) и след това Художествената академия в София през 1966 г. В началото на 1968 г. напуска България и през Гърция, Македония и Италия се установява във Франция. Следва в Сорбоната, във факултета по история на изкуството и археология. Дипломира се като кандидат на науките по социология и семиология на изкуството и литературата във Висшия институт по обществени науки през 1970 г. За да се издържа и финансира следването си, той упражнява най-различни професии, като най-любопитната е тази на певец-китарист, когато с неговия приятел Константин Казански основават дуо за руски и цигански романси и са „звезди“ в прочутите парижки заведения „Распутин“ и „Шехерезада“. Паралелно с това той не изпуска четка и палитра, участвайки в Салона на независимите, Есенния салон, Салона на френските художници. От 1973 г. до днес работи с галерията „Етиен де Козон“, намираща се на прочутата улица „Сена“ в Париж.

Няма налично описание.

– Г-н Ошавков, ако Ви върна в 1968 г., защо избрахте Париж? Защо не Лондон и Мадрид?

– Произлизам от франкофонска фамилия. Вероятно е трябвало да се родя в Париж, където са живели майка ми и баща ми. Баща ми е следвал в Сорбоната. Майка ми е била бременна и е трябвало да бягат от войната, тъй като германците нахлуват и през юни е трябвало да са извън Париж и Франция. И така те се завръщат и аз се раждам във Видин, където никога не съм живял. Имам някакви детски спомени от Видин, обичам го това място, но не съм се задържал там изобщо. Естествено е, че следвайки тази моя съдба, ще се завърна в Париж. Като малък много обичах да играя футбол и да рисувам и не наблягах на ученето на френския език, въпреки че бях убеден, че ще се завърна там. Днес мога да заявя, че френският е моят език. Говоря го по-добре от български. А що се касае до Париж, това е много скъп град и е предназначен за богатите хора. Ще ви дам един пример, за да добиете представа: ако в България имаме цена на една стока, то в Париж трябва да я умножавате средно по 10, по 20.

– С кой български художник Вие сам бихте се сравнили?

– Ако трябва да ме сравнят с български художник, то правилно би било да е Бай Златьо, който правеше големи, огромни композиции. Може би донякъде си приличам пи стил и с Бай Иван Ненов. Картините ми нямат нищо общо със студената неподвижност. Всяка една картина има нейното послание. Ето, например, платното, на което съм нарисувал Ню Йорк, хората си мислят, че този град ме е вдъхновил. Нищо подобно! Ню Йорк с нищо не може да ме вдъхнови, просто имам роднини в САЩ много повече, отколкото в България. Фамилията на баща ми е от късната емиграция в България от Македония, през 20-те години. А доста от моята рода, които са били резбари, художници и иконописци, са бягали директно за Америка по онова време. И то не къде да е , а в Калифорния, Невада и Аризона. Америка присъства в много от моите картини и всяка една си има нейната история. Например, картината с квартала „Сохо“ в западната част на Манхатън, която е цялата от галерии, кварталът има специфичен  бутиков вид. Любимо мое място, което съм го нарисувал.

– Знаете добре родословието си и сте голям почитател на историята, която също присъства в платната ви…

– Да, обичам историята. В мои картини има дори надписи на старогръцки – това ми помогна да си взема изпита по гръцки език в Сорбоната, когато следвах в един момент „История на изкуството и археология“. Но за съжаление, историята се забравя. А в България историята се пренаписва много лесно при смяна на всяко едно правителство.

– Каква е атмосферата на изложбите Ви?

– Винаги различна и специфична. Никога нямам конкретно послание в изложбите си. Не трябва да се търси в каквото и да било произведение на изкуството послание или призив, или манифест. Изкуството е една емоция!

– Рисувате много източни мотиви…

– Да, например едни от любимите ми картини са тези от Мароко, където работих повече от двадесет години. Ето, например, картината „Ас-Сауира“. Работил съм дълги години за един френски индустриалец в Мароко. Декорирах му художествено имението в Маракеш. Този град има невероятен, неописуем микроклимат – може да се къпете в басейна на имението си, а пред вас да виждате заснежената планина Мон Блан. Когато се тръгне от Маракеш за Уарзазат пред вас нагло се изпъчват четирите сезона и ви гледат от упор! Нарисувал съм ги! Имам дори две версии на картината си „Четирите сезона“. Мароко много ме вдъхновяваше и с голям кеф рисувах и работих там. Доста съм рисувал и пустинята в Алжир, не само в Мароко, и туарегите – местните бедуини. Пустинята също ме е вдъхновявала не веднъж.

Няма налично описание.

– Кое друго място Ви е вдъхновявало?

– Венеция! Това бе първото място, което открих, след като напуснах България. Дори съм правил специализация по френска класическа художествена мозайка в Художествената академия във Венеция, във Флоренция. Тази специализация много ми помогна. В последствие в Мароко правих една огромна мозайка по тази школа. Доста време съм изкарал във Венеция и много от творбите ми са просто гредки от моя прозорец. Имам една уникална серия, наречена „Венеция“ и е уникална с това, че на нито една от картините няма хора, което не е типично за моя почерк. Тъй като Венеция е застрашена от разрушаване от прекаленото много туристи, които я обсебват, затова в знак на протест исках да я изобразя без хора. Нарочно направих тази серия „Венеция без хора“.

– Имате ли любима творба?

– Нямам. Любимата ми творба е тази, върху която работя в момента. Любимата ми творба е тази, която се ражда на момента в главата ми и ме обсебва изцяло докато не я нарисувам. Аз съм в пълна опозиция с обезчовечаването и дехуманизацията в изкуството! Където в модерното изкуство човекът е изцяло изхвърлен. Навремето, по време на една моя изложба преди повече от десетина години във Френския културен център, една българска журналистка ме нарече „неоренесансова отломка“ . Като художник, мен ме интересува човека – като индивид и като обществено същество.

– Какво предава образът на човека в една картина?

– Смисъл. Няма нищо по-човешко от това, което характеризира и отделя този вид от останалия животински свят – изкуството! Умението на човек да прави изкуство. И бих заявил, че изображението с няколко хилядолетия е пред словото. Преди 35 хиляди години се появяват пещерните рисунки. Никой не е нарисувал по-красиво и даровито едно животно от пещерните хора. Първите опити за писменост с чертички датират с 5 хиляди години по-късно. Една картина не може да се разкаже. Картините на Ван Гог са една емоция. Произведението на изкуството се получава тогава, когато някой го гледа.

Няма налично описание.

– Коя картина не бихте продал?

– Не бих продал един портрет на Кольо Манев, който съм рисувал на 17-годишна възраст!

– Виждам един щрих на картините Ви, който е ярък и се повтаря…

– Да, този щрих присъства, това е лъч, защото аз се казвам Лъчезар. Това нещо като знаков подпис, който лъчезарно ми озарява картините със светлина. Вижте какво, светлината е нещо изключително важно. Като няма светлина, всичко е мрак, дори не е и черно. Знаете ли, че в живописта бялото и черното не са цветове?

– Винаги ме е вълнувал въпроса – художник къща храни ли? От какво се издържате, само от картините ли?

– Не ми е жал да се разделям с картините си. Аз от това живея! Художникът  по-скоро оцелява с велики комбинации, като Остап Бендер. В момента сме залети от какви ли не изображения, наричани картини. Фигуративното изкуство изчезва, за да се запълни с художествена фотография. Човекът отсъства, няма образ. Добре, че напоследък отново започваме, макар и трудно, да си връщаме териториите. В Пловдив, например, свалих една трета от парижките си цени, за да се адаптирам към българския пазар. В последните минути, преди да затворят изложбата ни, се появи една жена и каза, че иска да купи двете най-скъпи картини. Но каза да стане бързо, защото утре ще заминавала. Та случват се и такива неща.

– Вярно ли, че сте пели в скъпите парижки кабарета?

– За да се издържам, съм упражнявам какви ли не професии. Бил съм дори звезда на руския цигански романс в Париж в най-прочутите кабарета. Работил съм с един изключителен музикант и бивша звезда на българската естрада от 60-те години – Константин Казански. Някои мои връстници вероятно си го спомнят. С него направихме едно дуо и имахме голям успех. Пеехме автентични руски и цигански романси на елита. Плащаха ни много. Почти забравих за рисуването. Но след тежка катастрофа бях петнадесет дни в кома. Когато се съвзех, се оказа, че съм загубил гласа си. И така отново се върнах към живописта.

– Работите ли по поръчка?

– Абсолютно! 20 години в Мароко беше поръчка. Всички шедьоври на световното изкуство са правени по поръчка! Древногръцкият храм Партенонът, Хеопсовата пирамида, Сикстинската капела, дори и Джокондата – всичко това е поръчка.

– Коя е била най-изчанчената Ви поръчка?

– Когато започнаха на нахлуват петродоларите в Париж и да се строят хотели за богатите араби, тогава ми направиха една изчанчена поръчка. Да нарисувам от едната страна цитат – калиграфия от Корана, а от другата страна – оголени тела в актова сцена, нещо почти порнографско, за да можел собственикът на творбата да си я обръща и гледа от двете й страни в зависимост от настроението. Рисувах с удоволствие и се забавлявах с тази творба. Поръча ми тази изчанчена работа един богат французин, който построи хотел за богати араби в Париж. Интересното е, че аз поисках една нереално и много завишена цена за тази картина и тя ми беше платена без никакъв коментар или пазарене. Знаете ли, че „Шан-з-Елизе“ принадлежи на Катар!

Няма налично описание.

– Не Ви ли беше страх, че след една такава скандална творба ще последват упреци към Вас, както стана с „Шарли Ебдо“?

– Не, защото тя не е подписана. Въпреки, че дискретно и почти незабележимо съм я белязал и от двете страни със свойствения ми лъч.

– Познавал сте Владимир Висоцки, за когото говорите, че „е бил гений и Бог”. Разкажете ми нещо повече за вашето приятелство?

– Запознахме се много преди той да стане личността Висоцки. Той е две години по-възрастен от мен. В България се снимаше една българо-съветска продукция, в която аз работих като художник. Височки не участваше като актьор, но беше дошъл с един негов приятел, който свиреше на китара и пееше. Това бе през лятото на 1962 година. Той е бил на 24, аз на 22. Тогава много се сприятелихме, намерихме общ език. Спомням си, че тогава на Висоцки най-много от България му беше харесало едно кабаре –„Цигански табор“, което току-що го бяха открили на „Златните пясъци“. От там не излезе две или три нощи. Няколко години след това той вече нашумя като театрален актьор в „Таганка“ и после като изпълнител. Сетне стиховете му вече се разпространяваха светкавично, той в една фраза описваше цялата съветска действителност. „Ние си живеехме скромно, коридорна система, на 38 стаи, един нужник”. Толкова. Той никога не е казал дума против властта или комунизма, той просто рисуваше действителността.

– Посещавал ли Ви е с Марина Влади в Париж? При какви обстоятелства?

– През 1975 година Висоцки дойде за пръв път в Париж. Предишната година преживях много тежка автомобилна катастрофа, бях в кома. Тогава те двамата ме посетиха в болницата. След това, моят приятел Казански, който е професионален музикант, направи най-хубавите аранжименти на плочите, които Висоцки издаде във Франция. Между другото, когато работих в руските кабарета в Париж, в първата част на програмата се пееха задължително „Очи черные“ и други шлагери, а във втората част ми разрешаваха да пея негови песни.

– Не си идвате много често. Защо?

– Идвам, когато трябва. Така ми се нареди животът. Защо ли… Много са причините. София много се промени. Има неща, които ми харесват, и неща, които не ми харесват. Харесва ми в София това, което ми напомня за времето, в което съм живял тук. Посетих Витоша, намерихме една много потайна хижа, която е на Академията на науката. Баща ми, който беше към тази Академия ни е водил със сестра ми там като малки. Представяте ли си, тази хижа не е мръднала! Тя си е същата като в моето детство! Ето това ми харесва… Спомням си с носталгия доброто старо време. 1985 година бяха поканили всички български художници, които живееха в чужбина, без значение кога, защо и как са напуснали страната. Абсолютно всички бяхме поканени от Людмила Живкова, тя уреди на всички безпроблемно завръщане, уреди ни паспортите да дойдем и направи огромна изложба на „Шипка“ 6. Тогава на тази изложба ми се купи една картина, която после повторих, и това е творбата „Самотният бегач“. Купиха я БСФС-то. Това стана 1985 година, миналия век! Казаха ми, че картината я закарали в „Спорт Палас“ на Златни пясъци. След като се смени режимът, след демократичния потоп, се върнах и отидох да я видя тази моя творба. Един служител се изуми, че търся картина. Каза ми: “Господине, всичко откраднаха и разграбиха, до дограмата и черчеветата на прозорците, а Вие картина търсите!“ Това е втора моя картина, открадната в България, след като е била продадена!

– Какво друго си спомняте с носталгия от България?

– Созопол! За пръв път ме заведоха в Созопол като дете 1950 година. После в продължение на десетина години прекарвах по-голямата си част от годината в Созопол. С приятели и колеги от онова време сме се събирали там и много сме рисували. Този Созопол, за който с носталгия си спомням, отдавна изчезна…

– Как се живее в Париж? Кое е любимото Ви място там?

– Живее се! Трудно, но се живее. Париж е страшно изморителен град. Париж и парижкият район са 18 милиона жители – три Българии . Разстоянията са огромни, цените в Париж са също огромни.

– Щастлив човек ли сте?

– Сигурно, щом съм сбъднал детските си мечти.

– Сега, когато навършихте 80 години, бихте ли променил нещо в съдбата си?

– Нищо! Моят девиз е „ По-добре нищо, от колкото никога!“

– Какво Ви мотивира да продължавате да творите?

– Научих се да рисувам и да боядисвам още като малък. Това, което правя, ми доставя едно безкрайно удоволствие. Както китарата ми доставяше удоволствие. Сега за това, което ми доставя удоволствие, ми плащат.

– Ако сега в ръката Ви има чаша френско шампанско, за какво ще вдигнете тост?

– Бих изпил тази чаша с шампанско за всички мои приятели – белогвардейци, които вече не са между нас. Може би единственият сериозен комплимент в живота, който съм получил от тази общност, бе „Как так получилось, что вы говорите по русски, а не по советски?“ /„Как е станало така, че вие говорите по руски, а не по съветски?“/ Единствената държава в света, която ми е отказала виза, беше бившият Съветски съюз. Не съм стъпвал там. До ден днешен не съм стъпвал в Русия, което е груба грешка. Парадоксът бе, че по онова време баща ми го бяха извикали в Новосибирск да им подготвя кадри.

– А ако сега Ви поканят в Русия да направите изложба, ще отидете ли?

– Бих си помислил много… Може би не… Защото мои приятели художници, които направиха изложби в Русия, се върнаха страшно разочаровани. Това, което бих направил с най-голямо удоволствие, е да отида от Москва през Владивосток до едно градче, което се казва и до ден днешен Советская гавань. На един от най-близките ми приятели там е минало детството му. Е те това ми е мечтата.

интервю на Оля Ал-Ахмед за BIG5; снимки: авторката

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here