Владислав Прелезов: Странно и тъжно място са Балканите

0
385
Поводът е непрестанното напомняне, че Македония не е дорасла да влезе в Европейския съюз, че ние българите най-после сме тропнали по масата и сме решили да се борим за правдата на българщината. Просто е тъжно да гледаш, как министри непрекъснато убеждават по телевизии, по кьошета, ходейки  насам–натам, че ние не заслужаваме тази звучна плесница с историческите дати, обичаи, език и прочие дадености, които македонците непрекъснато стъпкват и неглижират. Дали нямаме комплекси?

 

Странно място са Балканите.

Вечно в мъгли и облаци, високи планини и затънтени села, всякакви общности, езици и обичаи. Затова и хората тук са различни, по-себични, по-горди, затворени и мрачни. Натрупване на трагедии, робство и вечното подценяване от Европа на тези ширини. След последната война в бивша Югославия, Балканите носят своите рани и според мен никога няма да могат да се излекуват. Дори и приети в Европейския съюз, обичани от Русия и арабския свят, Турция и кой ли не. Отдавна мисля да напиша няколко реда за този полуостров напоен с толкова много кръв и забвение. Малко страни и райони по света могат да се похвалят с такава зла участ.

Поводът е непрестанното напомняне, че Македония не е дорасла да влезе в Европейския съюз, че ние българите най-после сме тропнали по масата и сме решили да се борим за правдата на българщината. Просто е тъжно да гледаш, как министри непрекъснато убеждават по телевизии, по кьошета, ходейки  насам–натам, че ние не заслужаваме тази звучна плесница с историческите дати, обичаи, език и прочие дадености, които македонците непрекъснато стъпкват и неглижират. Дали нямаме комплекси?

В далечната 1990 г.  за първи път посетих Делчево, някакво забутано македонско градче, веднага след границата с Благоевград. Току що бяхме се „освободили“ от комунистическите глупости и тръгнахме смело да опознаем своите съседи. Натъпкани в някакъв едва пъплещ рейс, задушлив от газове, мръсен и противен, но даващ пътя към опознаването.

Бивша Югославия, каквото и да разправят нашите политици днес, бе страна много по-различна и богата от нашата. Там, веднага след Втората световна война, трудно можеше да се припари, страната се използваше от тези, които искаха да избягат на Запад и беше невъзможно да се отиде без открит лист и необходимите препоръки и документи. Затова чувството, че тръгваш някъде надалеч винаги ме е съпътствало, когато минаваш границата в този край на България, който никога не е бил привлекателен и чак толкова богат.

Автобусът спря с рязко скърцане и ние се изсипахме в едно ранно, студено утро на един малък площад. Винаги съм се питал, защо българските екскурзии се уреждат по-най примитивния и ужасен начин. Винаги тръгваш в някакви ненормални часове, вечно някакви автобуси, шофьори, екскурзоводи мразят силно присъстващите в превозното средство, целият свят, себе си и трябва да разчиташ на тяхната словоохотливост и способности. Да се чувстваш горд, че си се записал на някаква екскурзийка, с някаква таратайка, с отвратителни всезнайковци, които непрекъснато експериментират с нервите ти и всичко останало. В онези години не се пътуваше, както сега.

За съжаление и сега  нивото е същото. Ще се отклоня от разказа. Преди известно време, анулираха полетите от Германия, не знам по–каква причина и трябваше да се прибера с автобус. Освен всичките зидаро-мазачи от България, първите седалки бяха „опразнени“ за две мазни девойки, които флиртуваха явно и нахално със шофьорите, те бяха татуирани като герои от гангстерски филм, бяха пуснали модерна чалга, караха като луди и връх в целия този пейзаж беше един кръст, поставен в средата, който светеше толкова силно, че нито един в автобуса не мигна от силната светлина, която огряваше пътя към родната му стряха.

Да се върна към Делчево. В ония години кипеше търговия, каквото можеше  да се продава, то биваше изнасяно. Аз, разбира се не се сетих, че това е целта на посещението и бях тръгнал гол като пушка, с някой лев и храна за из път.  А наоколо се надграждаха  кашони, боклуци, консерви, стана богат пазар и започна от ранни зори такова надлъгване, че сегашните тържища са луксозни и скучновати в сравнение с тази феерия от разнообразие, което се изсипа от този разнебитен рейс. Къде се бяха побрали толкова стоки още не мога да разбера. В интерес на истината накрая преди да се кача и да отпътувам две жени ме спряха и ме попитаха дали продавам пуловера, който носих, той беше на някакви човечета, оригинален за времето си, купен от София и аз заразен от общата еуфория на кипящата търговия го продадох за някакви марки. Спечелих валута, която в тези времена беше кът и хората забогатяваха  от голямата разлика в курса.

Първото впечатление от Македония беше подреденост. Чисто, приветливо, богато в сравнение с Кюстендил и Благоевград, пълни магазини с прекрасна храна, силно кафе, приятно облечени хора, надсмиващи се на нашата цигания. Веднага усещаш, когато една страна е по-добра за живот. Тогава беше така. И си даваш сметка, че 45 години България и Македония са вървели по различен път, имали са различни възможности, давали са много от себе си, но с различни стойности.

Тези, двете жени, които купиха пуловера, разказаха за живота си, за работата в Западна Германия за заплатите от 3000 до 5000 марки, за удобствата и свободата да пътуваш и да живееш доволно. За жилищата, които са купили, за децата, които са учили на Запад, за всичко.  Тито си беше свършил  работата. Федерация създадена от Великите сили, но управлявана хитро и последователно. Хубавото винаги се  помни. В същото време нашата действителност по онова време, отдавна забравените и забранени победи на българските генерали във войните, носталгията от революционните пориви на младата българска държава, стъпкани от идеологията на тогавашното време и историческите неистини в нашите учебници на онази стара България, която е създала и черпела книжовност, култура от Охридската школа. Да не говорим за гробовете на хилядите български войници пръснати из македонските дебри, забравени досега и все още забранени.

И сега изведнъж, защо не зачитат страната ни? И как ние отговаряме на тези македонски комплекси? Цели 30 години, от 1990 г. всичките инициативи за връщане на уважението бяха потъпкани. Не си спомням, от  командировките като журналист, някой от българските политици да е поставил ясно, категорично и точно историческата действителност, да е обвинил Коминтерна, комунистическата власт, миналото по времето на Борис III и много преди това и да е събудил симпатиите на тези западни българи. Да не говорим за разбиране и признаване на историческите дадености. Там едно, като се приберат в България приказки под сурдинка, стари исторически разкази, които ако се погледнат по книгите, историческите очерци се интерпретират напълно различно. Винаги са се тълкували и продължават да се разнищват на който, както му е удобно.

Не искам да се връщам на проблемите на сегашните два народа, но има нещо, което убягва на много от днешните радетели за Европейски Балкани. Различията в последните 75  години са много и защо македонците уважават сърбите и още мечтаят за онази Югославия, която преди много години ги направи равноправни европейци? Защото те вкусиха от онзи подреден свят много преди нас и разбраха, че животът трябва да се живее с пълни шепи стига някой да ти даде права и свободи за това. Разбира се, това беше преди Милошевич  и онази гадна война, която показа  отвратителното си лице пред света и разби още повече и без това различията на Балканите. И вечните щения на сърбите, които са запалвали не една и две черги в Европа.

Но, доброто остава някъде дълбоко у всеки и всички пъчения, грандомании, мечти и спомени нямат никаква стойност. Ако не видиш промяната. Особено, когато всичко това е  казано с чувство за превъзходство, високомерно, неискрено. Това са и днешните проблеми на македонците. Носталгията за една богата и просперираща държава, изречени на български.

Все пак тогава се прибрах благополучно. Макар и полугол, без пуловер, в автобус с пишман търговци, които бяха припечелили заплатите си за няколко месеца. Бях достатъчно объркан от противоречиви случки, от тъжната действителност на този дрънкащ автобус и въобще не бях  горд, че съм потомък на генерал Вазов. Какво от това? Спомените избледняват, но някои днес бързо забравиха откъде идват и накъде отиват…

Някой каза през 19 век, че битието определя съзнанието! Е, ми прав е…

https://www.facebook.com/vladislav.prelezov/posts/10158278739162476

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here