Ирония на злото

0
164

 

Постсъветската култура като форма на омраза към живота

 

Знак на епохата на СВО в Русия стана бунтът на културата. Десетки и дори стотици артисти, музиканти и комедианти заминаха в чужбина. Шумното осъждане на спецоперацията и неистовото коленичене пред врага се превърнаха в добър тон сред културните дейци. Изглежда, че такива далечни един от друг герои като Гребенщиков (признат за чуждестранен агент в Руската федерация) и Пугачова, Нойз MS (признат за чуждестранен агент в Руската федерация) и Макаревич (признат за чуждестранен агент в Руската федерация) изведнъж излязоха обединени в строен фронт и очевидната полифония от гласове се сля в единен звук от високоговорителя, призоваващ незабавно да се предаваме.

В руското общество във връзка с това има много възмущение, малко размисъл, а рефлекси изобщо не се изработиха. Как стана така, че почти целият съветски рок, почти цялата постсъветска естрада и дори, Бог да ме прости, руският рап, започнаха да играят колективната роля на разплакан колаборационист? Изглежда, че е време да признаем проблема. В края на краищата, без признаване на проблемите, няма решения.

Ще вляза като Тарантино в “Четири стаи” малко отдалеч.

Всяка висока (и още повече ниската) култура живее в контекста на своето време. Златният век на руската литература не би бил възможен никъде другаде освен в Руската империя от 19 век. А Сребърният век го преосмисля. В крайна сметка, ако го нямаше Пушкин, кой тогава щеше да бъде изхвърлян от кораба на съвременността? Нямаше да има и ранна съветска култура без Сребърния век. Булгаков, Маяковски, Майерхолд, Пастернак и дори Хармс, това са хора не само от едно и също време, но и от абсолютно една култура. Колкото и различни да ни изглеждат. Хора, които говорят един и същ език, макар и понякога да използват сложна „стълбица“ за този разговор.

В същото време класическата руска култура беше абсолютно самодостатъчна. Въпреки байронизма, Пушкин си е Пушкин и изобщо не е възможно да се намерят западни аналози на Толстой или Достоевски. Освен това руснаците във времената на разцвета си винаги са били готови не само да вземат футуризма от Маринети, но и да го отрекат накрая.

Късната съветска култура вече беше коренно различна. Големите мъже от миналата империя просто свършиха. Навярно последна си отиде Анна Ахматова през 1966 г. До средата на 70-те дори най-искрените и звучни трубадури на страната на Съветите започнаха да свършват. Никой вече не искаше сериозно да завладее космоса, да усвоява целината и да строи какъвто и да е комунизъм. В крайна сметка самата страна на Съветите се промени почти до неузнаваемост.

Така се роди късносъветската култура, а филмът на Елдар Рязанов „Иронията на съдбата“ стана нейното най-точно отражение, най-ярката илюстрация. Особен статут на „Иронията на съдбата” придава невероятната му жизненост. Филмът е пуснат през далечната 1976 г. и се повтаря всяка нова година, дори военната 2023 г. не е изключение. Защо се случва това?

Защото късната съветска култура не е свършила, както не е свършила и РСФСР. Съвременна Русия неумолимо продължава да живее в късносъветския контекст, въпреки логиката на историята и здравия разум. Не вярвате? Тогава опитайте да си спомните сюжета на “Елхи-1” и веднага отговорете как се различава от “Елхи 2,3,4,5”? Не става, нали? А “Ирония на съдбата” е познат на почти всеки от вас.

Защо обаче постсъветската култура така и не стана независима, автентична и самобитна, е тема дори не на отделна статия, а на цяло културологично изследване. Едно е ясно: дори талантливата имитация на западната култура не успя да породи нищо собствено. В крайна сметка останахме сами с късната съветска култура. От тук израстват всички цветя на сегашното зло. И за да го разберем, трябва да стигнем до корена му.

Всяко велико произведение (а „Ирония на съдбата“ е велико произведение, каквото и да се каже) винаги отразява вътрешния свят на автора. В крайна сметка, художникът винаги е малък бог, който може да създаде всякакви герои и да подготви всякаква съдба за тях. Героите (и дори самият художествен пейзаж) на „Ирония на съдбата“ съзнателно са надарени с всички пороци на своето време. Битов алкохолизъм, незначителността на конфликта, мизерията на интериора. Дори самата история започва с факта, че самотни и незабележими хора живеят в също толкова незабележими домове.

И всичко щеше да е наред, ако “Ирония на съдбата” беше комедия. Но пияният Иполит, вземащ душ в палтото си, предизвиква не смях, а омерзение. Защото тук няма хумор и ирония, има само омраза към обективната реалност, спретнато загърната в новогодишна опаковка. Човекът, заснел „Ирония на съдбата“, просто тихо мрази живота, а самата „Ирония на съдбата“ е изкривено огледало на съветския интелектуалец, отражение, в което той иска да се разбие, но постоянно пропуска, защото е мъртво пиян.

Останалите филми на Рязанов са наситени с точно същата омраза към живота: “Гараж”, “Служебен роман”. С омраза към живота (и следователно и към обществото, и към страната) е проникната цялата късна съветска култура. Съветските рокери мразят света около себе си, състоящ се, както пееше Гребенщиков, от портиери и пазачи. И заедно с това мразят и себе си. Все пак истинският рок е някъде там, зад желязната завеса. Може да бъде откраднат и по някакъв начин променен в занаятчийски условия. Каквото правеше Гребенщиков през целия си живот. С каквото всички те се занимаваха.

Така се ражда още една родова травма на съветската/постсъветската интелигенция – комплекс за малоценност пред Запада. Или, както поетично би се изразил Ницше, стрелите на копнежа към другия бряг. Към истинската велика култура и реален живот, където истинските хора не ядат желирана риба на Нова година. Съветската интелигенция успя да пренесе със себе този комплекс за малоценност половин век, за да падне на колене пред Бранденбургската врата и да започне да събира дарения за въоръжените сили на Украйна.

Само че истината е, че друг бряг за вас вече няма. „Добрият руснак“ и на другия бряг все едно ще си остане руснак. Добър руснак, който непременно трябва да стане мъртъв. В крайна сметка живи руснаци на другия бряг вече не се очакват. И съветски също.

Така делнично и кърваво ще завърши съветската култура. Какво ни предстои? Честно казано, не знам. Знам само едно: истинска национална култура е възможна само в национална държава.

Автор: Свят Павлов

Източник: readovka.space

Превод: opposition.bg

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here