Умнокрасивите персони не обичат нито свободата, нито плурализма. Те искат да има една-единствена гледна точка, едно-единствено „правилно“ мнение

0
272

 

Знаете ли защо умнокрасивитетът /тази малка, но изключително досадна и вреслива общност/ толкова силно мрази нашето предаване? Защото ние сме свободни, а те не са. Хубавото в цялата история е, че хората, които обичаме свободата, сме много повече от тези, които я мразят

Петър Волгин за „Политически НЕкоректно“

 

„Живот в радиото“. Така е озаглавил автобиографичната си книга (изд. „Изток-Запад“) популярният водещ, журналист и политически коментатор Петър Волгин, която преди дни бе представена на публиката.

На близо 400 страници Волгин разказва преди всичко за работата си в програма „Хоризонт“ на БНР, където е бил дългогодишен ръководител и водещ на предаванията „12 плюс 3“, „Без контрол“, „Дим над водата“, „Деконструкция“ „Политически НЕкоректно“. Някои от тях са сваляни от ефир, а Волгин често е наказван и дори уволняван.

В книгата той разказва за всички битки, които е трябвало да води в името на това слушателите да чуват неща, за които не е прието да се говори.

Професионалният път на Петър Волгин в БНР е историята на една постоянна съпротива, на перманентната революция срещу статуквото.

С книгата си, както и с всичките си изяви Петър Волгин показва, че трябва да чупим клишета, да излизаме от зададените схеми. Само така можем да бъдем сигурни, че животът ни има смисъл.

Публикуваме главата:

Умнокрасивитетът срещу „Политически НЕкоректно“

В радиото се бях концентрирал основно върху развитието на новото предаване. Още от самото начало на „Политически НЕкоректно“ стана ясно, че формулата с двамата водещи в два различни дни, която измислихме с Божан, е добра. Добър се оказа и изборът на Силвия Великова. С нея никога не се уговаряхме кой кого да кани или кой каква тема да развива. И без такива уговорки предаванията на двама ни носеха различно звучене. Просто защото имахме различни политически, а и идеологически предпочитания.

Още от първите издания на „Политически НЕкоректно“ ясно заявих своите позиции. Категорично не приемах съвременния либерален модел на мислене. Не приемах модела, който поставяше в центъра на всичко пазара и индивидуалния успех на всяка цена. Също така категорично отхвърлях глобализаторските тези, според които националната държава трябваше все повече да отстъпва прерогативите си на всевъзможни наднационални институции. Ако подобен процес станеше необратим, това щеше да означава, че властта окончателно щеше да премине в ръцете на глобалната олигархия, на мултинационалните компании. Най-силно от това биха пострадали обикновените хора, тези, които живееха от заплата до заплата.

Обсъждах тези въпроси със слушателите на „Политически НЕкоректно“, позовавайки се основно на случващото се в световната политика. В края на 2020 г. основното събитие в международен план бяха президентските избори в САЩ.

На тях действащият американски президент Доналд Тръмп се изправи срещу кандидата на Демократическата партия Джо Байдън. През 2016 г. Тръмп спечели президентските избори не защото е някакъв политически гений. Спечели ги, защото най-добре олицетворяваше един начин на мислене, харесван от все повече хора. Тези хора искаха държавата да престане да прахосва своите ресурси за неясни мисии в чужбина и да се заема основно с решаването на вътрешните проблеми.

Искаха елитът да излезе от либералния пашкул и най-накрая да заживее в реалността. Беше им писнало от „вашингтонското блато“ и искаха начело на държавата да застане някой, който ще може да го пресуши. Доналд Тръмп най-добре отговаряше на този образ. И затова беше избран.

Само че през следващите четири години дълбоката държава в Съединените щати, т.е. либералното статукво от политици, медии, анализатори, направи всичко възможно, за да накара хората да повярват, че новият американски президент е нещо средно между Хитлер и Чикатило. Имаше безброй фалшиви обвинения срещу него, имаше дори процедура по импийчмънт.

В самото навечерие на изборите гласоподавателите бяха заливани с изследвания, според които Байдън води с до 10 процента и че на изборите ще размаже действащия президент. Вярно, Джо Байдън спечели, но това беше победа, която породи много въпросителни. Най-вече заради съмнителната си честност.

А самият Байдън бе класическо олицетворение на политическото статукво. От половин век беше в политиката. С всички произтичащи последици. Включително и с така добре познатата в България шуробаджанащина. Бидейки американски вицепрезидент през периода 2009–2017 г., татко Байдън уреди сина си Хънтър на високоплатена работа в „Бурисма“, най-голямата частна енергийна компания в Украйна. Хънтър Байдън не разбираше нищо от енергетика, но когато баща ти е вицепрезидент, това няма никакво значение.

А когато тогавашният украински главен прокурор Виктор Шокин започна да разследва неправомерните действия на „Бурисма“, татко Байдън заплаши, че ако прокурорът не си отиде, той лично ще спре траншът за Украйна в размер на един милиард долара. И Шокин си отиде.

А сега човекът, който изнудваше цяла държава с искането да бъде спряно разследване срещу компания, в която работи синът му, искаше да стане следващият американски президент. Джо Байдън беше избран за кандидат на демократите не защото притежаваше някакви забележителни качества. Като класически дългогодишен хлъзгав политик той можеше да се изменя като хамелеон. Байдън беше една неясна картинка, която всеки можеше да оцвети според предпочитанията си. Крайнолевите си го представяха като борец срещу расизма, а по-умерените като спокоен и уравновесен държавник. Тези пък, които инвестираха в него, имаха едно-единствено желание – да върне страната във времето на неограничаваните от нищо пазарен фундаментализъм и американска хегемония по света.

Говорейки в „Политически НЕкоректно“ за президентските избори в САЩ и изобщо за ситуацията там, обръщах специално внимание на поведението на повечето американски медии. Не само защото бях пристрастен по темата, а и защото именно медиите определяха и определят начина на мислене на повечето хора. През последните четири години мейнстрийм медиите в САЩ непрекъснато повтаряха на избирателите колко жестоко са се объркали, като са гласували за Доналд Тръмп. Внушаваха им, че единствената възможност да изкупят „вината“ си е сега да гласуват срещу него.

Вървеше и допълнителното внушение, че всеки, който упорства и гласува за Тръмп, е глупак, селяндур, расист, бияч на жени и деца. В крайна сметка тази неспирна пропаганда даде своя резултат. Много избиратели гласуваха за Джо Байдън именно от страх да не бъдат възприемани като глупаци, селяндури, расисти и биячи на жени. На тези хора всъщност беше отнета свободата да мислят сами. Мейнстрийм медиите го правеха вместо тях.

Именно те изиграха основната роля в раздухването на анти-Тръмп истерията. През последните четири години тя непрекъснато нарастваше. Рупори на либералния елит като „Ню Йорк Таймс“ и Си Ен Ен престанаха да бъдат истински медии и се превърнаха в пропагандни оръжия на Демократическата партия. Истината нямаше никакво значение за тези медии. Единственото, което ги вълнуваше, беше как да ударят американския президент. Включително и с поредица от фалшиви новини, най-фрапантната от които беше т.нар. руска връзка, според която Тръмп станал президент благодарение основно на „помощта от Кремъл“. И дори когато тези глупости бяха опровергани от официалните държавни комисии, либералните телевизии и вестници продължаваха да ги повтарят.

Вярно, в един момент изглеждаше, че социалните мрежи са чудесен начин да заобиколиш пристрастните медии. След като можеш да използваш ефикасно фейсбук и туитър, вече не е нужно да се молиш на телевизиите да не лъжат в репортажите си или на вестниците да те интервюират. С помощта на социалните мрежи стигаш директно до хората. Само че се оказа, че фейсбук и туитър съвсем не са такова прекрасно царство на свободата, за каквото обичат да се представят. След като в началото на януари 2021 г. привърженици на Доналд Тръмп атакуваха сградата на Конгреса във Вашингтон, профилите на бившия американски президент в тези социални мрежи бяха закрити.

За пореден път стана ясно, че собствениците и ръководителите на тези мрежи са също част от „дълбоката държава“ заедно с традиционните медийни магнати, партийни шефове, началниците на тайните служби. И когато някой си позволи да разклати прекалено силно системата, той моментално бива забраняван. Свобода имаш само тогава, когато се движиш в коловоза на либералния мейнстрийм. Иначе си аут. И всеки може да бъде подложен на цензура – както шофьорът на камион, така и президентът.

Другата тема извън вътрешните ни политически боричкания, която често обсъждахме през първите месеци на „Политически НЕкоректно“, беше свързана с отношенията между България и Северна Македония. В края на 2020 г. България на практика наложи вето върху началото на преговорите за влизането на съседите ни в ЕС. Всъщност София направи това, което трябваше да свърши много отдавна. Каза, че Скопие няма да види ЕС, докато македонците не престанат да фалшифицират историята и да си присвояват българското историческо наследство. Тази твърда позиция, при това от страна на всички политически сили, изненада мнозина.

Както у нас, така и в чужбина. Ние бяхме свикнали нашите политици да се съгласяват с всичко, което ни кажат големите братя. И ето сега ни казваха, че не трябва да правим проблеми на Северна Македония за ЕС. Явно очакваха ние безропотно да се съгласим. Българската страна обаче – както управляващите, така и опозиционните партии – изненада всички с твърдата си позиция, че отстъпление няма да има.

В „Политически НЕкоректно“, както и в другите ми авторски предавания преди това, постоянно критикувах политическия ни елит именно защото винаги безропотно се съгласяваше с чуждестранните указания. Сега обаче имах рядко появяваща се причина да одобрявам действията на нашите политици. В същото време имах основанието силно да критикувам едни други българи. Тези, които смятаха, че разбират от всичко и че са носители на абсолютното знание по всички възможни теми. Въпросните хора открито се солидаризираха с официалната позиция на Северна Македония. Да, те имаха български документи за самоличност, обаче опищяха света, след като излезе българското вето. Надълго и нашироко обясняваха колко недалновидна била нашата позиция.

Как била проява на примитивен национализъм. Как европейците ни се смеели. И как моментално трябвало да ревизираме становището си и да се откажем от ветото. Защото само така сме можели да измием срама от челото, който сами сме си лепнали. Щеше да е разбираемо, ако подобни глупости бяха изговорени от представители на северномакедонския елит, от техни политици или интелектуалци. Но не. Това го говореха българи, които се водеха учени, професори, доценти. Всъщност тяхната антибългарска позиция беше напълно разбираема. Тези хора отдавна бяха превърнали охулването на България в своя професия. При това добре заплатена.

Фактът, че някои от тях се водеха на щат в някой български университет, нищо не значеше. Защото основните им доходи идваха не оттам, а от участието им в проекти на финансирани отвън неправителствени организации. А за да те допуснат до подобно участие, трябваше да гарантираш, че си готов да защитиш всякакви други интереси, но не и българските. Така че колкото по-силен антибългаризъм демонстрираш, толкова финансирането ставаше по-голямо.

Борбата ми срещу антибългарски настроения умнокрасивитет, която започна през лятото на 2013 г., никога не преставаше. Измислих този неологизъм, който постепенно се наложи в публичното пространство, използвайки прословутата фраза „умни и красиви“. Така нарекоха сами себе си хората, които през 2013 г. искаха оставката на правителството на Пламен Орешарски. Твърде скоро обаче това се превърна в подигравателно обръщение, с което бяха назовавани всички онези представители на неправителствени организации, претендиращи да знаят всичко за всичко. Те бяха абсолютно убедени, че знаят най-добре как трябва да се прави политика, да се ръководи икономиката, да се развива бизнесът. Нахална претенция, разбира се, обаче малко хора ѝ се противопоставяха.

Просто „умнокрасивите“ заемаха важни позиции в управлението на държавата и най-вече в медиите, така че можеха да очернят всеки, който се изправи срещу претенциите им за величие. На мен пък не ми пукаше за позициите им и директно казвах всичко, което си мислех за тях. А нищо хубаво не мислех. И съответно всички разклонения на умнокрасивитета – политически, икономически, медийни – не спираха да сипят огън и жупел по мой адрес. От 2013 г. до ден днешен е така.

Съвсем естествено новото ми предаване „Политически НЕкоректно“ също стана обект на техния гняв. Умнокрасивитет използваше всяка възможност, за да протръби „колко лошо е това предаване“. В началото на 2021 г. излезе един дълъг-дълъг доклад, посветен на въпроса, дали БНТ и БНР изпълняват обществените си функции. Подобни доклади се бълваха на килограм от най-различни НПО-та, като основната им цел беше да пишат това, което се харесва на западните донори. В тези писания винаги биваха откривани и заклеймявани едни „лоши момчета“ и „лоши предавания“. Авторите на докладите внушаваха, че въпросните личности „пречат на демокрацията“, „искат да променят евроатлантическия избор на България“ и съответно са „много опасни“. Прозрачната цел на подобни внушения беше, че трябва да се води борба с тези „лоши хора“, следователно западните донори трябва да се бъркат постоянно за пари, с които да се финансира тази борба.

Както и в много други сфери, и тук ставаше дума за пари. Либералните НПО активисти си измисляха врагове, за да имат после очи да врънкат западните си спомоществователи за още финансиране, което да подпомага „справедливата им борба“. В цитирания по-горе доклад ролята на „лошото момче“ беше безапелационно присъдена на мен. Обвиняваха ме във всякакви „грехове“. Бяха написали, че съм защитавал Тръмп и съм критикувал Байдън.

Изумяваха се от факта, че заемам антиглобалистки и антилиберални позиции. Особено силно се дразнеха от позицията ми за Северна Македония. Съвсем естествено беше да се дразнят. Авторите на доклада получаваха финансирането си от същите западни организации, които финансираха и онези, по документи български учени, които призоваваха България да спре да се притеснява от лъжите на Скопие, да не обръща внимание на македонските исторически фалшификации в името на „европейската интеграция на Западните Балкани“. Винаги когато четях подобни неща, изпитвах дълбока радост. Подобни критики показваха най-добре, че изпълнявам успешно мисията, която винаги съм си поставял. А тя е да оспорвам статуквото. Без значение дали е политическо, социално, религиозно, сексуално. В „Политически НЕкоректно“ постоянно се подгавряхме с господстващите евроатлантически клишета и това явно силно дразнеше техните български пропагандатори.

Именно позицията ми по редица външнополитически теми най-силно дразнеше либералните цербери. Аз категорично отказвах да се включа в инициираното от евроатлантическите пропагандатори плюене на Русия, както и да възхвалявам финансираните от Запада руски „опозиционери“, като прехваления Алексей Навални. Ето какво написах във фейсбук по повод поредната протестърска бутафория, разиграла се в Москва в началото на 2021 г.:

Руските „умни и красиви“ са досущ като българските – досадно едноизмерни, претенциозно нарцистични, глуповато псевдогероични. Самовеличаят се, представяйки си, че сатанизирайки Путин, извършват някаква особено дълбока мисловна дейност. Всъщност са клиширани до безобразие. Между тях, разбира се, има и такива, които достатъчно добре осребряват своята опозиционност.

Залепили са се навреме към чуждестранните грантови схеми и са усвоили изкуството да се харесват на всяка задокеанска администрация – и на Тръмп, и на Байдън. И все пак ми се струва, че бройката на „полезните идиоти“, на тези, които „мразят безплатно“, е по-голяма. Те се рекламират като рицари на свещената истина, като глашатаи на безкористността и никак не осъзнават, че са амебоподобни марионетки на властови центрове в чужбина. А пък онези, дето се бяха събрали да „защитават Навални“ в София, са най-гротескни. Ерзац на ерзаца, екземпляри, извадени от кунст камера, натъпкана с аномалии. Изпитват безгранично доверие в себе си. Прекланят се пред собствената си баналност. Приличат на средностатистическа женица, повярвала, че е „Мис Вселена“. Ако не друго, поне веселят публиката.

Тези и други подобни мои постове направо изкарваха българските либерали от кожата им. Мен пък силно ме дразнеше либералното двуличие по някои особено важни международни въпроси. Особено по теми като защита на свободата на словото и на правата на хората да критикуват властта. Която и да е тя. През май 2021 г. много нашумя един случай със задържан гражданин на Беларус, който критикуваше дългогодишното управление на беларуския президент Александър Лукашенко. Опозиционерът се наричаше Роман Протасевич, критикуваше Беларус от удобната Полша и беше задържан, след като самолетът, в който пътувал от Атина, беше принуден да кацне на летището в Минск. Всички европейски и американски политически лидери призоваха арестуваният да бъде освободен и заплашиха Беларус и нейния президент с тежки санкции.

Щях да повярвам в искреността на тяхното възмущение, ако бяха реагирали със същия плам при всички подобни ситуации в недалечното минало. Например в онзи случай, когато през 2013 г. насилствено беше приземен самолетът на боливийския президент Ево Моралес. Принудиха самолета да кацне, а после го и обискираха, защото имаше информация, че в него пътува Едуард Сноудън. Тогава нямаше възмутителни декларации по повод това явно нарушаване на всякакви писани и неписани правила. Нямаше специални заседания на брюкселските чиновници. Нямаше заплахи за санкции. А Едуард Сноудън заслужаваше много по-голяма защита от онова беларуско тамагочи. Най-малкото защото разкри една ужасяваща картина на подслушване и следене, създадена от американските специални служби.

Случващото се с основателя на Уикилийкс Джулиан Асанж също не предизвика буря от възмущение от страна на западния политически елит. Човекът изкара седем години в посолството на Еквадор в Лондон, без да може да излезе навън. От две години е в британски затвор, а защитата му прави всичко възможно да не бъде екстрадиран в САЩ, където няма да му се случи нищо хубаво. Както и на Сноудън. А именно благодарение на изнесените данни от Асанж ние научихме множество мръсни тайни на световната дипломация. Видяхме документи, които едно към едно показват, че красивите приказки за защита на свободата и демокрацията са за непоправимите наивници, а голямата политика се движи единствено от личните интереси на великите сили.

Вероятно затова представителите на тези велики сили не защитиха Асанж, а сега се мятат на амбразурата в защита на един съмнителен персонаж. Още от самото начало на тази сага въпросният Роман Протасевич не ми приличаше на герой и мъченик на свободното слово. Не ми се виждаше морално оправдано да си стоиш на спокойствие в Полша, както правеше Протасевич, откъдето да призоваваш сънародниците си да се бунтуват срещу режима на Лукашенко. Само си представете картинката.

Разположил се е Протасевич удобно пред лаптопа, пие си смутито и подбужда беларуските младежи да излизат на бунт срещу властта в Беларус. А това на практика означава, че тези хора ще бъдат бити и затваряни. Хайде, като си такъв смелчага, зарежи лаптопа и биозакуската и иди в Минск физически да протестираш, а не само виртуално. Но явно смелостта не е сред качествата на въпросното лице.

След като споделих всички тези размисли в „Политически НЕкоректно“, българският умнокрасивитет отново ревна. Оказа се, че представители на тази социална група има и сред ръководството на БНР. В радиото си имаме един т.нар. Обществен съвет, който трябва да бъде връзката между медията и гражданското общество. Председателят на това звено се оказа отявлен соросоид.

Този човек постоянно звънеше на генералния директор, за да му се оплаква от нещата, които говоря в ефир. След коментара ми за западното лицемерие в случая с Протасевич въпросният председател публикува от името на Обществения съвет декларация, в която искаше редакционната колегия на програма „Хоризонт“ да ме заклейми, а аз лично да се извиня за думите си. За огромно съжаление на този председател както ръководството на програмата, така и редколегията бяха категорични, че всеки журналист има правото да изразява мнение в коментарно предаване, особено когато е рамкирано като лична позиция.

Всеки път когато развълнувано подчертавах цензорската същност на българските либерали и евроатлантици, когато обяснявах, че тези биха били най-непробиваемите комунисти, ако се бяха родили няколко десетилетия по-рано, Божан ме успокояваше с думите: „Ама нали ти тъкмо това искаше – да ги ядосаш, да ги докараш до истерия. Ето че и този път успя. Така че не се вълнувай. Радвай се.“

Както в много други случаи, Божан и по този пункт имаше право. А освен всичко останало притежаваше удивителното качество да ме успокоява. Колкото и гневен да бях, достатъчно беше той да каже няколко изречения, за да се уталожи гневът ми.

Това, разбира се, не беше толкова учудващо. С Божан работехме повече от 20 години и можехме да се разберем с по няколко думи. Надявах се, че ще продължим да работим така. Поне до моето пенсиониране, ако го доживеех, разбира се. Бях по-голям от Божан със седем години и щях да се пенсионирам по-рано. Понякога се чудех дали няма да му е скучно в радиото без мен. Съвсем скоро животът направи тези разсъждения безпредметни…

източници: Фейсбук страница „Политически НЕкоректно“ и Епицентър.бг

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here