Коментар на Стела Богомилова – психолингвист, експерт по детска психология, който активно анализира проблемите на съвременното образование, родителството и дигиталните зависимости при младото поколение; основател и председател на едноименната Фондация „Стела Богомилова“, която се занимава с подкрепа на деца с образователни и поведенчески затруднения:
Не се занимавайте с генезис на агресията. Мислете за генезиса на социопатията.
Защото агресията сама по себе си не е равнозначна на зло. Човек може да бъде агресивен, импулсивен, гневен, конфликтен и въпреки това да има чувство за вина, емпатия, граници и способност да разбира последиците от действията си.
Зад извинителния етикет „Ловци на педофили“ се крие една дума „Кръвожадните“.
Обществото в глобален план погрешно третира детската агресия като отделен проблем на поведението, вместо да разпознава ранното формиране на безнравственост, липса на граници и социопатично отношение към другия.
Докато ви е страх ЗА децата ви, докато се страхувате ОТ децата си, те ще ви се качват на главата и ще чупят чужди глави.
Страхувате се детето да не ви открадне парите, да не ви набие, да не провали кариерата ви и да съсипе обществения ви престиж. Всичко започва между родителя и детето. И става пред плътно затворените ви очи.
Светът умира не от толерантност, а от подмяната на толерантността с безотговорност.
Да търпиш различния е човечност. Да опрощаваш разрушителното поведение заради възрастта, етикета, диагнозата, социалната роля или политически удобната интерпретация – това вече е отказ от граници.
Извращава се до погнуса естественото чувство на търпимост.
Надяваме се , че лошото се израства.
Жалим невръстни касапи.
Обвиняваме невинни жертви.
Идиотите, скучаещите до безумие младежи, наричат „щуротия“ насилието, гаврата, унижението.
Деца, които не знаят що е то правила, принципи, закони, сами постановяват свой беззаконов порядък.
На ход е злото – локалите са безобидни в сравнение с малоумниците на 14-16 години, които вярват, че са повече от всички – родители, учители, треньори. Над държавата.
Учителят вижда ненормалността. Той не е психолог. Гледа как да мине часа по математика с гръб към класа и е сляп, глух за детските изстъпления.
Родителят се радва, че детето му е ударило друго дете и казва: Супер, ще се оправи в живота, няма да се даде лесно!
Треньорът нарича неовладяното заплашително поведение на тепиха „спортна злоба“.
Психологът казва, че родителите са виновни.
Властта замита делата за насилие.
Оковаващата верига е:
учителят вижда; родителят оправдава; треньорът романтизира; психологът прехвърля вината; институцията отлага; а детето научава, че границата е фикция.
Къде е заровено злото?
В лудост, наречена екранна зависимост. (Да, децата убийци са снимали, докато убиват!)
Екранната болест не е измислена от Мъск, от Гейтс, от компютърни специалисти. Тя е измислена от бащите на Калигула и Хитлер.
Те са психопати, които в желанието си да избягат от реалността, но и да бъдат герои за наследниците си в същата реалност, точно те правят синовете си пълни идиоти.
Казва ви го човек, който има за модел бащата! Оня баща, който те вади от тинята, без да губиш връзка със света.
Всички се боят и гледат ден да мине, а утре да метнат детето, ако може още на 13 години да се оправя самО.
Ами, ето – оправят се. Улицата им е бащиния, тайната пътека на хълма – дом и скривалище на мръсни деяния.
Важното е:
– убийството да се документира, насилието във видеото на телефона да стане сертификат за нечувана жестокост и да послужи за внимание, прием и издигане в други по-силни банди.
Важно е медиите да си излъчат материала за безобразното злодеяние.
Важно е после Властта да каже „работи се по случая“ и да зачака хората да се уморят от бдения и напразни надежди докато утихнат гневът и болката им.
Страхувайте се.
Преди повече от десет години изнесох публично един страшен факт, за който бях разговаряла с професионалисти, изследващи престъпността.
И държа да бъда пределно точна: не ставаше дума за насилие между деца.
Ставаше дума за убийствата на възрастни от деца, извършители на престъплението.
Бе установен тревожният факт, че най-високият ръст сред извършителите на убийства се пада именно на малолетни и непълнолетни.
Тогава попитах: защо това не се говори публично?
Отговорът бе: ,,Защото обществото няма да понесе да го чуе. И още – защото нямаме и до днес механизъм срещу нарастващата детска престъпност.’’
Сто пъти тръбих, че функционалната неграмотност ще доведе до функционални разстройства, а изостреното сетивно възприятие и възпроизводство ще причини аномалии, налудности, психопатии и социална деградация сред младите хора.
Не поставям диагнози на деца. Говоря за онзи процес, при който липсата на граници, оправдаването на жестокостта и обезценяването на чуждата болка започват да изграждат морална структура, в която „другият“ вече няма значение.
Навярно и този път ще чуя обичайното: „Ами това винаги е било така. Винаги е имало лоши деца. Винаги е имало жестоки деца. Нищо ново под слънцето“.
Не.
Нищо ново под слънцето е човешката жестокост. Нов е светът, в който тя се формира и ускорено, синергично се размножава.
Днешното дете злодей не е просто престъпното дете отпреди сто години, преминало в нов век.
Предишните поколения са познавали жестокото дете, но са го възпирали с други средства, с други граници и с друга непосредствена връзка с реалността.
Детето е можело да бъде жестоко, но не е разполагало с цялата технологична среда, която днес може да превърне насилието в зрелище, унижението – в скандално съдържание, убийството в гордост и доказателство за престиж и принадлежност, а чуждата болка – в зрителски материал.
Моята майка, най-мъдрият човек, когото познавах, години наред ми казваше една проста, страшна истина:
„Гледаш го бебенце – сладичко, хубавичко, миличко, ще му целуваш бузките. А не знаеш какво чудовище спи в него и не знаеш, че това чудовище друг го буди“.
Тя знаеше, че детето не е родено като завършен човек.
Тя знаеше, че раждането не е морално завършване. Че между бебето и човека има възпитание.
Тя бе смела. Безстрашен родител. Не по-малко бе любвеобилна. Казваше, че на човек нищо не можеш да дадеш, нито да му вземеш. Но може да го насочваш, да му задаваш форма, ако не съдържание.
Нейното поколение знаеше, че човекът се възпитава.
И точно тук е разликата.
Не твърдя, че миналото е било невинно. Твърдя, че днес разполагаме с невиждана досега възможност да оставим детето на самотек със своите импулси, да го освободим от възрастния, да го потопим в чужда агресия и после да наблюдаваме резултата през екрана.
Това вече не е „нищо ново под слънцето“.
Това е нова среда за старото човешко зло. Защото, ако детето не е завършен морален субект при раждането, тогава възрастният не е декоративен аксесоар към детството.
Когато се говорят така нещата, не се чува поради страха и подценяването на сигнала за нова опасност.
Сега, когато е убит с касапско хладнокръвие 37-годишният беззащитен мъж, всички сте в шок и се страхувате.
Страхувайте се от собствените си деца. Ще е така, докато им слугувате.
Нашите деца вече не са нашите деца. Те са общество с хищнически анимализъм, кръвожадна маса, която се тренира за война с човеците и ще погълне всичко – първо шепата свестни деца, а после ще посегне, както в случая – на възрастните. Тежка е присъдата на децата към големите. Таралежите вече се раждат с бодли.
Ако не искате да сте виновната им жертва, вземете си децата и ги сложете в граници.
Без граници и ограничения отвсякъде – стихията на детското социопатно варварство ще ви унищожи – когато агресивното поведение системно се оправдава, романтизира или оставя без последици, то може да се нормализира.
Спрете се и помислете сериозно какво става, когато безграничната социопатна агресия стане начин на съществуване, а чуждата болка престане да бъде морално значима. Тогава ще се отнеме и правото ви да се възмущавате.
Бъдете толерантни, но толерантността може да стане ужасяващ проблем, когато бъде превърната в отказ от граници и отговорност.
Създавайте и възпитавайте човеци вместо биологичен отпадък с морална шлака. Достатъчно е поне на едно да ги научите – да не нараняват и убиват за удоволствие. Животните не го правят.
Ако и тази разлика вече не умеете да правите, поне преустановете собственото си размножаване.
Казвам това с болка, а не от остроумна жестокост.
Защото възрастният, който абдикира от възпитателната си власт от страх да не бъде отхвърлен от собственото си дете, не му дава свобода.
Дава му власт.
А властта без граници, без отговорност и без морален апарат за нейното носене не е свобода.
Тя е стихия.
Стихията не се възпитава с уплах от нея.
Възпитава се преди да стане стихия.
И когато тази стихия срещне човек, който няма сили да ѝ каже „не“, тя започва да търси кого да погълне.
