Отказът от дебат между Румен Радев, Бойко Борисов и Делян Пеевски вече не е просто пропусната възможност — това е диагноза. Диагноза за политическа среда, в която удобното мълчание се представя за държавническа мъдрост, а страхът от въпроси се маскира като висока отговорност.
В западните демокрации дебатът не е каприз, а задължение. В САЩ кандидатите за президент се изправят един срещу друг под прожекторите и под натиска на неудобните въпроси.
Във Франция финалният телевизионен сблъсък е почти ритуал – моментът, в който политическите маски падат.
В Германия TV-Duell събира милиони зрители, защото там се решава не само кой е по-подготвен, а кой изобщо има смелостта да защити позициите си лице в лице.
А у нас? У нас лидерите бягат от публичен дебат, защото се страхуват да влизат в елиминации.
По-добре монолог пред удобна публика, отколкото диалог с опонент. По-добре контролирано интервю, отколкото непредвидим сблъсък. По-добре тишина, отколкото риск да се чуе нещо истинско.
Истината е проста: който отказва дебат, признава слабост. Дебатът не е само сцена – той е проверка. Проверка за аргументи, за характер, за реакция под натиск.
В крайна сметка въпросът не е защо няма дебат. Въпросът е от какво толкова се страхуват. И отговорът, колкото и да не им харесва, вече е очевиден.
Велизар Енчев, фейсбук
