118 години от рождението на една от най-обичаните детски авторки
Астрид Линдгрен е световноизвестна шведска писателка, която твори през втората половина на ХХ век. Приносът ѝ за развитието и популяризирането на детската литература е безценен. Тя дарява на света безсмъртните образи на Пипи Дългото Чорапче, Карлсон, детектив Кале Бломквист, уповавайки се само на една религия – детството! Днес нейните творби са преведени на близо 70 езика и са издадени в повече от 60 страни по света.
Астрид е родена на 14 ноември 1907 година във Вимербю, Южна Швеция, в семейство на фермери. Както самата писателка твърди в автобиографичната си книга “Моите измислици” (1971 г.), нейното детство е било щастливо, изпълнено с игри и приключения. След като завършва средното си образование Астрид за кратко работи като журналист в местния вестник, след което се премества да учи стенография в Стокхолм. Паралелно с това продължава да работи. Скоро след това тя се омъжва за Стур Линдгрен. По това време Астрид вече е има един син – Ларс. Непосредствено след женитбата си тя напуска работа и се посвещава на грижите за сина си и за новородената си дъщеричка – Карин (1934 г.)
“Пипи Дългото Чорапче” е първият роман на Линдгрен, който се появява на бял свят през 1945 година. Според писателката заслугата за това е на дъщеря ѝ. Когато момиченцето се разболява Астрид всекидневно съчинява и разказва какви ли не истории на дъщеря си, докато един ден Катрин моли майка си да ѝ разкаже приказка за Пипи Дългото Чорапче, като името на персонажа детето измисля спонтанно. След като се ражда идеята, идва ред и на нейната материализация – книгата придобива феноменален успех! Веднага след това на Астрид ѝ предлагат работа в детско издателство, а романът печели няколко награди. Впоследствие се издават и романите – “Пипи се качва на борда”, “Пипи в южните морета”, “Пипи след коледното тържество” и др. Историята за “Карлсон, който живее на покрива” (1955 г.), също се появява благодарение на дъщерята на Астрид, която често разказва за мистериозно човече, което идва при нея през прозореца и изчезва, когато се появи някой възрастен.
Освен детски книжки, писателката създава романтични истории като “Братята с лъвски сърца” (1979 г.), “Роня, дъщерята на разбойника” (1981 г.), детективски детски истории за “Кале детектива” (1946 г.), както и живописни разкази за Емил от Льонебера. Най-голям творчески разцвет Астрид придобива в периода 1940-1950 година. През 1954 година създава една от най-добрите си творби – “Мили мой Мио”, в която се разказва за самотните и изоставени деца.
През 1957 година Астрид Линдгрен се превръща в първия детски писател, който получава медал за литературни постижения от Кралство Швеция. Освен това писателката е носител на множество награди и отличия, включително “Международен Златен медал на името на Андерсен”, “Международен Златен медал на името на Толстой”, “Сребърна мечка” за екранизацията на “Роня, дъщерята на разбойника”.
Надгробният камък в памет на Астрид, снимка – Pinterest
Писателката умира на 28 януари 2002 година в Стокхолм, надживявайки мъжа и сина си. Със своите независими, енергични и неконвенционални герои Астрид Линдгрен разбива клишетата в детската литература и се превръща в любим автор не само на децата, но и на възрастните.
Почитаме паметта на Астрид с десет цитата от книгата “Пипи дългото чорапче”:
„Името ми е Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче, дъщеря на капитан Ефраим Дългия чорап, някога страшилище на моретата, а понастоящем негърски крал. Всъщност Пипи е галеното ми име, защото татко смяташе, че Пипилота е много дълго.”
„Тя продължи през дълбоките преспи, които ѝ стигаха чак до кръста. Конят я следваше послушно.
— Но помисли само колко ще ти е студено — каза Томи: — След като толкова дълго време не е палено.
— Ами! — отвърна Пипи. — Щом сърцето е топло и бие както трябва, на човек не му става студено.“
„Ние живеем, за да правим добро на другите хора. Аз например, живея само заради това. А другите хора, интересно те за какво живеят?”
“Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите.”
“То наистина не си заслужава — каза Пипи. — Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход. – Пък и не умеят да си играят — отбеляза Аника. — Уф, като си помислиш, че чисто и просто трябва да пораснеш! – Кой е казал, че трябва, възрази Пипи. — Ако не се лъжа, тук някъде има едни хапчета… Едни много хубави хапчета за хора, които не искат да пораснат.”
“Но, Пипи, каза Томи, – можеш ли да свириш на пиано?
– Отде ще знам дали мога, като никога не съм опитвала – отвърна Пипи. А трябва да ти кажа, Томи, че за да се научиш да свириш на пиано без пиано, са необходими страшно много упражнения.”
„Да, много е грозно да се лъже. Но понякога забравям това, разбираш ли?“
„Защо вървя заднишком ли? – възкликна Пипи – Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да живее, както си иска?”
“Най-важното за малките деца е да знаят ред. Особено, ако сами си го определят.”
“- Какво пише там? – заинтересува се Пипи.
– Пише: “Страдате ли от лунички?” – обясни й Аника.
Тя бутна вратата и влезе в магазина, последвана от Томи и Аника. На щанда стоеше възрастна дама. Пипи тръгна право към нея.
– Не! – заяви решително тя.
– Какво обичаш? – попита дамата.
– Не! – повтори Пипи.
– Не разбирам, какво искаш да кажеш – учуди се дамата.
– Не, съвсем не страдам от лунички! – заяви Пипи.
Едва сега дамата проумя, но когато се загледа в Пипи, не можа да се въздържи и възкликна:
– Но, мило дете, цялото ти лице е обсипано с лунички!
– Ами, че да! – отвърна Пипи. – Но не страдам от тях, а си ги харесвам! ДОВИЖДАНЕ!”
Биографични бележки: store.bg; Заглавна снимка – theguaisforrafa.blogspot.com
AFISH.BG
