Ние държим инфраструктурната врата между Азия и Европа. Време е да спрем да се оплакваме от наема на тази врата, а да започнем да събираме такса от всеки, който иска да мине през нея
Публичният дискурс у нас има един огромен порок – той страда от къса памет и политическо късогледство. От месеци насам договорът с турската енергийна компания „Боташ“ (BOTAŞ) е разпъван на кръст.
Етикетът е залепен: „Национално предателство, за което плащаме милиони на ден“.
Но когато политическата мъгла се разсее, зад нея изплуват студените, непоклатими факти на геополитиката и енергийната логистика. Факти, които доказват, че президентът Румен Радев беше напълно прав в едно: това трасе не просто се използваше – то буквално спаси газовите доставки на България в най-критичния момент.
Време е да разглобим мантрите и да погледнем истината в очите. Ето това, което не ви казват по телевизията.
Провалът „Александруполис“: Капанът, в който щяхме да потънем
Цялата ни стратегия за газова диверсификация след 2022 г. беше сложена в една кошница – гръцкия LNG терминал край Александруполис. Планът беше перфектен на хартия, но катастрофален в реалността.
Какво се обърка?
Терминалът трябваше да заработи в края на 2023 г. Ние бяхме поръчали танкери с втечнен газ, които пътуваха към нас. Но по време на тестовете в Гърция се случи тежък инцидент – морска вода проникна в подводния тръбопровод. Проектът блокира. Забавянето продължи близо година (реалният старт бе едва на 1 октомври 2024 г.). Старият гръцки терминал в Ревитуса беше претоварен и физически не можеше да поеме нашите кораби.
Ако нямахме алтернатива:
Щяхме да изпаднем в унизителната и разоряваща ситуация на т.нар. Demurrage (демураж). Това са астрономически неустойки, които се плащат на ден за кораби, които чакат на рейд, защото няма къде да разтоварят. Алтернативата беше да препродаваме газа си на безценица в открито море, докато българската индустрия спира работа.
Тук се намеси „Боташ“.
Държавният щит BOTAŞ: Защо това не е просто „фирма“
Когато критикуват сделката, мнозина забравят един фундаментален факт: BOTAŞ не е частна търговска компания, която утре може да фалира. BOTAŞ е държавният енергиен мастодонт на Република Турция.
Геополитическата котва:
Сключвайки договор с BOTAŞ, България де факто сключи договор със самата турска държава. В епоха на жестока енергийна война, това е безценно. Държавният статут гарантира физическа наличност на синьо гориво дори при глобален дефицит. Турция оперира с огромен ресурс и има стратегически интерес да се докаже като безупречен партньор пред Европа.
Виртуалният реверс (Скритият коз):
Малко известен факт е как точно работи този договор. Ние не просто „прекарваме газ по тръба“. Споразумението позволява изключително гъвкави суапови (заменни) сделки. България разтоварва свой LNG товар на турско пристанище, а BOTAŞ ни подава еквивалентно количество директно през границата от своята мрежа. Тази логистична магия спести на „Булгаргаз“ милиони от транзитни такси и време.
Погледът отвън: Какво пишат в Истанбул?
Ако прочетете турските икономически анализатори и медии (като Anadolu Agency), ще видите коренно различна картина. Те не се подиграват на България. Напротив, те разглеждат този договор като исторически пробив.
Вратата към Европа: За първи път Турция предоставя инфраструктурата си на европейска държава не като транзитьор на чужд газ, а като доставчик на услуга по капацитет.
Златният ключ: В турските очи, България е изиграла брилянтен ход, резервирайки първа място на първия ред за турските LNG терминали. В момента Европа тепърва се реди на опашка за този ресурс, но България вече държи ключа. Ние сме техният официален вход към Балканите.
Цената на спокойствието: Що е то „Option Value“?
Да, договорът е дълъг (13 години). Да, клаузата Take-or-Pay (Вземай или плащай) означава, че дължим пари за резервирания капацитет, независимо колко ползваме.
Но в глобалната енергетика съществува понятието „Option Value“ (Стойност на опцията).
Представете си го като застраховка „Автокаско“ за вашия чисто нов автомобил. Вие плащате висока премия всяка година. Ако не катастрофирате, парите изглеждат „загубени“. Но ако се случи инцидент – както се случи с гръцкия терминал – тази полица ви спасява от тотален фалит.
Договорът с „Боташ“ е нашето национално енергийно Каско. Той ни гарантира, че каквото и да стане с Гърция, каквото и да стане в Украйна, България има трети, независим, висококапацитетен вход за газ.
Изводът: От дефект към ефект
Днес, когато терминалът в Александруполис най-после работи, ние наистина разполагаме с повече капацитет, отколкото ни е нужен. Но отговорът не е да късаме договори с държавния гигант на една от най-мощните икономики в региона, рискувайки милиарди в арбитражи.
Отговорът е да влезем в ролята на регионален играч.
България трябва да използва този свободен капацитет в „Боташ“, за да транзитира газ за Сърбия, Унгария, Румъния и Австрия. Ние държим инфраструктурната врата между Азия и Европа. Време е да спрем да се оплакваме от наема на тази врата, а да започнем да събираме такса от всеки, който иска да мине през нея.
