Според воплите им Поетът с ватенката – македонстващ болшевик, терорист, човекоядец и нищо автор, кой знае защо удостоен посмъртно със световната Почетна награда за мир от Световния съвет на мира през 1953 година, трябва да бъде оплют и завинаги забравен, коментира литературният историк и критик Георги Н. Николов по повод искането на Асоциация „Памет за утре“ да се преименува държавно отличие за поезия с патрон Никола Вапцаров
Най-после пред смаяните ни погледи, скъпи граждани и милички бабички (извинете, че цитирам Шолохов, пахнещ на болшевизъм), взе да се разкрива истинската история на нашата история. След 1989 г. този процес, заедно с озверелите за чужди огризки глашатаи, приличаше на спукана в обществото фекална тръба. Във времето тя престана да е полускрита, а днес вече, прониквайки във всички наши отверстия, ни учи какво е било и кому трябва да смъкнем „лъжливата“ маска. Услужливо им помагат „академици“ със защитени в психото дисертации. Пригласят им политици, (не)ясно с каква цел хванати от гората и още речовити жертви на Тунгуския метеорит. А след разкритията им всички ние се прегръщаме, хлипайки горещо: „най-после, най-после!“ И – „благодарим ви, родни светци, в недотам стегнати усмирителни ризи!..“
Та, за кои исторически неточности в годините трябва вярно да прогледнем? Ами-и, да почнем например с Ботев! Банков обирджия, сарахош и хулиган, докарал капитана на „Радецки“ до нервна криза. Чуйте го само: „Изповядвам единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото. Чакам събужданието на народите и бъдащий комунистически строй на целия свят.“ Веднага лъсва пръстът на Кремъл! От прозорците на който лукаво се усмихва Путин, дрънкайки в джоба си копейки. Докато чака четата да слезе и тогава да дръпне шалтера на река Дунав, че да пресъхне до капка…
Спорна е ролята на Никола Обретенов за смъртта на Войводата, но и тя не се подминава при сгоден политико-панаирджийски повод. Затова пък съвсем наскоро друг изследовател ни поднесе, още топла-топла, новината за Дякон Левски. Как никой не го знаел и не бил чувал за него, докато не се намесил Вазов с неговите поетични бъбрения. То, знайно е, че писателите не са стока още от времето, когато старият Славейков се провикнал : „Кат Русия няма втора, тъй могъща на света…“ И той – несъмнен рубладжия, заслужаващ начаса да му бъде отнета Зелената карта!
Иначе списъкът е дълъг – с уж терористи и уж подведени участници в Септемврийското въстание, начело с Гошо Тарбата. С шумкари, чието наднормено тегло няма стигане от крадено сирене и кашкавал. И с невинно избити след 44-та ангели и херувими, докарали страната до поредна национална катастрофа. За героя от Лайпциг не се говори, а 50-те хиляди лева за отрязана партизанска глава, при тая галопираща инфлация, пари ли са? Няма да губим време и с детските лудории на ястребинчетата, нито с черната съдба на десетки в нищо невиновни малчугани, попаднали под прицела на някой изверг. Това е дребнотемие, от което евроатлантическото ни общество не се интересува. Има много по-актуални неща за разнищване, които не чакат още от древността. Например, дали конят, с който е минал историческата река хан Аспарух, не е бил откраднат преди това от комшията? И с каква валута, от коя КТБанка, братята Кирил и Методий са платили своите благочестиви странствания – в долари, евро, или биткойни? Все важни загадки, на които непременно ще бъде отговорено…
Сега обаче, на дневен ред е поредният разстрел на Никола Вапцаров, а моментът е много щекотлив: обявената от Министерството на културата на негово име поетична награда. Липсващият ум на нашите „академици“ (разбира се, далеч не всички), не може да смели подобна наглост. Редом късат от възмущение платените си ризи жълтопаветници, подлоги на чужди държави и просто човекоподобни, справедливо дарени от живота с бръмбари в черепа. Според воплите им Поетът с ватенката – македонстващ болшевик, терорист, човекоядец и нищо автор, кой знае защо удостоен посмъртно със световната Почетна награда за мир от Световния съвет на мира през 1953 година, трябва да бъде оплют и завинаги забравен. Е, от време на време, на големи политико-псевдодуховно-изчанчено академично и зловонно модернистични сборища, може да му се хвърля отново по някой разстрел. Част от по-съвременните литературни разстрелвачи са живи и не страдат от угризения на съвестта… Ала награда на негово име? Не, не и не, повелява липсващата съвест на разни асоциации и духовни палячо-формации. Е, времето ще покаже кой е крив и кой с право е получил дълго просения си шут в едно място под кръста.
Но на финала е редно да запитаме: какво остана от нашата България, та с такава злост изтриваме и последните искри на нейната изстрадана гордост? Ето, няма го вече кървавия комунистически режим с неговите извращения за безплатно образование и здравеопазване, гарантирани работни места, летни детски лагери и почивни станции за хората. След „жадувания“ демократичен вододел (не политизирам каквото и да било), между понятията за родина и държава зейна дълбока пропаст. Днес, на фона на ужасяващ демографски срив, липсваща икономика, загробено селско стопанство, болно здравеопазване, лавинообразна смъртност, драстично спадаща раждаемост, огромна териториална обезлюденост и други летални благинки, безброй партии си играят – при това безспирно и без умора, на изборна прескочи-кобила. Олигархията ги гледа мила засмена и знае, че е щастливо обречена на дълголетие. Най-долу, в подножието на социалната пирамида, апатично куркат кореми, а изходът е един – който могъл и все още не е заминал, стяга куфарите. По-старите пък се готвят за среща с предците – макар и не съвсем навреме. Подобно царско разположение на силите сивата държава у нас не е и сънувала. Трябва да се направи само още нещо подличко: да се доизчегърта всичко стойностно от националната памет. Евтини, услужливи, безгръбначни за тази цел Юди – дал Господ. Та един Вапцаров ли ще ги се опре?
Обаче… България днес е без национален идеал и концепция за бъдеще време. Но тя е наследница на много окървавена, изстрадана, горда памет и на всеотдайни образи-икони. Трябва да я опазим жива за нас и за следващите български поколения, доколкото ще ги има. Ако ли не – защо съществуваме? Щом само си пълним търбуха, гледайки шарени пищовлии сериалки, както правим и сега, то нека сме проклети! Както е рекъл и някой си Вазов в знаменитата си поема „Грамада“, неизменно актуална и днес… Анатема, анатема, анатема!
Още по темата:
НПО отново „разстрелва“ Вапцаров, иска забрана на награда за поезия на името му
