„Световната модерна поезия е немислима без името на Никола Вапцаров! Горд съм заради него с българския си паспорт“ – Уилям Мередит
Автор: Елка НЯГОЛОВА
Неуважаеми началници на гара „Разпределителна“… Да, да – вие, които посочвате и разделяте правилните от „политически некоректните“ коловози. Вие – със странно мъжествените, бели и пухкави ръчички, украсени със скъпи пръстени… Вие, които разединявате с меки жестове пътуващите през времената български поети: тези тук са правилните, нашите, и тях ще ги окичим като коледни елхи с внимание, блясък, грантове, признания. О, бедни, бедни Македонски, не знаете ли, че внимание и признание, получено от вас, е като проказа – няма пълно лечение, а белезите са страшни! На далечния за вас бряг са „другите“ – чуждите, не прочетените от вас, непокорните, онези, с изправените гръбнаци, с различните светогледи, онези – без наколенките, неудобните, заради които е измислен на времето срамният Закон за защита на държавата… Как пък не се научихте, че за поета е важно да е талантлив, а не да е ляв или десен, непослушник или угодник. Трябва просто да е свободен отвътре и думите му да стигат до читателя и да го вълнуват, и да го правят по-добър…
Случаят „Вапцаров“ е извън всичките мерки и теглилки на безумието, на глупостта и политическата (зло)употреба, на желанието да контролирате дори и историята. О-пааа! Пазете белите си ръчички! Огънят на тази поезия не е за вас. Силен и непреходен е. Много сърца е запалил. В много езици е влязъл. Пък и… простете откровението ми, но тази поезия просто не е за вашия калъп на мислене… Припомнете си:
ИСТОРИЯ
Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? —
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии…
С режисьорката Мая Вапцарова – племенницата на Поета (светла ѝ памет!), бяхме години наред заедно в журито на Националния Вапцаров конкурс във Варна, за поети и за рецитатори. Идваха над 120 кандидати от 5 до 100 години от цялата страна. Дори и въздухът в залата звънеше от стиховете на любимия за поколения наред български поет. В едно от изданията на конкурса тя сподели, че стихотворението „История“ е било предпочитано от своя автор. И изрази предположението си – защо тъкмо то: „Сякаш от своя ден той се е взирал във времето, опитвайки се да хване контурите на историческите следи, оставени от човеците и техния Път…Пък, кой знае дали е така или аз така си го мисля…“
Но нека да си припомним още малко от това стихотворение:
Живот ли бе — да го опишеш?
Живот ли бе — да го разровиш?
Разровиш ли го — ще мирише
и ще горчи като отрова.
По синорите сме се раждали,
на завет някъде до тръните,
а майките лежали влажни
и гризли сухите си бърни.
Като мухи сме мрели есен,
жените вили по задушница,
изкарвали плача на песен,
но само бурена ги слушал…
Поетът и Историята… Кой кого е гледал под вежди?! И разбирала ли е епохата неговите жертви? И тогава, както и сега, двата бряга на обществената река са били различни. Съвсем различни… Но едва ли и той самият е допускал, че ще мине много време и точно неговото име ще бъде ползвано за поредното разделение на българите, че истинска словесна война ще се води из медиите, че ще се атакува дори и идеята за Национален конкурс „Никола Вапцаров“! А той, носителят на световната награда за мир, не може да стане и да спре тази словесна война, подета от гара „Разпределителна“ – от началниците на гарата, през катастрофиралите бивши машинисти, та до спирачите, които като не могат да спрат хода на историята, се опитват да спират поетите… А Вапцаров казваше:
За мъката — не щем награди,
не ще дотегнем и с клишета
на томовете ти грамади,
натрупани през вековете.
Но разкажи със думи прости
на тях — на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.
…
Преди години водих във Висшето военноморско училище поета Уилям Мередит – носител на Международната Вапцарова премия, който заради любовта си към Вапцаров поиска българско гражданство и първият наш президент му го разписа. Самият Уилям беше дълги години консултант на Конгресната библиотека. Той остави възторжени редове за поета Н. Вапцаров…
Отидохме, посрещна ни Началникът на училището – бригаден адмирал Иван Йорданов. Той имаше какво да разкаже на поета, който си носеше на гърдите златен медальон с образа на Вапцаров… Слушах го и си представях как достойно е защитавал българската си офицерска чест, докато е бил военен аташе във Великобритания, а после и в САЩ…
Но чудото се случи не в кабинета на адмирала, а в музейната сбирка на училището. Първата снимка, пред която Уилям Мередит се спря, беше тази, в началото на експозицията. На нея е младият курсант в своята моряшка униформа… Уилям се обърна към мен и с четирите пръста на ръката си ми показа удивено колко високо е челото на поета. Като Бански връх – помислих си, но нищо не казах, удивена от този не маловажен детайл, впечатлил госта ни. Той дълго го гледа и мълча. Когато заговори (О, чудо!), той произнесе ясно всяка дума, въпреки, че обичайно не му се разбираше след оня тежък инсулт:
-Световната модерна поезия е немислима без името на Никола Вапцаров! Горд съм заради него с българския си паспорт…
Разбирате ли, началници на гари „Разпределителни“, за какво става дума?! Вапцаров е една от главните букви в българската културна визитка. Не пипайте историята! Вие не сте Марат, за да отговорите, като ви питат за местожителството ви: „В историята“. Никой няма да ви запомни и имената. Тази врата се затваря за вас. Не слагайте пръст в затръшваща се врата – много ще ви боли.
И още: не разделяйте поетите на България на „наши“ и „ваши“. И не бъркайте историята на българската литература с последните си ризи… Последната риза няма джобове! А конкурс на името на Никола Вапцаров все пак ще има!
ПРОДЪЛЖЕНИЕ
на темата за
НИКОЛА ВАПЦАРОВ…
Някога Международната Вапцарова премия беше присъждана на солидни имена от поезията на планетата. Това правеше България отворена за литературните процеси. Беше чест да ни гостуват поети от действително първия ред на световната изящна словесност. Не вярвайте на политкоректния днешен фолклор, че сме били откъснати от света, че не е имало достойни международни събития и пр. Тези приказки са предназначени за най-младите хора, които нямат лични спомени за хора и събития, или просто нямат информация…
Сред лауреатите на Вапцаровата премия са: Ернесто Карденал, Олег Шестински, Амрита Притам, Ежиту Гонсалвеш, Уилям Мередит…
Освен на „Пулицър“, Мередит беше носител и на наградата „Най-младият поет на Йейл“, както и на още дълъг ред значими международни награди. Той беше и консултант на Конгресната библиотека, и преподавател със златна табелка за вечни времена в Кънектикът колидж… Но нито една от тези свои награди той не носеше непрекъснато на шията си. А с лика на Вапцаров, отлят на медальон, не се разделяше. Даже в морето влизаше с него…
Военният пилот-разузнавач по време на Втората световна война е имал най-голям брой нощни полети. Практически той е посветил живота си на битката с хитлерофашизма. Идеалът на поезията му за свобода и хуманизъм е защитен и в живота му. Също както е и при нашия Никола Вапцаров, платил високата цена на тази своя последователност…
Пак ще се върна към онова посещение във Военноморското училище, където на плаца има величествен паметник на Вапцаров в цял ръст и Уилям все мечтаеше да се поклони и да остави цветя в нозете на своя кумир… А в музейната сбирка той изрече още нещо много ценно – присъстващите журналисти навярно са го записали и го помнят…
-Аз съм роден на 9 януари 1919 г., а той – на 7 декември 1909. В съседни месеци. С близки идеи сме. И с готовност да ги защитим. И всъщност сме се борили с една и съща чума – с фашизма. Защо ли? Защото обичаме човека! И човечеството…
А през 1998 г. издадох книгата „БЕЛИЯТ ОСТРОВ“ /THE WHITE ISLAND“ – поезия с посвещения на български приятели. Автори: Уилям Мередит и Ричард Хартайс. Предговор: Любомир Левчев. Художник: Стоимен Стоилов. Художник-оформител: Валерий Пощаров. Девет български поети-преводачи участваха в преводите.
Едно признание: заглавието бе мое предложение. И сега намирам, че е добро. А те въодушевено го приеха.
Простете ми суетата, приятели, но ми се иска да цитирам финала на предговора от Любомир Левчев: „Над Белия остров се вие птица – Бялата лястовица. На чудесната поетеса Елка Няголова трябва да благодарим за тази книга. Както моряците се радват на птицата, защото тя им обещава близък бряг, така и ние се радваме на Бялата лястовица, която ни отвежда на Белия остров.“
Поете, благодаря ти за щедрите думи, за многото ни общи приятелства, за писмата и посвещенията, както и за това съкровено приятелство с Уилям Мередит, завещано от теб!
Сигурна съм, че на някой Бял небесен остров, предназначен за поети, двамата сте се срещнали…
източник: Съюз на българските писатели/ Union of the Bulgarian writers
