Ненормално е и странно, че обществената институция БНТ, която обаче е и бюджетна, разпространява неистини и фалшиви сведения относно минали събития, едно от които е и появата на в. „Демокрация“, обявен в предаването История.бг като първия вестник, появил се след падането на режима на БКП.
В поредното издание на това спорно предаване с участието на проф. Знеполски, журналистите Валери Найденов, Петьо Блъсков и Панайот Денев и още един неизвестен за мен медиен критик се разказват измислици и неистини. Няма да се занимавам със съмнителните становища на журналистите, поканени в това издание на История.бг – и тримата са деца на номенклатурата и служители на казионни издания по времето на БКП – „Работническо дело“, „Отечествен фронт“ и тогавашната БТА. Некоректно е, да се правят на бащи на свободното слово и да въвеждат в заблуда публиката. Ето какво написа по тоя повод Офелия Хаджиколева, първият главен редактор на първия вестник, излязъл след 10 ноември 1989 г. – възстановения вестник на социалдемократическата партия „Свободен народ“:По повод предаването от 15 февруари в рубриката „История БГ“, посветено на пресата в началото на демократичния преход
Дами и господа,
Казвам се Офелия Хаджиколева, бях първият главен редактор на възобновения вестник „Свободен народ“, седмичник, от който бяха излезли 5 редовни 16-странични броя преди първия брой на „Демокрация“. Вярвам, че няколкогодишната ми работа в „Свободен народ“, както и дългият ми журналистически опит преди и след това изграждат компетентно мнение по дискутираната тема. Мисля, че то е важно за вярното й осветляване и е въпрос на журналистическа етика мнението ми да получи гласност.
Дискусията не припомни, не обясни, не анализира, не оцени основното, най-важното в т.нар. нова демократична преса –
нейната идейност.
Та представете си януари, февруари, март’90-та, представете си митингите, представете си първите избори! Че такива, каквито сме сега – да не станахме изведнъж? „Свободен народ“ и „Демокрация“ носеха нови идеи, носеха гигантската промяна, чрез която обществото излизаше от един свят и влизаше в нов. Вестниците и бяха двигател на тази промяна, и бяха движени от тази промяна – не зная друго време, в което общество и преса да са били така плътно преплетени. Обществото беше вулкан от емоции, конфликти, идейни търсения, падения и възходи. Пресата беше в кратера на този вулкан и влияеше, силно влияеше и на емоциите, и на конфликтите, и на идейните търсения, и на възходите и паденията. Цялото общество и всеки човек бяха пред съдбовен избор и пресата им помагаше – или пречеше! – да го направят. Старомодно е да се говори за барикади. Но, Бога ми, барикади имаше. И на тия барикади се пишеха и четяха вестници. И журналистите избираха за кои барикадни вестници да пишат. И читателите избираха кои барикадни вестници да четат.
Ако някой вижда в тези редове просто патетика – а не патетиката на онова време, той просто не го е живял и е получил днешния ден наготово.
Нищо от тази основна същност на новата преса нямаше в дискусията в студиото – а като го няма най-важното, какво значение има останалото?
Съвсем естествено и заслужено бе изтъкната появата на „часовите“ вестници, те действително бяха перспективната новост в българския печат. Но предложили ни се някакъв анализ – на каква обществена необходимост отговориха, как се развиха, кои бяха силните и кои слабите им страни, кое беше доброто и кое злото, което донесоха? Дължим много на тази нова дума в журналистиката – но не й ли дължим и началото на „всички са маскари“ или ниските езикови критерии, например? Нищо по тези толкова важни за днешното състояние на журналистиката въпроси в дискусията. Едно единствено мнение – на създателите на часовите вестници. Това, мисля, не е съвсем по „New York Time“-ски. Отделен въпрос бяха силните резерви на едновремешната ни гилдия към декларираната „независимост“ и „чисто пазарен принцип“ на изданията – твърде очевидна бе обвързаността с линията на Луканов в БКП и неговите успешни нови бизнесмени. Фактът, че известен журналист с истинското си име бе в ръководството на „Работническо дело“, а с псевдонима си – водещ автор на „168 часа“, навярно е бил само дребна проява на независимостта. Пък като се види кой ще победи накрая, тогава ще реши как ще се казва… Естествено, гостите в студиото не зададоха някакъв въпрос за всичко това – но водещият?
Гостите в студиото. Няма професионалист, който да разбере защо, при ограничения брой на участниците, са поканени двама представители на един от всичките нови типове преса. Какво да очакваме? Когато единият изкаже дадена теза – другият да я обори? Не е ли предварително ясно, че ще римуват „Бяхме върха!“ с „Не, не, наистина бяхме върха!“ Колега от „Чук-чук“ да беше издирен – повече щеше да обогати палитрата. Мощната „Демокрация“, която продаваше стотици хиляди вестника всяка сутрин, която оформяше мнението на половин България – тя представянето и защитата на „Драги ми Панчо“ ли заслужаваше? Едно късно нейно дете, нямащо нищо общо с възхода на тоя голям вестник и много малко – с падението му. Присъствието на литературния историк – чуждо тяло на масата, ни той се интересуваше от останалите, ни те от него. А какво се очакваше от професор Знеполски? Да осмисли исторически събитията? Да даде обективната оценка на учения, не на пристрастния пряк участник? Да изведе съвременните изводи – да ни покаже какво сме посели тогава, което жънем сега? Излъгани очаквания. Неприятно е да гледаш професора толкова дистанциран и апатичен, очевидно усетил, че не е на мястото си, усетил разностилието на цялото предаване. А при разностилие – не знам кое надделява, раздразнението или просто отегчението. И при участника, и при зрителя.
И целият разговор – без център, без водеща нишка, без задълбочаване поне в един проблем, по-скоро с явно непознаване на тематиката, хванати и пуснати въпроси, много минути за маловажното, никакви за важното… На фона на свръх беден изобразителен материал, няколко повтарящи се кадъра за фон.
Рядко един час телевизионно време е оставял усещането за такава повърхностност. И в крайна сметка – за такава безотговорност към обсъжданата тема.
Огромна е ролята на новата преса в развитието на България – огромна беше и трагедията й, след като ролята беше изиграна. Безотговорността към дискусията за новата преса е неуважение както към ролята, така и към трагедията й. Както и към читателите, с които създателите на тази преса живяха общ прекрасен живот.
Като гледам на това предаване като на изключение от успешната ви рубрика, оставам с най-добри пожелания
Офелия Хаджиколева
Р. S. Ще отбележа още, че генералният директор на БНТ Емил Кошлуков, лидер на студентските стачки и бунтове в началото на 90-те години на миналия век, би трябвало да бъде по-внимателен и коректен относно историческите факти, свързани с появата на първите демократични вестници у нас след 10 ноемри 1989 г.
Текст: Любо Кольовски, фейсбук
