Привилегия е да държиш ръката на човек в най-уязвимия му момент
Вече повече от десет години Александър Миланов е сред хората, които стоят до пациентите и семействата им в най-трудните моменти. В Аджибадем Сити Клиник УМБАЛ Токуда работи в Центъра по клинична психология, психоонкология и психосоматика. Той е от хората, които помагат на пациентите и близките им да намерят път през здравната, социалната и осигурителната система. В екип с психолози води групи за подкрепа и споделяне на опит, в които думите „не си сам“ придобиват истински смисъл. Клиничните му интереси са в работата с пациенти с хронични заболявания, кризисните интервенции и психоаналитичните теории. Вярва, че резилиънсът, онази способност да се изправиш след тежко преживяване, е ключът към възстановяването. Застъпничеството за правата на пациентите е другата посока, в която Александър влага енергия и опит. Преди да се присъедини към екипа на „Токуда“, е работил с пациенти с ХИВ.
– Александър, защо избрахте тази професия?
– Вярвам, че най-тежките битки в живота никой не бива да води сам. По пътя ме поведе моята, към днешна дата, приятелка Жени от Асоциацията на пациентите с онкологични заболявания, благодарение на която превърнахме емоционалната грижа от иновация и лукс в медицината, в практика, която днес е абсолютна реалност. За мен работата в болница е като да държиш ръката на човек, който се бои да не потъне в дълбоко море. Не можеш да премахнеш вълните, в които се блъска и които го заливат, но можеш да му покажеш, че бряг има и че има смисъл да продължи да плува. Тази работа е невидима за мнозина, ние не пишем рецепти, не правим операции, но често именно разговорът, навигацията в системата, подкрепата в точния момент дават на пациента сили да се справи.
– Според Вас смъртта предизвикателство ли е или смирение?
– Смъртта разкрива най-големия човешки страх – да се сблъскаш с края на собствения си живот, със загубата на близък, с неизвестното отвъд това. Тя изпитва нашата вяра, устойчивостта ни, връзките с другите. От друга страна, смъртта ни връща към истината, че всички сме преходни. Няма богатство, титла или власт, които могат да я отложат завинаги. В болницата съм виждал как смъртта влиза в живота на хората, понякога внезапно – като удар, друг път бавно – като дълга сянка. За едни тя е борба, в която влагат всичките си сили, за други е примирение и надежда за край и спокойствие. В тези моменти се вижда колко различни са начините, по които човек може да се изправи пред неизбежното. Мисля, че смъртта е и най-големият ни учител, също като раждането. Тя ни напомня, че истинският ни капитал е в обичта, която даваме, в прошката, която изричаме, и във времето, което споделяме. Когато човек успее да се смири пред този факт, смъртта вече не изглежда като враг, а като част от по-дълъг път.
– Колко често Ви се налага да говорите със смъртта?
– Вижте, в болницата смъртта не е абстрактно понятие, а ежедневен събеседник. Дори когато не я „търся“, тя сама „влиза“ в разговорите ми с пациенти и близки, без да е поканена или назована директно. Понякога говорим за смъртта през страховете… „Какво ще стане с децата ми?“, „Ще боли ли?“. Друг път през надеждата… „Искам да имам още малко време“, „Искам да видя внучето си“. А най-често през мълчанието, когато присъствието е по-силно от думите. Аз не гледам на смъртта като на враг, с когото трябва да споря. По-скоро я приемам като неизбежен партньор в разговора за живота. И всеки път, когато някой се престраши да я назове, да я „погледне в очите“, осъзнавам, че в този миг страхът намалява, а човекът започва да живее по-истински.
– Какви са източниците на Вашата сила?
– Аз мисля, че силата на всички помагащи специалисти идва от убеждението, че присъствието ни до другия има смисъл и че съпричастността е отвъд професионалния дълг. Когато се уморя понякога, си напомням, че няма по-голяма привилегия от това някой да ти разреши да бъдеш до него в най-уязвимия му момент. Именно тогава разбирам, че силата не е в мен самия, а във връзката с другия и между хората по принцип.
– Може ли иронията и хуморът да намерят място при пациентите с терминалната диагноза?
– Разбира се, не само могат, а често са част от магията на разговора, която олекотява непосилната тежест. Познавам пациенти, които, въпреки диагнозата и прогнозата, отказват да бъдат сведени само до болестта си. Спомням си за един пациент с напреднало заболяване, който посрещаше младия специализант, с когото беше изградил емоционална връзка с думите, цитирам по памет: „Докторе, ако не ме излекувате, поне ми пуснете фиша за тото, може да имам по-голям шанс там.“ Друга пациентка, жена на около 70, с диабет и рак, веднъж ми каза „Като си отида, Александър, искам на погребението ми да има червено вино и торта. Да си спомнят, че обичах да ми е сладко в живота.“ Вижте, хуморът не отменя страданието, но му дава контур, в който може да се диша.
– Бихте ли описали границата между смъртта и живота?
– Не знам, честно казано, каква е границата, но имам някакви лични наблюдения. С мисълта за смъртта започва да се „живее“ много преди биологичния край, още с поставянето на диагнозата или когато медицината изчерпи възможностите си. Нашата наука ни учи, че смъртта има и „предвестници“, това са моментите, когато пациентът се отдръпва от ежедневни роли, когато сънят се увеличава, когато разговорите стават по-смислови, когато се появява нужда да се „уредят нещата“. За близките границата между живеенето и умирането също е процес. Те започват да скърбят още преди загубата да е настъпила, като всичко започва с вината, че не са направили достатъчното. Виждал съм как понякога пациентът е по-готов да си тръгне, отколкото семейството е готово да го пусне. Чували сте сигурно, също така, че смисълът може да бъде намерен дори пред лицето на смъртта. Това са опитите животът да се сгъсти в последните мигове, да се изпълни със съдържание. Затова за мен лично границата между живота и смъртта не е една линия, а психологично пространство, в което се пренареждат ценности, приоритети и връзки.
– Какво е щастието според Вашата професия?
– За мен то няма нищо общо с клишетата за успех или материален комфорт. То е в малките победи, които често остават невидими за света. Щастието е, когато човек след тежко преживяване намери смисъл да продължи. В нашата работа щастието не е крайна цел, а миг. То е в момента, в който семейството се прегръща, след като дълго време е мълчало. В момента, в който някой реши, че има смисъл да започне нещо ново, или започне да мисли за бъдещето си. Щастие е, когато някой след тежка раздяла и разбито сърце, намери начин да излезе навън и да не го е страх от болката. За мен щастието е всъщност да направиш болката поносима и самотата по-лека.
– Разкажете интересна история от Вашата практика?
– Преди години работих с едно дете, беше на 12-тина. Баща ѝ тъкмо беше починал от онкологично заболяване. Каза ми, че я е страх, че ще забрави гласа му. Работихме известно време заедно, колкото тя позволи. После, както често се случва, пътищата ни се разделиха. Десетина години по-късно тя дойде в болницата, вече млада жена, студентка. Каза, че иска да поговорим за спомените ѝ. Разказа ми как е пазила видео с баща си, което гледала, когато ѝ е било тежко. А имаше причини да ѝ е тежко – умираше друг роднина, имаше проблеми с майка си и брат си. Тази среща ми напомни нещо важно, а именно, че скръбта няма срок, тя не „свършва“ след година или две. Тя е процес, който понякога отнема десетилетие, друг път повече. Но също така показва, че хората се връщат, когато почувстват, че вече имат сила да продължат разговора, който е спрял преди десетина години например. И за мен това е най-голямата стойност на професията ни – да сме там, когато човек реши, че е време отново да говори.
– Ставал ли сте свидетел на “чудо”?
– Не знам дали на чудо точно, но съм бил свидетел на това как силата за живот може да победи мрачните прогнози. 40-годишен мъж, с тежка диагноза, рядка форма на заболяване на кръвта, лекарите ме помолиха да говорим за приближаващия край. Дни наред говорехме как да подготви децата си, че няма да се прибере у дома. Водихме трудни разговори с него и съпругата му за края. После го изписаха у дома. Месеци по-късно той ме срещна пред асансьора в болницата. Мина покрай мен и аз не можах да го позная, но той ме позна, разсмя се и ми каза, че му е време да живее. „Чудесата“ в болницата за мен не са свръхестествени намеси, а ситуации, в които медицината, психиката и хората се срещат и надскачат очакванията. Чудо е, че тялото и психиката ни имат резерви, които не можем напълно да измерим, и че психичното ни може да мобилизира сили, когато човек има причина да живее. Неведнъж съм виждал как добрият лекар, добрата връзка с пациента, правилните лекарства, хората около пациента и вътрешната мотивация на пациента, могат да доведат до резултати, които изглеждат невъзможни. За мен чудесата не са противопоставяне на науката с Бог, а доказателство, че животът е по-сложен от всички прогнози и че колкото и статистики да имаме, винаги остава място за неочакваното.
Интервю на Николай Самоковски, MEDIAMALL.info
