България губи над 60% вода, Израел прави питейна от въздуха

България е сред европейските страни с богати водни ресурси, но стотици хиляди хора посрещат сезоните с празни чешми, докато Израел превръща сухия пустинен въздух в чиста питейна вода чрез високотехнологични атмосферни водни генератори. Контрастът е ясен: технологични решения в условия на недостиг срещу системни загуби и остаряла инфраструктура при налични ресурси.

Как Израел произвежда питейна вода от въздуха

Израел е посочен като световен еталон за управление на водните ресурси в условия, при които над 60% от територията е пустиня. Освен лидерството в обезсоляването на морска вода и капковото напояване, страната развива и атмосферни водни генератори (AWG), популяризирани от компании като Watergen.

Описаният принцип на работа наподобява климатик, но с цел производство на вода. Машината засмуква въздух, пречиства го от прах и замърсители и го охлажда до точката на оросяване, така че да се получи кондензация. След това кондензатът преминава през многостепенна филтрация, включително UV-стерилизация, а накрая водата се минерализира с калций и магнезий.

Индустриалните генератори могат да произвеждат от няколкостотин до над 5 000 литра вода на денонощие и да работят ефективно дори при влажност около 20%. Подобни системи вече се използват в откъснати селища и военни бази, както и в училища, болници и бедствени райони в различни части на света.

Водният парадокс в България: режим при „изобилие“

На този фон ситуацията в България е описана като управленски и инфраструктурен проблем, а не природен. Въпреки наличието на реки, язовири и минерални извори, по официални данни в края на лятото и началото на есента над 300 000 българи са били на воден режим в десетки общини. Като примери са посочени областни центрове като Плевен, Ловеч и Сливен.

Ключовият проблем е в загубите по водопреносната мрежа. Те са средно над 60%, а в някои области достигат 80%. Това означава, че повече от половината добита вода изтича, преди да стигне до домакинствата.

Като фактор е посочена и възрастта на ВиК мрежата. Над 70% от тръбите са етернитови и стоманени от 60-те и 70-те години. Това води до ежедневни аварии, риск от вторично замърсяване и трудности при поддържане на налягане.

Отбелязват се и проблеми в управлението на язовирите. Посочва се липса на координация между питейни, енергийни и напоителни нужди, както и източване на стратегически водоеми за ВЕЦ-ове в периоди на засушаване. Допълнително се подчертава инвестиционен дефицит. За пълна рехабилитация са необходими над 10–12 млрд. лева, а средствата се усвояват бавно и без ясен приоритет за най-засегнатите региони.

Геополитически риск и нужда от резервни решения

Темата е поставена и в рамка на националната сигурност. Отбелязва се, че войната в Украйна и ескалацията в Близкия изток показват как водната инфраструктура може да се превърне във военна цел и инструмент за натиск. Като пример се дава разрушаването на язовир „Каховка“ в Украйна, което демонстрира как един хидротехнически обект може да доведе до мащабни последствия за населението и околната среда.

За България са очертани два риска. Първият е уязвимостта на централизираните водоизточници. Големите градове разчитат на единични язовири като „Искър“, „Тича“, „Йовковци“ и „Камчия“, както и на дълги деривации. Вторият е трансграничната зависимост и климатичният натиск, като се посочва, че засушаванията в Югоизточна Европа стават по-продължителни.

На този фон се предлага посока за допълване на тежката инфраструктура с нови технологии. Посочва се, че България не може да замени язовирите и водопроводите с машини за вода от въздуха, но може да изгради децентрализиран резерв. Като възможни „критични точки“ са изброени болници, училища, социални домове, военни обекти и малки планински села без изградена мрежа. Аргументът е, че такива устройства не се нуждаят от водопровод, а само от електричество, включително от соларни панели, за да произвеждат питейна вода на място.